Яфа Казанджиева – между властта на БКП и гласа на етноса

Живеела съвсем близо до Синагогата. Сега нито еврейска църква съществува, нито улицата има поне малка допирна точка с оная, която е била в детството й. Иначе улицата пази името си от невръстните й години – „Марин Дринов”.

Тя е Яфа Казанджиева, по мъж, разбира се, иначе си е ямболска еврейка. По моминско име е Калдерон. Така и не мога да й хвана номерът с нейните книги – преди години бе депозирала в местния Държавен архив една, наречена „Не живяхме мърцина”. Кога бе идвала  в Архива, Антоанета Карапчанска трябва да помни сякаш най-добре. Тони  се оправя най-добре и из оня чудовищен, и прелюбопитен, лабиринт от документи, наредени стриктно във фондохранилището.

То е като бункер. Така и трябва да бъде – и войни ще има скоро, то си ги и има де, а тук хартията трябва да се опази. И не само хартията, понеже има и кинокадри, и фотоси, и чертежи, и афиши. Животът е тук, оня, от вчера, макар и не толкова близо до времето на Стефан Цвайг.

Та Яфа най-напред  донесла  спомените си от ремсовите времена, и от годините, когато, като млад комунист и репортер, бродела из България. Толкова скитала от обект на обект (по онова време Вълко Червенков, подобно сетне на Живков), все нещо откривал, та се родил лафът: „Може Червенков да го няма на откриването на строежа, Яфа обаче ще бъде там”.

(Тия спомени все пак се оказаха издадени, от едно издателство със странно име – „Книжен тигър”, но не е ясно дали и какво е променила в книгата си Яфа. Когато се стигне до печат, човек понякога прави сериозни промени…)

И наистина била на откриването на всички нови обекти, така се запознала през  1954 година с вече отдавна бившия премиер Кимон Георгиев .Е, не чак толкова отдавна, до 1947 г. Кимон бил довереното, и нужно, лице тук, а  от оная 1934 г., месец май, 19-ти, наистина изминали много пролети.  Ексшефът на  политически кръг „Звено” по онова време бил пак в правителството, сега вече никакво ОФ, а БКП. Командвал енергетиката, и понеже хал хабер нямал преди това от тая наука (той е бил царски офицер), взел, та завършил висше образование по нея.

„Беше от голяма класа”, така пише в книгата си Яфа Казанджиева. Ямболската еврейка имала късмет с класата, през живота си видяла не малко големи личности, едни покрити още тогава с позор, други сетне докарали се до тоя хал. Трети обаче останали наистина на висота.

Яфа пердашела здраво в пресата -дали от дейния й характер, дали от други подбуди, сега е трудно да се хванат спатиите. Рано влязла  в дълбоките води, още през декември 1949 г. написала убийствена статия срещу Трайчо Костов. ”Сетне си купих издадените експресно от БТА стенографски протоколи от делото срещу него. Скоро това издание го иззеха от обществените библиотеки”, казва Яфа в „Не живяхме мърцина”.

Ще ги изземат, как няма. Трайчо Костов е едра риба, твърде едра, а и много други едри риби, също са били навързани с него. А това не е четиво за народните маси…

За тях не е и тоя виц, разказван, според Яфа, от Карл Сабетлев, преводач и редактор на класиците на марксизма в „Партиздат”.

-Какво е реабилитация?

-От сапун да направиш отново евреин….

Ямболската еврейка разбрала нещо, което , вероятно , е карало през всичките ония години акад.Тодор Павлов да не напише мемоарите си. Тя казва: ” У кадрите в България , за разлика от завърналите се от емиграция, винаги ще се намери нещо не съвсем бистро. Те са живели в нелегалност, много пъти са смилани от побоища.” Тук Яфа или просто греши, или не си е давала сметка колко оплетени , а понякога и трагични, са съдбите и на българите-политемигранти.

