Ямболски силуети – Божидар Козела, Царчето, лупингите на Прехода

Маестро ПаленковЕдна снимка дълги години стоя в хола ни. Не на стената, в едно от чекмеджетата. На нея бе Божидар Козела, кротко заспал във Федерална република Германия, до бутилка уиски.

И до догаряща цигара – незнайният фотограф бе хванал ямболския херой малко преди да потъне в царството на Морфей. Божидар бе градска знаменитост – бохем до безумие, чийто коронен номер бе, когато се събере прекалено много спирт в него, да седне на стълбището на ресторант „Тунджа” и да ругае комунистическата власт.

Той не бе нито художник, нито нещо друго от десена на културните дейци, ала с тях се надушваше често и питиетата вървяха като Мисисипи. Малцина от сериозните хора край Тунджа не познаваха Божидар. Както някога, в средата на 70-те години на миналия век, солидните люде в Ямбол знаеха и Илийката. Акордионист, той бе любимият музикант на боса на компартията в Ямболски окръг Димитър Йовчев, и по тази тъй важна причина май живееше в  Блока на специалистите.

Имаше и такъв блок в града ни, нещо като леговище на дефицитните кадри. Или на специалните, защото в него живееха твърде странни екземпляри.  Управителят на банката бе там, старши треньорът на мъжкия баскетболен тим на  Ямбол, тогава носещ още името „Лъсков”, Симеон Варчев бе там, естествено и съпругата му Цанка, която храбро носеше убийствени дънки.

Храбро, защото времената още бяха свиреп патриархат, да го нарека така, и жени с дънки се виждаха рядко. Дамите обаче вече почваха да пушат, което дълго време ми изглеждаше странно, защото все не можех да си представя майка ми с цигара в ръка.

Както и обратното – баща ми без цигара. Та към Блока на специалистите. Лекари, прокурори/ от пускането в обръщение на апартаментите  до кончината си, там живя Георги Николов, след 10 ноември 1989 г. няколко години той бе окръжен прокурор/ просветни шефове, спортисти. Освен на Варчев, който бе дошъл в Ямбол от Разград, там бяха дали апартамент и на Жоро Станков, един от най-талантливите ни баскетболисти, като юноша играл в националния отбор. Както и на няколко артисти – Кольо Пехливанов и досега обитава този блок, Вълчо Янев също, а ако не ме бъзика паметта, и Андрей Турлаков за кратко бе настанен там. Със съпругата си, тоже актриса.

Над нашия апартамент имаше ведомствен, така да го наречем, апартамент на Драматичния театър. И изобщо на всичко, което излиза на сцената, за да пее, танцува, свири, защото в един период там живя и Чочо, който със съпругата си се изявяваха като балетисти. Идваха и бързо си заминаваха всякакви мераклии да превземат театралните върхове, като почти винаги стигаха само до едно стъпало – това да дънят до късно след полунощ  с китарите или да надуват касетофоните.

Те дънеха от осмия, последен етаж, аз дънех с дръжката на метлата по тавана от седмия – все пак изкуството може да иска жертви, ала трябва и да се спи понякога.

Странни екземпляри излизаха от входовете на този жилищен блок. Шефът на обсерваторията току прескачаше да хвърлят в къщи по една табла на няколко пъти, сетне обаче нещо не смели брашно с босовете на града и си вдигна чуковете към Сливен. Беше среден на ръст, мургав и все засмян. Звездите явно го обичаха, защото и зарът му вървеше силно.

Появяваше се понякога из входа Атанас  Паленков  или съпругата му Радка. Паленков вече бе на преклонна възраст, с  буйна бяла коса, а това, че е диригент на Тракийския ансамбъл нищо не ми говореше, освен че е екзотична птица.

Жена му обаче бе учителка, а в ония времена, когато дънеха петилетките и  Любомир Левчев обясняваше колко струва билета до Кремиковци, тая професия бе голяма работа. Като авторитет, което не е виц или гавра, както вероятно ще помислят тийнейджърите. Край всички съученици, чиито майки бяха учителки, имаше особена „атмосфера”, все едно са едни от велможите на града.

Велможите, вече в гимназията, дори ги виждахме понякога. И учителите ни ги виждаха, най-вече по родителски срещи, макар че тузовете не обичаха да си губят времето с такива истории. Тогава пак се срещнах с човек от прословутия в ония времена Тракийски ансамбъл, тъй яростно мразен от маестро Боби, един от щатните луди на Ямбол. Една от дъщерите на самия ръководител на ансамбъла учеше в нашия клас, ала Стоян Гагов бе не само човек на културата, а и върл бохема, така че от него учителското тяло нямаше защо да се притеснява.

Поне на първо четене, защото Маестро Гагов бе тачен по върховете, и ако решеше да гони карез на някого, нямаше да му е лесно на този, който го е подценил. Стоян Гагов бе широко скроен, доста лета по-късно  Петър Димитров, един от наследниците на Маестрото, ми разказваше, че като пристигнал от Видин в Ямбол, бил на косъм от това  Гагов да го натири.

Шефът на Тракийския ансамбъл обаче все пак го попитал нещо за някакъв танц и неусетно приказката им тръгнала, а с нея и едно шише с водка. Тогава Клубът на културните дейци още беше под ресторант „Тунджа” и там царуваше художникът  Георги Зайков в битността си на секретар на Клуба.

( Зайо не написа спомени, но другите написаха за срещите си с него, и стана една разкошна книга, и като съдържание, и като полиграфия, благодарение и на усилията, които вложи най-големият син на живописеца – Константин, а за мен остана удоволствието да бъда редактор на книгата).

