„Multa paucis” (Много с малко) – новата книга на Любомир Котев

15895018_391966517805150_418823886540779972_nДобре познат е афоризмът на Атанас Далчев, който гласи, че  българската литература притежава много таланти, но малко характери. Има обаче, слава Богу, и творци, при които си дават щастлива и плодотворна среща рационалното и емоционалното, интелектуалната дълбочина и художественият блясък, устойчивостта на характера и единството в преследването на благородни и възвишени цели. Такъв е Любомир Котев – автор извънредно разностранен и може да се каже полифоничен в неуморните си художествено-естетически търсения.

Всички досегашни книги на Любомир Котев – сборниците с разкази, новелите,  романите, народопсихологическите ескизи и прочее, и прочее, като че ли бяха подготовка за една по-особена книга. „Multa paucis” – така е нарекъл новата си творба авторът. Много с малко, полифонично разклонено съдържание, заключено в елиптични и стегнати фрагменти. Четейки 1101 фрагмента, стигаме до неизбежното сравнение, че по съдържание и жанрова специфика тези артистични, заредени с философски екстраполации късове, напомнят фрагментите на Фридрих Ницше или Сьорен Киркегор – разбира се, при спазване на мащабите и историческата конкретика на времето. Новата книга на Любомир Котев е странна, понякога стряскаща, постоянно увличаща с непредвидимите криволици и втурвания на авторовото съзнание към нови и нови познания, книга провокираща към несекващ размисъл и работа на съзнанието. Ако съмнението е главното оръжие на мислещия човек, ще кажем, че Любомир Котев е един от най-съмняващите се и следователно най-мислещите съвременни български автори.

kotev kniga koricaКакво ли няма в тези 1101 фрагмента? Тук ще открием самолюбуващото се и играещо съзнание на интелигентния и ерудирания автор, пребродил планини от книги – от художествената литература през знакови философски трактати, през извороведски и краеведски четива, до афоризми, спомени, мемоари, икономически съчинения и прочее. На второ място, без съмнение, ще ни порази търсещото съзнание на автора – за това той постоянно се връща към любимите си автори, препрочита ги и се опитва да открие и най-дълбинните и често пъти закодирани техни послания. На трето място, без съмнение, знакова характеристика на тази книга е създаващото съзнание на автора. Той разполага своите наблюдения, фантазии и размишления на територията на няколко гранични науки – философия, естетика, есеистика, публицистика, критически анализи, мемоаристика.

Защо толкова често авторът се позовава на тези имена? Защото по този начин той е сигурен, че ще разгадае най-вече себе си, собствената си индивидуална, необяснима, прелестна, застрашително загадъчна, извънредно противоречива духовна вселена. Любомир Котев се оттласква от някоя фраза на писател, философ, художник, учен и търси съвременни паралели, постоянно актуализира и паралелизира типове, литературни персонажи с характера, манталитета и начина на мислене на съвременния човек.

Често пъти неговите размишления са трагични, особено, когато се връща към думите и примера на нашите класици – Петко Славейков, Любен Каравелов, Алеко Константинов, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Иречек и т. н., защото сравнението, уви, никак не е в полза на днешните поколения – нравите продължават да падат (както беше забелязал още Тацит), не сме се отървали от робската си психика, от сервилността, от зависимостта от парите, от медиите, политическото разделение, мързела, лъжата и прочее, и прочее, които нашият автор много сполучливо характеризира с някои от любимите думи на Захарий Стоянов – мискинлъци, мюзевирлъци, гьотференлъци, тепегьозлъци и гьонсуратлъци.

Когато размишлява за нравствената деградация и за разпадането на обществените нрави, авторът е остър, но не злобен. Той се отнася сякаш с разбиране към човешките недостатъци, от които никой жив човек не е спасен. Най-много обаче го разярява политическия гьозбояджилък (нека използваме отново определението на великия Захарий Стоянов). Ако днешното българско общество е загубило своята самоличност, ако народът е омерзен и разколебан в своите водачи и нийде взорът надежда не види, двойно по-голяма става отговорността на интелектуалците, които би трябвало да бъдат глас и съвест на нацията. Особено във времена на драматични и трагични социални потресения и пертубации. Но за жалост Любомир Котев наблюдава сръчното пребоядисване на довчерашни номерклатурчници и обслужвачи на стария режим в днешни яростни антикомунисти и демократи. Особено омерзителна е пластичността, гъвкавостта, безгръбначието,  отцеругателството и майкопродавството на новите Павликморозовци. Някои от най-гръмогласните, които имат на всичко отгоре и литературни амбиции, бидейки дечица на предишната номенклатура, на драго сърце и публично се отказаха от бащите си, за да си подсигурят нова кариера.

Колко актуално звучи днес възклика на Дядо Петко Славейков – „не сме друго, а един анахронизъм в Европа“, който сякаш е предвидил пръкването на новите нравствени изчадия. Историческите паралели и позоваванията на знакови художествени творби, както и на философски съчинения, позволяват на Любомир Котев да размишлява откъде идват не само неразбориите в нашия национален характер, но и му помагат при препрочита и преоценката да стига до тънки наблюдения върху политическия живот след Освобождението (описан тъй живописно от Стоян Михайловски, Петко Каравелов, Константин Иречек, Захарий Стоянов, Иван Вазов и т.н.).

Често Любомир Котев се захласва от собственото си слово, но това не е самолюбуване, а учудването на изненаданото дете, което постоянно открива нещо ново и неочаквано. В книгата сякаш графично са отделени примерите на пошлостта, чиито носители са маломерни хорица с техните скверни щения, идиотстващите депутати, соросоидите и новите Павликморозовци, нещото фанфаронски самопровъзгласяващо се за хайлайф – от една страна. И от друга – истинското родолюбие, примерите на доблест, чест, достойнство, храброст, самоотверженост, безкористност, добротолюбие…

Като че ли най-много е привличан Любомир Котев в тази книга от самия процес на писането, четенето, духовните пътешествия в сферите на античната история, архитектура, изкуство, литература, философия. Интересни са му дори своеобразните гастрономически пътувания из менютата на велики цивилизации.

И ако трябва все пак да определим кой е лайтмотива на тази книга, коя е всеобземащата метафора, ще кажем, че „Multa paucis” е книга на непресторения и органичния възторг пред способността на човека да размишлява, да се съмнява, да играе (като по този начин най-пълно се самопостига и самоопознава), книга, която категорично отхвърля преднамерения епатаж на чичовщината и на байганеещите се парвенюта – новобогаташи, а издига в култ таланта на разума.

„Multa paucis” – книга, която без съмнение ще разтърси заспалото съвременно българско общество и ще хвърли камък в литературното блато.

 

 

 

About the Author :

Leave a reply