Ямболски истории: Ямболци чуват „Алле-е-е хоп“ за първи път

Мария Качулева

През 1889 г. ямболци за първи път виждат цирк. Циркова трупа гостува в града и разпъва шапитото си край реката, почти на същото място, където и днес се установява. Ямболци били очаровани от програмата. И макар бабите да се кръстели в ужас всеки път, когато дефилето на клоуни, акробати, гълтачи на ножове и всякакви екзотични фигури и животни преминавало през града, децата били във възторг и ги следвали навсякъде, подражавали им и се опитвали да изпълняват сложни акробатични номера.

Когато официално се създава трупата на Лазар Добрич през 1896 г. и поставя основите на Българския професионален цирк, тя  неизменно включва в своите турнета и Ямбол. Цирковите артисти намират тук отзивчива публика. А общинските чиновници  разрешават  шапитото да бъде разпъвано в града, там където днес се намира сградата на читалище „Съгласие”. И магията на това сложно, многокомпонентно  сценично изкуство завладява завинаги някои малчугани от Ямбол, за да оставят диря в историята на българското цирково изкуство.

Един от тях – Господин Стоянов Господинов по прякор Дикиша (1905-1984), приятел от дете с брата на Благовест Качулев – Георги,  живееше в съседство с фамилната ни къща. Когато дядо ми открива своя киносалон през 1910 г., обучава брат си Георги за оператор, а по-късно и Господин Господинов. И двамата оператори се справят добре, но Дикиша му създава проблеми с постоянните си номера, научени от гастролиращите циркови трупи. Акробатичното си въртене на висилка той е усвоил още в училище, но използва балконските перила в киносалона за еквилибристика, увисва с глава надолу от тавана и с акробатични изпълнения скача на сцената. Всичко това плаши зрителите и съвсем не ги предразполага към посещение. Докато един ден Благовест Качулев чул писъци и го заварил да виси с главата надолу от балкона, в опит да къса контролата на билетите. Бил изплашил една жена и децата й, които не очаквали да ги посрещне в киносалона висящ като прилеп контрольор. Тогава Благовест Качулев го уволнил и се скарали. Дикиша се заканил, че ще отиде в цирка и когато стане велик цирков артист, то Благовест Качулев ще съжалява, че не го е оценил.

Дикиша заминава за София, но достига само до кино „Роял” и става кинооператор. След като и там приложил някои от цирковите си умения, собствениците го уволнили и той започнал работа в кино „Глория Палас”. Там не успял да се задържи дори и месец преди да го уволнят, но имал късмета да прожектира за цар Борис III един от първите „говорящ”-и  филми „Потъването на Титаник” и да бъде награден за уменията си лично от Негово Величество.

Като дете са ми разказвали за него и за детската банда, която тероризирала с белите си цялата махала. Катеренето по дърветата, къпането в реката  и най-вече в мястото наречено „Златният рог”, където съвсем не било безопасно, играта на чилик и боядисването на съседските прани дрехи със сажди, били сред най-безобидните им пакости. Любимото оправдание на Господин Стоянов след всяка беля било „И да ме бият наш’те, дикиш не  хващам”. Оттам и прякора му – Дикиша, който се предава и до днес на всяко следващо поколение. Когато поотраснал, изпълненията му станали по-рисковани. Веднъж се хванал на бас с братовчед си Стойко Стойков (той е, който дава идеята да се почернят с изгорял кокс телата на хористи и балетисти за премиерата на „Аида” през 1933 г.), че ще изкачи комина на табахната на Йордан Джукелов (части от нея и до днес могат да се видят зад хипермаркет „Кауфланд”) и ще направи стойка на ръце на върха. За щастие, опитът бил успешен, но като слязъл на земята, старият Джукелов му хвърлил един хубав пердах, обадил го на баща  му и  бил наказан жестоко. После приятелите му се шегували и го питали дали този път поне боят е хванал дикиш. Но любителят на екстремните изживявания само се смеел и разправял, че ще постъпи в цирка на Лазар Добрич и ще отиде в Америка, където ще го признаят за най-великия цирков артист на всички времена.

Когато бил изгонен и от кино „Глория Палас”, Дикиша  се видял в чудо как да се издържа и най-после изпълнил заканата си. Срещнал се с Лазар Добрич, показал му уменията си и бил нает за цирков артист веднага. Дебютът на младия ямболски акробат бил успешен. Той за първи път в историята на цирка изпълнил един доста рискован номер. След като набира скорост с полюляване на трапеца, се отделя от него, завърта се със задно салто на 360 градуса и отново се хваща за  висилката. Когато циркът на Лазар Добрич тръгва за Америка на турне, бащата на Дикиша, който не одобрявал професията на цирков артист, го предупреждава, че замине ли, ще се отрече от него. И Дикиша остава. Жертва мечтата си да смае Америка с уменията си и да стане най-добрият цирков артист на всички времена, като се завръща в Ямбол и става кинооператор в кино „Светлина”. Там работи до 1941 г., когато се мести да живее и работи в град Поморие. Жителите на града още го помнят като човеколюбив и усмихнат човек, който постоянно показва разни циркови номера на децата им.

Но и в Поморие не остава за дълго. Авантюристичният му дух го отвежда в Созопол, където купува кино „Аполония” и работи като оператор, но при всяка възможност демонстрира уменията си на гимнастик, забавлява курортистите лете с разходките си по опънато въже на голяма височина, въпреки напредналата си възраст. Тя не го спира да бъде първият гимнастик, който се осмелява да направи стойка на крилото на летящ самолет в Мюнхен през 1965 г. и три години по-късно и на мачтата на датски параход. Приключва внезапно земния си път през 1984 г. в с. Душанци, близо до Пирдоп, Софийска област при опит да изпълни коронния си номер – стойка на ръце на голяма височина. Погребан е в Ямболското гробище при родителите си.

Сред плеядата ямболски циркови гимнастици освен Господин Стоянов Господинов, по прякор Дикиша, се открояват още Георги Пенчев, Георги Бъчваров и фамилия Кондови.

През 1916 г. в Софларските бахчи се ражда Николай Кондов. Преди да навърши 10 години остава без баща и детството му е трудно. Учи и същевременно работи при братовчед си Стефан Йорданов, който е обущар. Шегаджия по природа, сръчен и умен младеж, който обича да обикаля из града и да разглежда къде какво се случва, един ден попада на цирков спектакъл и магията на това изкуство го завладява. Но най-много го впечатляват велофигуристите. Сам си изработва велосипед и започва да тренира за радост на децата от махалата. На 23 години се жени и през 1940 г. му се раждат близнаци. Децата му Илия и Петър са на две години и половина, когато майка им умира и на Николай Кондов се налага да се ожени втори път. Втората му съпруга е от Тополовград и работи в Тъкачната фабрика, но когато се ражда и третото им дете, едно момиченце на име Рилка, е принудена да си остане у дома и да се справя с трите деца и къщната работа. По настояване на съпруга си започва усилени  тренировки по велофигуризъм.

Годината 1945-а е една от тежките в икономическо отношение за България. Голямото семейство Кондови също имат финансови затруднения и съпругът  решава да се пробва при Лазар Добрич. Да се опита да стане цирков артист. За щастие успява и заедно със съпругата си са приети на работа като велофигуристи. Петгодишните близнаци също се включват в групата и предизвикват възхищението на публиката. Шестнадесет години по-късно, изпълнил мечтата си да бъде цирков артист, и обиколил в турнета Европа и двете Америки, Николай Кондов приключва земния си път в София, където е и погребан. Съпругата му се отказва от велофигуризма и започва работа като вариететна актриса, но близнаците Илия и Петър остават на манежа. Сестрата Рилка също напуска цирка и започва работа в БНТ. Но, както казва тя в едно интервю по повод 100 години от раждането на цирка в България, ”За да си добър на манежа, се изисква смелост, трудолюбие и уважение към публиката, особено към децата. Това е изкуство, което не на всеки приляга”.

Свикнали сме да смятаме, че циркът е изкуство за деца и не очакваме, че деца ще създадат цирк. Но град Ямбол може да се похвали с първия детски цирк в България, който успява да се задържи на върха на своята слава цели 30 години. Наречен е „Диана”. Неговият създател, директор и преподавател за участниците се казва Петър Бакалов. Бивш цирков артист, разделил се с любимата си работа по здравословни причини, той успява да увлече много деца, които успешно се представят като акробати, велофигуристи, илюзионисти, клоуни, еквилибристи, дресьори на кучета, а някои дори свързват професионално живота си с цирка. Всяко тяхно участие във фестивали на художествената самодейност им носи награди и много овации. Но както е казал мъдрият български народ: ”Пророкът в родното си място не е пророк”. А това важи напълно и за Петър Бакалов. Макар малчуганите да го посрещат със светнали очи и щастливи усмивки, ръководните градски фактори, от които зависи просперитета на детския цирк „Диана”, никога не оценяват какво богатство за децата  на Ямбол е възможността да бъдат за малко част от многопластовото и трудно цирково изкуство. Демократичните промени  в страната, настъпили през 1989 г., го ликвидират завинаги.

Ямбол е град, чиито жители са обречени да носят палмата на първенството в много направления. Град на откриватели и мечтатели, авангардисти и модернисти, град на смели  и талантливи хора, град за който  синовете на велофигуриста Никола Кондов ще кажат след 48 години на цирковия манеж: „Ямбол винаги ще бъде в нашите спомени, защото в него се родихме, израснахме, приобщихме се към професията на баща ни и цирка и получихме визи за живота”.

Но дали ще останат завинаги в нашите спомени имената на забележителните циркови артисти родени в Ямбол и прославили родния град по света? Кой знае! Само времето и нашето чувство за отговорност пред историята ще дадат отговор на този въпрос.

About the Author :

1 Comment to “Ямболски истории: Ямболци чуват „Алле-е-е хоп“ за първи път”
  • хубава история
    September 27, 2021 - Reply

    Благодарим на Мария Качулева за поредното интересно четиво!
    Колко читатели познават човека от последната снимка? И дали ще го помнят?

Leave a reply