Сталин се грижел и за тях, затова и никога в Ямбол не се завръщат нито Димитър Златаров, чичото на легионера Васил Златаров , който е един от основните  извършители на атентата в  в църквата „Света Неделя”, нито Киро Теллалов. Първият най-напред бил обявен за геройски загинал в СССР, чак след 10 ноември  някои си отвориха устата, за да стане ясно как Сталин го пратил в лагерите на смъртта.

Чудовищата имат капризи.

Киро Теллалов пък, както бил търговски представител на СССР в Китай, така и се споминал, сетне пак ръката на Сталин се оказала замесена в тая ранна, и странна, смърт.

„Поискаха обаче и Дачка Трендафилова да обясни защо не са я обесили?!”. Това е цитат от книгата на Яфа Казанджиеваф „Не живяхме мърцина”. Почнеш ли да обясняваш защо си останал жив, няма да те бъде. Има, всъщност, едно ямболско изключение, то се нарича Христо Георгиев-Емил. Сетнешният първи шеф на ОК на БКП е пленен като партизанин  от полицията, след една акция в гората. Сетне, пред милицията, Емил обяснява, че това се случило, понеже бил ранен.

Интересно, а и странно е, че това не се поставило под особено съмнение. Или чисто и просто още ония документи не са излезли на светло?

„Обявиха за враг и чичо Каприел Каприелов”, пише още в „Не живяхме мърцина” Яфа. Тя няма такъв чичо. Най-малкото по две причини: първата – че Каприелов е арменец, втората – че е от Варна. Но вероятно има и трета, и тя е най-важната,за да го водят чичо – тя и съпругът й, Филип Казанджиев, също ямболец като нея, ще да са били много близки с Каприелов.

А той е от ония, големите риби, щом Военното разузнаване на СССР го вербува и после му се отплаща и с орден „Ленин”. Само че до тоя орден е твърде рано, най-напред  роденият през 1904 г. във Варна арменец ще участва, също като Димитър Златаров, в атентата в „Света Неделя”.  Бил обаче още непълнолетен, и по тая причина, поне така се твърди, отървал въжето.

Прекарал няколко години в затвора, сетне бил освободен. Вълко Червенков удря „чичото”, и то толкова силно, та излита от всички партийни постове. СССР си прави пас тогава, не е особено странно – зетят на Георги Димитров е съветски възпитаник и в Кремъл му имат доверие.

Поне до момента, в който Хрушчов ще хвърли бомбата, анатемосвайки Сталин, и ще разбърка страшно много сметки.  Аз зная само за един ямболлия, който е бил при четенето на оня знаменит доклад, обявил вождът за палач. Това е Иван Тенев, който си признава в спомените, че е бил покъртен от чутото. Иван Тенев е от ония, за които Яфа твърди, че нямали проблеми, понеже идвали в страната ни от чужбина след 9 септември.  Не зная доколко генерал Панайот Каракачанов или другият генерал, Николай Чернев, са споделяли с Казанджиева, но ако е зависело от тях , завършилият Педагогическото училище мъж от село Пандаклий никога нямаше да стане шеф на ОК на БКП в Ямболски окръг.

Чернев , познат с партизанското име Здравко, директно писал нагоре срещу Иван Тенев. Игрите по върха понякога са трудно обясними, и думите на бъдещия генерал не хванали дикиш. Както и други думи, пак отрицателни, те пък дошли от човек, бил рамо до рамо с Тенев в интербригадите на Испания.

БКП  е като поточна линия за смърт. Това оная стара лисица, акад. Тодор Павлов, ще го е знаел прекрасно, иначе надали е щял да заяви: ”Абе, вие луди ли сте, нали, ако напиша спомените си, БКП ще се разпадне!”. И другата лисица, Кимон Георгиев, определен от Яфа като голяма работа, споделял същата теза – никакви спомени, лисица на градски пазар не излиза.

Две лисици. Едната обаче, Тодор Павлов, все по президиумите, другата – все някъде из здрача. Когато в гимназията учихме, че правителството на Кимон Георгиев е било фашистко, си мислехме, че той отдавна или е убит от БКП, или е починал в пълно забвение.

