140 г. Освобождение на Ямбол от османски робство – за Подвига, Свободата и Новото начало
17 януари е един светъл, наситен с много емоция и спомен ден. 17 януари е празник – ден на Възкресението, на Освобождението на нашия град от Османско робство.
Нека влезем в тунела на времето, в далечната 1878 г. На 17-я ден на месец януари. И в следващите минути, уважаеми читателю, нека заедно се опитаме да минем през него.
Героите на нашето събитие ще са ямболци, с техните страхове, илюзии и надежди и нашите Освободители – казаците от 23 Донско – казашки полк. Но главният герой ще бъде ГРАДЪТ. Защото всички ние сме тук за определено време, а той, градът, винаги досега векове наред е все на това място, свързан с реката, променял вида си, но оцелявал, лекувал раните си и топло приютяващ нас, неговите обитатели.
Как изглежда Ямбол в навечерието на Освобождението.
Не можем да избягаме от статистиката, а тя сочи – общ брой жители – 8000 души, от които 4500 българи, 2000 турци, 500 евреи и около 1000 арменци, цигани и др. От векове назад градът е разделен на два отдела- Каргон , населен само от българи в няколко махали и Ески Ямбол, в който преобладаващ етнос е мюсюлманският. Но от век назад се наблюдава една прогресивна тенденция – в Ески Ямбол да се заселват и българи, обособени в няколко махали. Евреите от 16 – то столетие заемат една немалка част от града около днешната художествена галерия и множество дюкяни и мази в Безистена. Арменците и други етноси се смесват с мюсюлманите в първия отдел. Между етносите вече е установен един баланс на търпимост и съвместно съществуване. Стопанският живот на града е съсредоточен около Безистена. Сграда от 15-то столетие, построена с търговска цел с множество дюкяни и сергии, където търговията процъфтява. Има дни в годината, когато намиращите се в съседство ханове се пукат по шевовете от продавачи и купувачи. А волските впрягове чакат ред в прахоляка да разтоварят стоката. Часовниковата кула, намираща се в съседство на Безистена, е елемент, появил се в града сравнително късно, но с особен статут. Нейният звън дава началото и края на работния ден. Около нея и в пространството на Безистена се общува, обменя информация – животът тече. В съседство на Безистена е друга сграда, построена в ориенталски стил – Ески Джамия. Тя заедно с другите около 11 джамии прави впечатление на пътешествениците, посещавали Ямбол. В Ески Ямбол се помещава и конакът, който също се вписва в историята на дните на нашето Освобождение. Мостовете, воденици и бани допълват архитектурата на града. Има множество чешми и жилищни сгради с червени керемиди…, както ги описва Евлия Челеби още в 17-ти век. Тунджа обгръща града и го пази.
В Каргона – жилищата са по – скромни, но с повече дух, тук се говори за борба за българска църква и училище, за бунт и завери. Двете църкви – вехтата „Света Троица”, и новата „Свети Георги”, строена след „Голямото московско” (1830 г.), събират миряните и се явяват основно средище за общност. Към тях действат училища – килийни, после взаимни и класно, където сричат и смятат ямболските патриоти. Има и читалище. А кафенетата – те са достатъчно много и в двата отдела на Града и събират желаещите да бистрят политиката мъже и младежи. От 1875 г. железницата на барон Хирш минава през Ямбол, има и телеграфо – пощенска станция. С една дума един средно голям, добре устроен и развиващ се град в пределите на Империята.
Обявяването на единадесетата война между Руската и Османска империя (1877-78г.), влязла в българската история като Освободителна в началото остава встрани от вниманието на Ямболци. Достатъчно изстрадали още през 1830 г., спасени по чудо от артилерията на Шефкет паша през април 1876 г., те не приемат с ентусиазъм и плам тази война. Нещо повече, в дълбокия тил на военните действия продължават делника си, както векове наред са го правили. Градът диша с установен равномерен ритъм.
