Ямболски истории: Eлектрификацията, телефонизацията и телекомуникацията в България тръгват от нашия град

Мария КАЧУЛЕВА

Така твърдят старите  ямболци, но историческата истина е малко по-различна от тяхната убеденост.

През 1808 г. английският учен Хъмфри Дейви (1778 – 1829) създал първата дъгова лампа. Две парчета кокс, свързани към противоположните краища на батерия, се докосвали и токът, който протичал през тях, ги нагрявал, в резултат на което те започвали да светят. Макар и не толкова удобни в сравнение с изобретената  през 1879 г. от Томас Едисон  електрическата крушка с нажежаема жичка, дъговите лампи се появяват по улиците на България веднага след Освобождението. На 1 юли 1879 г., по случай възкачването на престола на княз Александър Батембер, светва в Княжеския дворец в София първата електрическа крушка. Историческото събитие от 1879 г. е не само първото официално регистрирано използване на електрическо осветление за публични нужди в България, а вероятно и първо на Балканския полуостров. Има  още едно нещо, в което ние, българите, сме били първи! На 1 ноември 1900 г. е рождената дата на електрическата мрежа в София и е поставено началото на редовната й експлоатация.

По това време в Ямбол след заник слънце осветяват със свещи. По улиците се носят  фенери. Кандилото с лоена мас е другият постоянен източник на светлина. Но през 1910 г. едно събитие поставя началото на нов етап. През юли от Виена с диплома, издадена от Höhere Technische und Polygraphische Schule, и с намерението да открие фотоателие и кино в града се завъръща Благовест Качулев (1887-1955), първият българин с висше фотографско и кинематографско образование. Освен това е запознат с маркопечатането и процеса за дълбок меден печат. По това време така се правят плаките за отпечатването на банкнотите в Европа. Донася и една дъгова лампа, която му била необходима за кинопрожекциите. На 2 август 1910 г. светва пред входа на бащината му къща, първата от многото лампи, които през следващите години, чак до 1929 г. , ще осветяват улиците в центъра на Ямбол и неговата микроцентрала ще осигурява ток за битови нужди на ямболци.

Доставените от Благовест Качулев впоследствие английски дъгови лампи били употребявани точно две години, до 12 август 1912 г. Тогава били заменени от по-ефективните електрически крушки с нажежаема жичка и броят на осветяваните нощем улици се увеличил. За целта бил доставен електрогенератор от Франция с мощност 10 киловата, който захранвал домашното осветление, киномашините, няколко улични лампи и частната охранителна инсталация на семейство Качулеви. Тя представлявала система от звънци, захранвана с ток от генератора и била повече експеримент, отколкото необходимост. Вратите в къщата пак не били заключвани, но звънците започвали да звънят оглушително всеки път, когато някой се подпирал на оградата или на вратите и особено нощем стряскали ямболци. Докато един ден кметът, тогава  Димитър х. Генов  (1860-1923),  Благовест Качулев и направо запитал колко пари да му плати общината, за да спре мъчението. По това време и на семейство Качулеви вече било омръзнало нощем по няколко пъти някой да става от леглото, за да изключва звънците, затова молбата на кмета била възприета като елегатно измъкване от ситуацията. И сигналната инсталация на братя Качулеви била спряна без да вземат пари от кмета за това.

Изграждането на микроелектрически централи за осветление в различни селища поставя началото на местната електрификация, която е характерна по онова време не само за България, но и за Европа. Тя продължава и през първите десетилетия на ХХ век и предполага  множество потребители, захранвани  на принципа на абонатната система.

През 1907 г. била пусната мелницата на братя Хаджипетрови, едно от най-крупните предприятия не само за Ямбол, но и за Бургаска околия. Всички мелнични помещения, канцеларии и жилищни помещения на обслужващия персонал били електрифицирани през 1913 г. с помощта на една динамомашина с мощност 10 киловата, задвижвана от парен двигател. Тя е първата ведомствена електропреносна система в България. Точно за това служи и парната машина в текстилна фабрика „Тунджа”, която през 1915-1917 г. задвижвала динамо за постоянен ток и то осигурявало осветление за помещенията и захранване с ток на някои от машините. И двете  разполагали с напрежение от по 110 волта.