Били сме млади, макар и вече доста завършени кретени – Кимон си вървял в учебниците като фашист и превратаджия, ала вървяло и другото – почестите. Не веднъж, а два пъти го обявили за „Герой на социалистическия труд”. Ако това тогава го знаех, и го бях изтърсил на учителя ни Жельо Ташев, колко ли щяха да му се изпотят очилата?

Или Ташев, вече свален като директор на един от ямболските техникуми, е знаел кое какво е било. И не е бил толкова тъп, та да ни го разказва….

Чичото на Яфа, Каприелов, който, да не забравяме, не и е никакъв чичо, се върнал на бял кон във властта. СССР не само не бил забравил тукашната си агентура, а си я кътал – Каприелов станал шеф на Контраразузнаването. Сетне поел лидерския пост на културно-просветно дружество „Ереван”, на което се твърди, че бил основател, и то още преди 9 септември 1944 г.

В Ямбол арменците в ония години все още били много, статистиката ги наброява през 1924 г.на 558 души, докато към онова време евреите са над 1000. Преди началото на 40-те години обаче, властта не гледала никак добре на създаденото и тук арменско дружество, наречено  ХОГ. И то било чисто и просто закрито. Дори Степан, синът на прословутия пловдивски богаташ Хиндлиян, идвал по работа на дружеството край Тунджа, което не променило нищо, освен това, че тайните полицейски агенти го вписали и него в донесенията си.

Колко е била наивна Яфа Калдерон, по мъж Казанджиева, върти ми се и тоя въпрос. Когато почти всеки ден си около партийните лъвове на БКП, част от тях навързани с тайните служби на СССР, можеш ли действително да се учудваш от изчезването на тоя или оня, в канавката.

Ген. Панайот Каракачанов бил обявен за враг с партиен билет и пратен за шеф на ТКЗС-Симеоново, а полковник Борис Киров, също един от едрите в Ямбол преди 9 септември, го пратили за председател на ТКЗС –то в село Първенец.

А преди това още ямболийката написала книга за Георги Калчев-Ламята, но в нея изтъквала близостта му с Каракачанов и с Киров. В ОК на БКП в Ямбол имало нарочна сбирка по тоя въпрос, и Киро Владев, един от секретарите на компартията край Тунджа, сетне голям туз в  „Българска кинематография”, поставил условие: имената на ония двамата да ги няма. Ако Казанджиева иска да има книга….

Яфа не ги махнала, книгата не излязла, но за пореден път реката на БКП сменила руслото си, и през  1986 г. документалната книга се появила – с Каракачанов и Киров вътре. И двамата отдавна забравили „заточението си” в колхозите из Ямболско – първият дори вече минал през поста военен аташе в Москва, а и после нямал от какво да се ожали.

Е, до 10 ноември 1989 г., когато почнала поредната игра по върховете на компартията и старият кадър трябвало да лансира сина си Александър. И да забие един пирон в партийния ковчег на Тодор Живков – имал някои сметки за уреждане с човека от Правец.

Сега в Ямбол са останали към петдесетина евреи, въпреки че след  9 септември, а и след 10 ноември, никой не ги е натирвал от града. Играта обаче стана друга, това ясно си личи по втората книга на Яфа, наречена „Изчезналите улици”. Хубава, носталгично красива книга.

Само че, както често се случва, ямболските евреи са поне крачка напред, и си дават сметка, че вече не е тук тяхната сила. Парите са в Израел, натам поемат и внуци, и синове, а тия, които пък са заминали там в първите години след  9 септември 1944 г. са на линия, за да ударят рамо, ако е нужно.

И в „Изчезналите улици” Яфа Казанджиева, по баща Калдерон, надълго си спомня за религиозните еврейски обреди, за Синагогата. Дали защото вече усеща дъхът на отвъдното или защото преди това конюнктурата повелява друго, и религията  беше опиум за народа?

Кой да е сигурен, кой….

Борислав Ненов