Не съм срещал ямболлия, който да пази лоши спомени от Маестро Гагов. Познавах го бегло, но си личеше, че има огромна разлика между него и предшественика му Атанас Паленков, който е основателя на Тракийския ансамбъл. Гагов бе импулсивен, бохем, много емоционален, докато Паленков създаваше усещането за улегнал мъж,за  човек, който не се пали  лесно.

Радка, съпругата му, живя повече от 90 години и винаги нейните ученици я канеха на срещите на класа. Тя се бе преместила отдавна в София, но това не пречеше да събере сили за още един тур. Такива турове имаше поне в продължение на две петилетки – природата  дава на някои много,  преди да ги прехвърли на вечността.

Една история на контеса  преди време ми припомни пак за един от обитателите на този Блок на специалистите. Тя  е родом от Ямбол, Валентина Джелебова някога, сетне  контеса  Артсруник. Един мъж, Александър Донев, ми звъня упорито преди около година, защото щял да прави документален филм за нея. И се оказа, че единственият джентълмен, когото контесата обичала лудо, живеел над нашия апартамент.

Пламен Воденичаров, концертмайсторът на Камерен ансамбъл „Дианополис”.  Той  бе около средния ръст, по-скоро пълничък, отколкото набит, с  добре поддържана черна брада – бе всъщност още твърде млад. И твърде разтропан, както ми показаха някои документи сетне. Маестро Николай Султанов му е давал територия за действие, вероятно и поради факта, че самият  Николай, Бог да го прости, тогава, през  70-те години на миналия век, е имал твърде много ангажименти. Освен Камерния ансамбъл е ръководил и градския хор, и какво ли не още, навързано с музиката.

„Събирах оркестрантите от цяла България, не се избиваха да идват в Ямбол”, разказваше ми в една прелестна привечер при Болта диригентът. Беше сам на маса, възрастта му напредваше, бяха го пенсионирали от Камерния ансамбъл, а той много тежко преживяваше това. Една огромна и колоритна птица, бизнесменът и неистово саркастичен политик Каньо Канев, бе сред малцината, с  които сядаше на кана вино маестро  Султанов.

Каньо е страхотен за компания, знае страшно много за станалото някога, при соца, из Ямбол, знае и сега какви ги дроби властта. Той не е камъче, а огромен шип в петата на местните велможи, особено, когато бе общински съветник.

Любимата партия на Каньо  е земеделската. „Търмъците” , както той ги нарича от няколко петилетки, въпреки че с  някои от лидерите на БЗНС, като Стефан Личев, е приятел.

Масата, на която седне Канев, става парламент. Става и пристан на комичното, от нея летят залпове от смях, способни да съборят владението на  Болта, наречено  ”Родина”. Тази „Родина” бе особено място, своего рода клуб, в който човек можеше да види както милионери, така и хора, които си  броят стотинките. Това не пречеше, поне тогава, те да са на една софра и да си имат приказката.

Богатството не винаги разделя. Зависи от човека, разбира се, но при собственика на „АБС инженеринг” инж. Николай Георгиев, е така. Николай е също интересна терца – с черен колан от самбото на младини, изкушен от  тениса и от ските, както и от това да докаже на сина си, че може всичко. При едно показно как се кара скейт борд, шефът на една от мощните фирми край Тунджа попадна в болницата.

Счупен крак, цената на показното бе такава.

„ Недей да биеш по Царчето, той, помни ми думата, е просто нарочен като изкупителна жертва. А другите, големите, изобщо няма да ги барнат. Помни какво ти казвам.” Това бяха думи на Каньо Канев от пролога на Прехода, когато специалната Комисия по деформациите затисна шефа на „Енергото” Иван Ванков, наричан Царчето.

Стопиха му лагерите на този човек  –  беше отделял някакви средства от предприятието , за да върви по-бързо и евтино вилата на не помня вече на кой от главатарите на града. Или пък вилата бе на самия Ванков, минаха години, както казваше Драган Тенев. Годините минаха, обаче на  Царчето наистина му  таковаха майката и повече не помириса работа в държавното „Енерго”. И действително Каньо Канев се оказа прав – не пипнаха никого от големите играчи край Тунджа.

Е, имаше нещо като разследване на един от шефовете на местната милиция, ала изчакаха малко да утихне положението, и пуснаха висшия милиционер по живо по здраво.

Божидар Козела бойкотираше семейния живот, ала се прилъга на понапреднали години, а Господ му даде жена, която до последно го водеше до зала „Диана”. Там, на припек, в кафенето на Васко Милев, събираше слънце за дългата зима. „На лекарства съм , хич не ме питай как съм”, казваше Божидар, чиито вени на лицето се виждаха и от хеликоптер.

Оная снимка, в която той е кротнал до бутилка уиски във вражеската Германска федерална република, стои  у дома. Божидар имаше отвъд Берлинската стена много близък роднина и милицията все пак се смили над него, пускайки го в гнездото на разврата.

На  фотоса, припомням хавата, нашият човек спи – дали като Морфей в абаносово дърво, заобиколен  от  макове, дали  като  банален простосмъртен, кой да каже.

Кой…

Борислав Ненов

About the Author :

2 Comments to “Ямболски силуети – Божидар Козела, Царчето, лупингите на Прехода”
  • Валентин
    February 13, 2018 - Reply

    На снимката пред пианото е Атанас Паленков, на него свиреше и синьт му Гошо, който имаше големи артистични наклонности и сьвьршено чувство за хумор.Познавах отблизо цялото им смейство-голямата им дьщеря по-кьсно се премести да живее в Бургас.Изключително интелегентни хора,с богата душевност.

  • Кристиян Паленков
    July 8, 2020 - Reply

    пра-сина на атанас паленков – човека пред пианото
    башта ми му пое цялото име, атанас георгиев паленков
    невероятна история, толкова много се научава от интернета

Leave a reply