Началото на общественото електроснабдяване в града поставят братята Благовест, Георги и Иван Качулеви през 1921 г. Тогава те купуват втори електрогенератор от Western Electric Company, доста по-модерен за времето си индуктивен вариант, за разлика от първия, френския, чието динамо било с водно задвижване. Същата година извеждат от динамото на киното една втора, по-мощна линия за осветление, от която подават електричество и на съседите си. Провокиран е интересът и на други техни съграждани, които искали да бъдат включени в електропреносната мрежа. Наложило се ново увеличение на мощността на динамомашината и на следващата година братята купили и монтирали група вертикални газ-генератори (газожен), двигател „Otto Deutz” с мощност 32 конски сили и динамомашина с мощност 20 киловата и напрежение 220 волта. Новата електроцентрала разполагат в подземната част на собствената си къща. Помещението е преустроено в съответствие с тогава съществуващите нормативни изисквания от инж. Апостол Петров (1888-1972), кмет на Ямбол от 1934 до 1937 г. Монтирано е разпределително табло с един главен прекъсвач и няколко еднофазни. Микроцентралата на братя Качулеви е с работно време сутрин от 5 до 23 часа вечер. В книгата на инж. Димитър Аналиев „Електрификацията на град Ямбол” се посочва, че за времето си това решение е изключително модерно, а установеният принцип за разпределение или прекъсване на електрическия ток за абонатите по токови кръгове е запазен и до днес. Същата година за осветление на Държавната болница, която тогава била извън града, братя Качулеви монтирали група от бензинов двигател, динамо с мощност 3 киловата и напрежение 110 волта, а през следващата – идентични двигатели и динамо в даракчийницата на Христо Панайотов и Ямболската армейска пионерна дружна. Доминиращата роля на братя Качулеви в електроразпределението на Ямбол продължава до 1929 г., когато новосъздадената кооперация „Светлина” започва електрификацията на периферните градски квартали. 19 век  е изпъстрен с вестникарски съобщения за новости и открития, които не спират да удивляват света. През 1875 г. е изобретен телефонът от шотландеца Греъм Бел, професор в Бостонския университет. Първите думи, предадени по телефона от Александър Бел, са до съседната стая, където се намирал помощникът му Томас Уотсън.

Първата телефонна връзка в България е осъществена в град Пордим през 1877 г. по време на Руско-турската война. Свързали са се крал Карол I от щаба на румънската армия и княз Николай Николаевич от щаба на руската армия. Телефонът е въведен официално в България през 1879 г. Той  свързвал само кабинета на губернатора на град Пловдив с канцеларията му. Днес бихме казали, че това е първата ведомствена телефонна мрежа. Първата междуселищна телефонна връзка в България е осъществена през 1891 г. между София и Пловдив.

В края на 1921 г. фамилия Качулеви учудват ямболци с още една новост. Купуват първия телефонен апарат в града. Той е произведен във Франкфурт на Майн под номер 427 на експериментална нулева серия. Корпусът му е дървен, червеникав на цвят, с метална слушалка  върху метална вилка и звънец. Предаден е на Историческия музей в града през 1971 г. и е включен в постоянната експозиция в Безистена. Благовест Качулев  поръчва телефонния апарат, когато в Ямбол все още няма дори идея за телефонна централа и той престоява нареден и безполезен в гостната на майка му повече от година. Кмет тогава е Тодор Топалов (1896-неизв.), но неговите ограничени възгледи за модернизация на Ямбол му пречат да оцени идеята за телефонизация. Благовест Качулев намира съмишленик в лицето на Стоян Митев (1889-1945), който през 1923 г. е назначен за председател на общинската тричленка.

Кметството на Ямбол

Но едва, когато е избран за кмет, той има възможност да осъществи идеята и разполага в една стая на общината градската телефонна централа. Тя се помещава там до 1929 г., когато е построена сградата на  пощата. Най-после влиза в употреба и телефонният апарат на братя Качулеви и той е единственият частен телефон в града. Записан е под номер 7 в първия телефонен указател на Ямбол. Останалите шест номера са: номер 1 на кмета, 2 на пожарната, 3 на общинските стражари, 4 на инженерната служба в кметството, 5 на болницата и 6 на комендантството. До 1929 г. в Ямбол се появяват още три частни телефонни номера, съответно 8, 9 и 10, които били  инсталирани в мелницата на Хаджипетрови, в къщата  на Стоян Митев и в книжарницата на Васил Кръстев, бащата на Кирил Кръстев (1904-1991). През 1930 година, след пускане в експлоатация на пощата, само частните телефонни номера вече са 100 и се налага капацитетът на централата да бъде увеличен двойно.

Телефонизацията на Ямбол и на България е важен момент, огромна крачка напред по пътя към изграждането на телекомуникационната карта на страната. Следващите 20 години са изпълнени с  търсения, успехи и провали, гордост от постигнатото и разочарование от недостигнат  резултат. Те не засягат Ямбол. И ямболци с нищо не допринасят за развитието на този отрасъл от икономиката на България.

