Ямбол преди 90 години – Ормана изцяло на града, взимат такси за игра на домино и табла

Yambol_ormana12Докато днес продължаваме да се въртим в омагьосания кръг как община Ямбол да си върне Ормана, „разфасован” по времето на социализма между армията и държавните горски структури, не е излишно да хвърлим поглед назад във времето, за да видим как някогашните управници край Тунджа са подредили и тази емблематична за града ни местност.

През 1924 година тогавашният Общински съвет, състоящ се само от 16 души, и председателстван от кмета Стоян Митев, разглежда на свое заседание въпроса за закръглянето на общинската гора. Именно – на общинската гора, защото тогава е вън от всякакво съмнение, че Ормана е собственост на Ямбол, а не на някоя военна част или на цар Борис Трети, респективно на държавната машина. Пристъпвайки към въпроса, местните първенци отчитат със задоволство, че още през 1909 година, по време на кметуването на Стефан Димитров, се е извършило отчуждаване на намиращите се във вътрешността на Ормана и около него частни имоти, като тази работа е утвърдена с указ от 7 март същата година.

Недоволни от отчуждаването в полза на общината, разбира се, е имало, и те обжалват пред ямболския Окръжен съд – Васил Арнаудов търси правата си върху 22,5 декара, Тахир Сюлеманов се бори за своите 12,5 декара, имат претенции и Димитър Петков, Димитър Жеков, както и наследниците на Мехмед Бояджията. Нормална ситуация, когато иде реч за собственост върху имоти, и още по нормално приключване на спора чрез решение на Темида. Съдът не е счел за основателни исковете им, а другите ямболци, имащи имоти в Ормана, са приели определената от местната власт цена по изкупуването на имотите им и към 1924 година има нужда от далеч по-малко и по-лесни процедури, за да се закръгли както трябва Общинската гора.

Мераци към Ормана има всякакви – Четвърти конен полк, разположен отколе в града ни, иска от Общинския съвет на 31 януари 1925 година разрешение за безплатно отпущане на храсти. В проведената сред ямболските  „старейшини” дискусия излиза на светло как армейската част почти ежемесечно иска храсти и досега това му желание винаги е било удовлетворявано от лесничея, което обаче развързвало ръцете на всякакви вахмистри да бродят из общинската гора и да секат и дръвчета. В крайна сметка в края на януари 1925 г. градският съвет решава да сложи точка на тази опасна практика и взема решение което гласи: ”да не се позволява на 4 конен полк и който и да е друг, сеченето на храсти от Общинската гора, понеже тя се унищожава”.

Кратко, ясно и точно формулирана забрана, която не остава само на книга, а стриктно се следи кой и защо влиза в Ормана и оттам не тръгва нито една каруца с дърва, без да има нужното позволително. Тогавашните ямболци именно от общинската гора се снабдяват с дърва за огрев и ако не са крутите мерки, вероятността гората да се оголи е напълно реална.

За да има ред край Тунджа, местният „парламент” приема и правилник, в който има някои твърде любопитни забрани. Регламентира се и свиренето и появата на всякакви оркестри в ямболските ресторанти, чиито собственици трябва да заявят предварително, че ще имат свирачи в заведенията си, за да се снабдят с нужното позволително. Изрично се забранява свирачите и оркестрите да събират парса от клиентите, както и да консумират напитки и храна сред публиката. Съвършено се забранява свиренето и пеенето на скитници, жени, момчета и момичета по улиците, както и по разните кръчми, бирарии и прочие заведения. Времето за затварянето на тези заведения се определя лично от кмета на Ямбол, а не е пропуснато да се определи и забрана за свирене на оркестрите в публични заведения през първата и последната седмица на Великите пости.

Таксите, определени от ямболския Общински съвет, са многобройни – по онова време може да се сдобиете с право за свирене срещу 5 лева на ден, ако иде реч за едно лице, за свирачи от 2 до 5 души таксата е 30 лв., за по-голям състав цената се качва на 50 лв., но този своеобразен налог се плаща не от музикантите, а от съдържателите на заведенията.

Трябвало през 1925 година да се плаща и за възможността да се изнесат концерти, да се излъчи филм или пък да се даде представление от театрална трупа, като вечер таксата е 100 лв., а през деня 60 лв. Изглежда стряскащо за хората на изкуството и за техните почитатели, но има твърде важна забележка, гласяща, че политическите организации, учениците, благотворителните дружества от града, Бургаският окръжен театър и Народният театър се освобождават от всякакви такси, което дава въздух на тогавашните културни деятели.

Таксите придобиват обаче и стъписваща широта, тъй като по онова време според Закона за градските общини налози се събират и за „забавителните игри” – табла, карти, билярд, домино, шахмат. За да пусне тогавашният кафеджия в обръщение тесте карти, на него трябва да е поставен общинският печат, което струва 100 лв. Пари се събират и от притежателите на волски или биволски коли, на каруци, брички, кабриолети, файтони, автомобили и камиони, мотоциклети, та дори и от тези, които притежават велосипеди, да не отваряме пък приказка за таксите, с които са облагани продавачите на лимонада, плодове, златни и сребърни изделия, часовникарски принадлежности, сладкиши и пасти, картини, зеленчуци, книжарски стоки.

Твърде много такси, за да повярваме, че бирниците са съумявали да държат под контрол всичко ставащо край Тунджа, още повече че Ямбол в ония времена наброява близо 24 000 жители и е един от големите градове в Третото българско царство.

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply