Ямболски силуети: Един артист на арената на самотата

Той умираше с изумително хладнокръвие. Бях негов близък, или поне си мислех, че съм му близък, което не бе чак толкова трудно при неговия опак характер.

Опак според някои, по моему нещата бяха доста хиперболизирани. Но не беше лесен за общуване. Затова и докато краката му гниели в собствения му апартамент, не позвънил на никой. И никой сякаш не бе позвънил на него.

Един общ познат твърдеше, че тая избрана от него форма на самоубийство продължила  шест месеца. Бях потресен – струваше ми се , че не толкова отдавна, преди месец най-много, пихме , той-бира, аз-вино, в традиционната си кръчма.

Май наистина само така съм си мислел. Никой няма време за самотници. Дори, когато те са с чудовищна култура, какъвто бе неговият случай. Тази култура  допълнително го обричаше на самота – малцина биха стояли цяла вечер с човек, който броди из романите на Флобер, толкова уверено, както и през концепциите на Дейвид Рикардо, Кейнс или  Милтън Фридман. А и разходките му из историята на Франция или Русия, бяха респектиращи.

Мразеше особено люто Бойко Борисов, наричан от него Огнебойко. Мразеше всъщност почти целия политически пейзаж, като отделяше специална ненавист към Доган. Беше виждал няколко пъти Доган от близо – по някакви купони, или почти делови срещи, на Сокола и Илия Павлов.

„Мултигруп” не беше за него лого и изрезки от вестниците, той бе работил там, при това по високите етажи на мутренско- комунистическия фирмен колос. На визитката, която ми бе дал някога , пишеше ” Валентин Стоянов – директор по инвестициите” в ”Мултигруп”. Тогава „Мулти” бе в апогея си, а Валентин бе поканен или заведен, спорна е думата, в София, от някогашния ямболски бос на КТ ”Подкрепа” Радослав Ненов. Сетне Ненов бе дясната ръка на д-р Тренчев, по-сетне стигна  с гигантски скокове и до вицепрезидентски пост в „Мултигруп”.

Валентин умираше. Умираше с  изумителна храброст. Веднъж, нито веднъж, не помоли за нещо – било за някоя, макар и дребна покупка или пък за половин час, в който да намери евентуално малко разтуха в приказки.

Аз се страхувах от неговата храброст. Болестта го бе направила може би четиридесетина килограма, а нямаше никакви близки. Баща му бе загинал от гръмотевица като войник или като запасняк , но в много ранна възраст, и на практика Валентин не го помнеше. Гръмотевицата уцелила баща му в главата. И всичко свършило за двамата, преди да е започнало.

Майка му, чиновничка, така и не повторила брака си. Валентин не се впускаше в подробности за нея, не бе човек на многодумието, особено, когато иде реч за собствения му живот. „Алхимия на словото” му занесох, когато отидох да го видя в хирургията на ямболската болница, бях му говорил за тази книга на Парандовски, а специалистът по банково дело се интересуваше от направата на словесните творби.

Вероятно затова и знаеше страшно много за финансист неща за писането и за живота на Флобер. Не само за него, оказа се, познанията му и за българската история бяха колосални, особено за бежанския проблем. Бе потомък на тракийските ни бежанци и, странно, при целия му скептицизъм към политиката и битието, вярваше, че България може да получи нужното обезщетение за отнетото на нашите хора в Западна и Източна Тракия.

Вглъбен и когато говори, и когато посръбва от чашата, поне в началото на вечерта, към настъпването на нощта той си позволяваше малко повече думи и по-едри глътки. Не обичаше на масата да има други хора, дори и да са добри, стари познати. Тук бяхме на един акъл- ако ще си говорите, няма нужда от навалица, защото се разваля и пиенето, и приказката.

Защо глътките му наедряваха към края на вечерите ни, се чудех понякога. Щом болестта го затисна, сякаш разбрах – порциите самота бяха явно чудовищни, а той нямаше да се унижи, за да звъни на тоя или оня само за да излезе от доброволния си домашен затвор. Домашният му затвор бе доброволен – той следваше свой си график, има или няма клиенти, нуждаещи се от финансова консултация, чакаше да свърши работното време.

Защо толкова дълго, до края, изчака смъртта, не разбрах. „Това е, което исках – да се занимавам със себе си”, така бе формулирал пред наш познат, а и на мен каза нещо сходно, когато му отрязаха краката.

Не е била тази мечтата му, разбира се, но в ония безкрайно дълги нощи, след като  бяха ампутирали почернелите му нозе,  вероятно бе търсил основание да остане тук, а не да се хвърли през балкона или да се нагълта до агония с хапчета.

До толкова нямаше близки хора, че не знаеше как да се прибере в апартамента си. Лекарите , извън правилата, го оставили още няколко дни в отделението, явно през това време е търсел схемата, по която да живее, въпреки гадостта.

Започна скоро пак да пише, той обичаше да ни праща по някоя и финансова, и пиперлива статия, едно твърде рядко съчетание, още години, преди да се обърне талигата . Не можехме да му платим почти нищо за тези иначе много интересни текстове, но той все твърдеше, че това са подробности от пейзажа.