В името на коректността трябва да бъде отбелязан  един малко известен факт. През 1929 г. в Ямбол е назначен за екзархийски свещеник Христо Буцев, получил висше богословско образование в Русия. Заедно с  епископ Иларион Нишавски и архимандрит Кирил Рилски през 1931 година изпращат първото протестно обръщение  на македонските български православни и източнокатолически (униатски) духовници до Обществото на народите с искане да се възстановят българските църковни общини и да се върне българският език в богослужението. На следващата година  прави  първи опит да излъчва местна ефирна аналогова информационна радиопрограма по два часа сутрин и два часа след обед. Съдържанието било основно реклами на местни занаятчии и търговци, църковни вести и съобщения на градската управа. Няма данни кой е извършвал техническата подръжка. До края на годината в града регистрираните радиоприемника стават  60. Програмата съществувала 19 месеца. Христо Буцев се отказал по две причини. Търговците и занаятчиите, които поръчвали реклами, много често „забравяли” да платят за излъчването. Радиопрограмата нямала средства за издръжка. По-сериозният препъни камък се оказала невъзможността да финансира радиофицирането на града и изграждането на абонатна система за потребителите. А и повечето енориаши не приемали за нормално поведението на духовник, който се занимава с „дяволски работи”. До преди няколко години беше жив неговият внук Христо Буцев, запомнен от ямболци като учител по химия

Руски войници в Ямбол през 1944 г.

На 8 септември 1944 г. Ямбол се подготвя да посрещне първите части на Червената армия с митинг на площада. На него трябвало да говори новоназначеният военен комендат на града. Председателят на местния Околийски комитет на ОФ-правителството Панайот Бамбалдоков сметнал, че без озвучаване едва ли някой ще чуе речите и  изпраща стражарите да вземат озвучителната уредба от киното на Благовест Качулев, която е и най-мощната в града. Той естествено не можел да оспорва искането, но изтъкнал основателната причина, че площадът ще побере много малка част от населението, докато останалата ще остане изолирана. Бамбалдоков оценил аргумента подобаващо и попитал какво трябва да се направи, за да се озвучи поне ЦГЧ. Било му обяснено, че ако бъдат осигурени съответното количество говорители и се мобилизират всички стражари да помагат, то Благовест Качулев, неговите синове – Величко и Любен, и брат му Георги за един ден и една нощ биха се справили с  радиофицирането. Към полунощ на същия ден  всичко необходимо било осигурено и започнали работа. Точно в 7 часа на 10 септември над града прозвучал първият звуков сигнал на новата радиопрограма и първият неин  временен говорител тогава, Венета Дачева, по-късно директор на Историческия музей в Ямбол, съобщила за предстоящия митинг в града на същия ден. Доволен от резултата Панайот Бамбалдоков настоял пред съветския комендант на Ямбол майор Усачев, да окаже съдействие за радиофицирането на целия град. Молбата била приета и с негово  съдействие осъществена.

През 1951 г. екип от учени в Катедрата по радиотехника и физика в Държавната политехника (Машинно-електротехнически институт от 1953 г., а днес Технически университет) в София започва работа по предаване на образи на разстояние. Идеята за този първообраз на телевизия е на тогавашния доцент Кирил Кирков, който, повлиян от информациите за телевизионни предавания в чужбина, предлага на ректора проф. Саздо Иванов под негово ръководство да започнат експерименти за създаването на телевизия в страната. След усилена работа в края на 1952 г. идват и първите успешни опити за предаване на телевизионен образ. На 16 май 1953 г. за първи път е осъществено стабилно телевизионно предаване  по кабел, като от една зала до друга е предадена снимката на проф. Ангел Балевски. Мисля, поради този факт, основателно ще бъде твърдението, че в България кабелната телевизия предхожда ефирната, а сателитната става възможна около 30 години по-късно.

Телевизионен сигнал масово екипът започва да излъчва на 1 ноември 1959 г., като използва предавател на новопостроената телевизионна кула в София. Първият програмен ден на Българската телевизия е на 26 декември 1959 г. и е посветен на официалното й откриване. Технологията е аналогова ефирна телевизия на много ниско ниво, но задоволително за времето си, която може да бъде гледана само на територията на днешната Софийска област и то ако и точката на приемане има съответната антена. За да не бъде лишавана провинцията от предимствата на телевизионния сигнал, в България стремително започва изграждането на радиоретлансационни кули, които да го  препредават ефирно. По покривите се появява гора от най-различни приемателни антени, които заплашват да срутят конструкциите с тежестта си. Идва времето на кабелната телевизия и антените поизчезват. Но за да бъде съвсем ясно трябва да бъде отбелязано, че телевизионният или радио сигналът продължава да се разпространява ефирно чрез изградената мрежа от ретлансационни кули до определена точка, от която вторично се препраща до всеки радио или телевизионен приемник по кабел, казано най-накратко.