Нещата се обръщат след първото Освобождение на Стара Загора през лятото на 1877 г. Тогава градът и неговите жители се раздвижват. Очите на българите заблестяват с искрата на новата надежда за Свобода, която е само на една ръка разстояние. Мюсюлманите прибързано прибират най – ценното и в голямата си част напускат града в посока – Одрин. За опазване на българите от набези на черкези ямболци начело със Ставри Дражев и Илия Хаджигеоргачев, без съпротивата на каймаканина, вземат оръжие от конака и образуват един доброволен отряд (Милиция). В продължение на няколко седмици градът е в ръцете на българите. Но радостта е кратка. Развоя на войната чертае напускане на Стара Загора от руснаците в посока Шипка. Завърналите се в Ямбол турци вече не са същите онези мирни съграждани и добри съседи от преди, както пишат в спомените си съвременниците. Тяхната враждебност особено се показва, когато в града са докарани руски пленници.
Облаците над Града се сгъстяват. Във въздуха се носи напрежение. Някои от видните ямболци са арестувани и конвоирани в Одрин. Голяма част от дюкяните спускат кепенци. Властта започва да се оглежда за подходящи сгради за складове за оръжие и боеприпаси. Безистена е определен за такъв и натъпкан с муниции. Такава е и съдбата на Ески джамия.
Но положението става най- тежко след падането на Плевен и зимното преминаване на русите на Балкана и мощния им щурм в Тракия. Новата 1878 г. жителите и Градът посрещат в страх от неизвестното. Всеки ден през Ямбол преминават части на отстъпващи османски редовни и нередовни части. И най- тежки са дните, известни като „5-те дни на ужаса”. И докато населението търси убежище в Ормана, на Зайчи връх или в домовете на заможни турци, то Градът поема най- големия удар. Неговите рани са най-дълбоки.
12 януари – унищожени градините и лозята на Кърклар баир. Хълмът е опожарен.
13 януари – запалени са двете български църкви в Каргона. Атанас Кожухаров със сълзи на очи ще каже, че за българите това е деветият кръг на ада.
14 януари – преминаващите през града части разграбват българските дюкяни, работилници и къщи в Каргона. Направен е опит, за щастие неуспешен, за взривяване на Безистена.
15 януари – безчинствата в Каргона продължават. Българите масово напускат домовете си и търсят убежище в централните части на града и околностите.
16 януари – през града преминава последната колона от около 10 хиляди турски войници.
Градът притихва, няма движение по улиците, населението е в очакване на неизвестното. И то, и Градът търси начин да се съхрани и опази.
Затова и на следващия ден – 17 януари, когато авангардът на 23 донско-казашки полк, начело с Николай Яковлевич Бакланов, влизат в града в посока откъм Сливен никой не излиза да ги посрещне. Русите в галоп на коне преминават през тъмнеещия град и спират почти в края му, пред дома на Афуз ага. Конете тропат нервно в студа, лицата на руснаците са смръщени, говорят насечено. И тогава, чули руската реч ямболци отначало плахо, а след това уверено и смело излизат от скривалищата правят арка и посрещат освободителите подобаващо. Момент неописуем и върховен, както ще възкликнат летописците на събитието.
В следващите дни през града преминават няколко разделения на руските войски, за да се стигне до края на януари, когато в Града се установяват частите на 30 пехотна дивизия на ген. Скобелев.
За ранените войни в района на Каргона е изграден лазарет, където се лекуват ранени войници. От Ямбол като доброволка медицинска сестра се записва Анка Александрова.
Докладите описват Ямбол като призрачен град. Но използвайки възстановителните си сили Градът и неговите жители бързо се съвземат. И тук се проявява силната воля на хората. Те за сравнително кратко време – около 2 десетилетия успяват да изправят Града, да излекуват раните му. И това благодарение на големия политически, икономически и културен потенциал, с които Градът разполага.
Местната власт поема Димитър х. Иванов, Градската управа наследява ямболската градска община от 1870 г. Околийският съд е поет от Иван Цанков. Културният живот наследява Ямболското читалище и бързо се съживява. И всичко тава в резултат на силната връзка – жители – град.
В заключение уважаеми читателю, честитейки Ви празника искам да Ви пожелая здраве и сили да устоявате заветите на многовековния ни Град – да бъдем единни и заедно. И нека всеки от нас да се обърне към себе си и да даде необходимото за Града ни, за да ни обгръща, топли и приютява и той.
Христина Женкова
Регионален исторически музей