Не беше така, разбира се, защото, когато отидох у тях видях, че апартаментът е почти спартански. Не е било, и как да е било лесно  на майка му, да му осигури нормално следване в Свищов, след като остава вдовица на двайсетина години. Жената обаче бе поддържала всичко изрядно, и той следваше точ в точ нейните „правила”.

Преди години още, бе научил сам английски език, френски владееше добре още от студентските си години, и познаването на езика на  Модиано му даваше лесно да усети кои са балони при бизнес преговорите, на които го пращали по времето му в „Мултигруп”.

Това време бе почти табу, макар че кой няма да иска да чуе поне някои неща от кухнята на тъй мощната корпорация. Исках и аз, естествено, но Валентин имаше и едно друго правило в живота си – да не разказва подробности за местата, където е работел. А той там работеше, не разнасяше кафета или досиета, както това правеше прословутият последен шеф на Шесто управление на ДС Димитър Иванов, един от вицетата на Илия Павлов.

И досега си мисля, че тая му работа в „Мултигруп” го превърна в жив труп. Преди години бяха натъпкали Валентин в багажника на един джип и го държаха като заложник известно време някъде из планинските курорти.

„Имал съм и по-приятни пътувания”, това бе коментарът му, ако се случеше да отида към тая история.  Стресът от това „пътешествие” му докара диабета, така си мисля, колкото и да е наивно според някои капацитети. Болестта го изяждаше парче по парче,  в един момент му писна да ходи по лекари, и спря да пие лекарства. А е можело да се направи операция, която да спаси краката му, така обясняваше после един от малцината му близки , след като бе провел разговор с хирурзи.

Валентин ( не мога да си го представя дори сега, вече няколко години след като го заровихме с бомбето му) , е очаквал някой да го грабне и да го завлече в болницата. Всеки от нас, неговите познати , обаче е мислел, че той не се обажда защото си е такъв –  чудак, малко опак, самотен мъж.

Самотен. „Не прави като мен, не оставай сам – не е красива работа”, така ми рече веднъж, когато той по спартански бодваше по един-два картофа, без да иска и да чуе да се омърси с мръвките на масата. Една-две бири или чаша водка, го вадеха от дългото мълчание между четирите стени, след като орташката им фирма с Радослав Ненов се бе разпаднала. Валентин сам бе прекратил участието си, „не обичам финансовите фантасмагории”, толкова му бе коментарът.

Или поне аз сега ще кажа толкова, защото той знаеше докъде и колко е редно да се споделя. Никога не ми е заръчвал да крия това, което е споделял по банкови работи, а той бе управител на Ямболска търговска банка, след като чевръсти БКП функционери я източиха. Тогава бе посочил вратата на следователите от София, които искали да приберат оригиналите на кредитните досиета.

Имаше защо да натискат за оригиналите  – „Сунимекс”, например, бе получила чудовищно много милиони от ЯТБ, а тя бе на стария Фатик. Какво точно стана със стария сега не сещам, но младият се помни – убиха го в супер скъпата му кола на едно столично кръстовище. Посред бял ден.

Предпочиташе да се смее на възхода на Бойко или, по неговите лафове, на Огнебойко. Забавляваше се с номерата около фалита на КТБ, което изобщо не му попречи бързо и ясно да обясни какво трябва да направи Българска народна банка и правителството в тая гротеска.

Не го послуша никой, естествено. Както и никой не пожела да спонсорира книгата му, която бе научен труд  в една доста специфична сфера.

„ Какво да взема, по малко вино ли да пийнем, нещо за хапване ли?” Това си спомням, че бе от последните ни електронни писма, а той ми пишеше често, и никога не пропускаше някоя моя дата, за която и аз не се сещах дори. „Малко огън ми трябва, ако можеш, намери бутилка „Мавруд”. Поне това можех , а и наближаваше Коледа.

Стаята бе подредена все така чисто и по спартански, компютърът бе на линия, явно до преди малко бе работил на него, колбасите- нарязани. Аз се въртях като шугав на стола, не знаех бива ли, не бива ли да пие поне чаша черно вино.

Бе спокоен като индиански вожд, нямаше от любимите му ”Житан”, но дърпаше някаква силна цигара.  „Маврудът” бе огън, макар и от  маркета, и всичко бе познато, и всичко бе на майната си, а не знаех точно защо. Почука нещо тогава, в ония петдесетина минути, но се надявах, че не съм разбрал какво е.

Чашата му бе като напръстник почти, а още втората глътчица направи беля, това може би бе нещото. Валентин ме разходи все пак из дебрите на френската история, имаше и нещо пикантно финансово в правителствената пиеса.

Нещото обаче не си отиваше. Дойде след няколко  месеца, беше сряда, беше много студено, беше с класическото бомбе в параклиса, бяхме десетина души. Одеялото бе зелено-кафяво, а калта неизтребима.

А той бе неистов артист на арената на самотата.

Борислав Ненов