22-метровата антена на братя Качулеви

През 1960-1961 г. едно друго поколение от братята Качулеви, синовете на Благовест Качулев – Величко и Любен, започват първите си опити за приемане на телевизионен сигнал от други източници извън страната чрез изграждане на сложни системи от приемателни антени, изработени от тях в частната им лаборатория и работилницата им в Ямбол. Над покрива на техния роден дом издигат 22-метрова приемателна телевизионна антена задвижвана с електромотори и то във времето, когато предавателната антена на БНТ се позиционира ръчно. Тази антена, обляна в различни светлини нощем, била атракция за ямболци, но и осигурила много безсънни и изпълнени с безпокойство часове на милицията в града. Директор на ДС тогава е полковник Стефан Стефанов, който е уведомен, че „в неговия роден град вражески елементи предават информация на врага” и той арестувал двамата братя. Но на следващия ден ги освобождава без обяснения и без  разпит. Защо, се изяснява, едва когато двама от сътрудниците на проф. Саздо Иванов – Кирил Кирков и Димитър Мишев се появяват в дома им с покана да се присъединят към техния екип в София. От разказа им става ясно, че били повикани по спешност предния ден със задача да установят въпросната 22-метрова антена на братя Качулеви предавателна ли е или приемателна. Успокоили ДС, че антената е само приемателна и веднага докладвали какво се случва в Ямбол. Проф. Саздо Иванов се свързал с отговарящия в ЦК на БКП за БНТ и помолил за съдействие. Не само го получава, но и едно спешно телефонно обаждане в Ямбол прави възможно освобождаването на братя Качулеви от ареста. Случката е описана подробно и с известна доза хумор в издадената през 2001 г. „История на БНТ” по случай нейния 50-годишен юбилей.

Въпреки че отказват да напуснат Ямбол, те се съгласяват да отидат за няколко дни до София и да съпоставят резултатите от тяхната работа с тези на екипа на проф. Саздо Иванов. В процеса на едноседмичната им съвместна работа в София става ясно, че са постигнали далеч по-добър резултат, приемайки стабилен телевизионен сигнал от съседните балкански държави и бившия Съветския съюз. Най-доброто им постижение е приемането на телевизионен сигнал от Швеция в продължение на 18 часа през 1964 г. Проблем се оказва и за тях, и за екипа на проф. Саздо Иванов ретланслирането на получения телевизионен сигнал до потребители.

Фонограф

Двамата братя вече са станали известни в техническите среди и със създадения от тях първи български звукозаписвателен апарат (фонограф) през февруари 1948 г. и записите, които са правени с него за нуждите на Института по български език на БАН и Софийския университет, поради което проф. Саздо Иванов  им предлага финансиране, за да се заемат със създаването на комбинирани звуко и видео записвателни устройства за специфичните нужди на телевизионната дейност. Но идеята не вдъхновява двамата братя и те предпочитат да се занимават с  приемателни устройства за телевизионен сигнал.

През следващите години телекомуникационни съоръжения се появяват стремително дори и на българския пазар и постепенно се достига до абсурдната ситуация телевизионните ефирни, сателитни и кабелни далекосъобщителни компании да никнат бързо, но и да изчезват  още по-бързо. Особено след 2007 г., когато като национален ресурс  българският ефир е подложен от ЕС на силен натиск за преразпределение.

И остава далече назад във времето спокойствието на онези години, когато  само 7 телефона и една радиопрограма, без нито една телевизионна, осигуряват информационното обслужване на ямболци.

About the Author :

2 Comments to “Ямболски истории: Eлектрификацията, телефонизацията и телекомуникацията в България тръгват от нашия град”
  • Anonymous
    November 20, 2021 - Reply

    Благодарим на Мария Качулева и на Делник! Приятно и любопитно е да знаем повече за Ямбол и хората му.

  • корект
    November 22, 2021 - Reply

    Може би е неволна грешка, но няма РЕТЛАНСАЦИЯ.
    Правилно е РЕТРАНСЛАЦИЯ
    Ретранслаторът е радиотехническо съоръжение за приемане, преобразуване и препредаване на радиосигнали.
    Ретранслаторите на сигнал за мобилните телефони често са наричани „клетки“ (GSM–клетка), а радиолюбителските ретранслатори – „репитери“.

Leave a reply