Янаки Терзиев, най-дългогодишният каргонски станеник: Коледуването трябва да е в кръвта ти

KOLEDAR„Няма човек, дето не е играл при мене“, с тези думи започва 72-годишният Янаки Терзиев, известен още като Янчо Перката – най-дългогодишният каргонски станеник. А думата му е за всички момчета, по-късно мъже, които днес са по коледарските групи, някои дори са им станеници, думата му и за онези от преди години, запечатани по черно-белите снимки от преди десетилетия. „От хлапе играя, от 6-7 годишен и досега – 64 години редовно коледувам“, казва Янчо с основателна гордост. „Всички тези от снимките са минали през мен“, потвърждава той. Чака коледарите му да се върнат от гурбет, че повечето са по чужбина – чака ги от Испания, Германия и Англия. Малцина са останали тук. Казва, че след два дни подготовка са готови да коледуват. Проследява и естественото развитие на един млад коледар: „През първите 2-3 години той не може да играе хубаво, пипка се, но когато вече вземе наистина да играе, тогава сам идва. След първите години наближи ли Коледа, той не може да стои вече на едно място“, разказва доайенът на коледарите как започва коледарската треска. Това обаче не му пречи да е много критичен към сегашните младежи: „Сега младите са слаби, нямат мерак, а това трябва да е в кръвта ти“.

Yan4o-1Разбира се, пътуването назад към спомените винаги е прекрасно преживяване. „Преди години се подготвяхме в продължение на 10-15 дни. Идват у нас, в къщи ги подготвям – ние сме истински самодейци, сами се организираме“, казва Янаки. И с още по-голяма гордост уточнява: „Аз съм кореняк каргонлия…“  Като се сеща за дядо си, го търси по най-старите снимки да ми го покаже. „От 130 години рода ми коледува тук в Каргона – дядо ми, баща ми е играл, аз играя, син имам, дъщеря ми игра – аз съм единственият, който изкара женска куда. Сега уча внука ми, 8-годишен е, за да може традицията да върви тук в Каргона, да има кой да я пази…“ И след думите на основателна родова гордост, идва тъжната равносметка: „Навремето взимах само каргонлии, нямаше при мене хора от селата. Сега Каргонът е празен.“ Хващам се за силния му локален патриотизъм –  че само каргонлии допускал в кудите си, и му разказвам за италианския град Сиена, който през Средновековието се делял на конкорди, т.е. квартали – всеки със своя църква, чешма, площад, знак и  как те враждували, но и се съревновавали помежду си.  В не чак толкова стари времена, оказва се, че по нашенско не е било много различно. „В Каргона бяха все бабаити. Да слезе някой отгоре при нас – абсурд. Никой не може да дойде тука да играе“, решително казва той и аз между редовете чета, че под „отгоре“ събеседникът ми разбира целия останал Ямбол без Каргона, който е в ниското. Янаки продължава спомените си как приятели са го питали дали да дойдат да коледуват в Каргона. Отговарял им, че до пазара нямат проблем, но оттам нататък – не може. „Не мога да ги защитя, защото Каргона голям, пояснява той. На едно-две места могат да минат, но навсякъде – не, ще ядат бой.“ И каргонските куди също били районирани – „ние, например играем от киното до ТКЗС-то, всеки си знае района“, пояснява дългогодишният коледар. А навлизането в чужд район се възпирало по единствения познат начин  – става сбиване. „Сега кой къде хукнал…“, възмущава се Янаки и дава категоричен знак, че това няма нищо общо с  неговата представа за коледуването. Споменът му за онази, някогашната Коледа, който той помни и обича, е богат и пищен откъм всичко: „Едно време аз като изляза коледар, чакат ме с вино, с мезета, с всичко – гости имат. Викат ме, ако не отида до 2-3 дни, те ми се сърдят, казват ми: „Свърши Коледата, ти не ме уважи! Аз му се извинявам, ама той не ми признава извинението. Сега няма хора – минаваш-заминаваш, няма кой да те покани“, завършва песимистично сравнението в духа на преди и сега Янаки. И още един паралел: „Като тръгнем да коледуваме – играем на 24-ти декември, на 25-ти вечерта на 26-ти пак играем. Бяхме яки момчета, играем без да спираме. Докато сега младите сили нямат, слаби са.“ Разлика има и в богатството на репертоара: „Сега коледарите знаят 4-5 песни. Навремето знаехме по 50 песни. Тук е земеделски град, има овчари, кравари, рибари, ловджии – трябва да знаеш на всеки песен да изпееш, на всяка къща.“

Споменът го отвежда към безбройните изяви с коледарските куди през годините. „Имам поне 20 пъти ходене в Странджа-Сакар, в Копривщица… Къде ли не съм ходил…Навремето като бях млад, много пътувах, но сега не ми се ходи“, казва дългогодишният коледар. И някак от самосебе си изрича – къде като въздишка, къде като копнеж по отминалото време: „Ама хубаво беше, весело!“                                                                                                                                                                                           Светлана Чамова

About the Author :