Ямболски истории: Традициите не са такива, каквито трябва да бъдат

Мария КАЧУЛЕВА

Парафразата на слоугъна от една популярна телевизионна реклама за шотландско уиски не е случайна. Търсена е. Защото перфектно пасва на безкрайните опити на българския социален елит от 1878 год. до днес да се нагоди към европейските имперски стандарти. Разбира се, тези опити не могат да бъдат отделени от чисто българския принос, който изглежда нелепо на фона на европейските традиции.

И днес в България по традиция и според стар езически обичай с кухнята се хотелява „конски Великден” на Тодоров ден

В първите дни на ноември 1991 г. Бойка Желева и Тана Богданова, тогава специалисти в отдел „Култура” на Община Ямбол, ме повикаха за разговор. 7-то ВНС се беше саморазпуснало, на 1 ноември с. г. встъпи в длъжност инж. Стоян Стоянов –  първият в най-новата ни история мажоритарно избран малко по-рано кмет на Ямбол, и из града пълзяха всевъзможни слухове, че ще настъпи тотална промяна в живота ни. Никой обаче не казваше каква ще е тя и как ще се случи. Хората искаха да видят нови, различни от омръзналите на всички ни лишени от емоции партийни тържества. И отдел „Култура” на общината бяха решили да направят нещо по въпроса. В много спешен порядък трябваше да бъде подготвен  годишен календар за общоградски  събития и протокол.

Стигнахме до общото решение, че разположени във времето събитията трябва да обхващат периода ноември – май следващата година и да започнем с общоградски вариант на детския конкурс за народно творчество „Родило се, преродило”, организацията на който беше ясна, а читалище „Зора” имаше опит, и Коледарски празник. Децата на Ямбол щяха да посрещнат Дядо Коледа пред кметството на 25 декември сутринта, а от обяд до вечерта коледарски куди щяха да пеят, танцуват и наричат за здраве. Смятахме да добавим сурвакарски празник на първи януари пред Безистена и дефиле на местни кукерски състави в деня на пролетното слънцестоене. Тана Богданова предложи читалище „Пробуда” в Каргона да организират кушия за Тодоров ден, празник известен още като „Конски Великден”, и Великденски базар за боядисани яйца. Решихме също кметството да не се намесва в избора „Спортист на годината”, а да го прехвърли изцяло на спортна зала „Диана”, но да учреди общинска спортна награда, която да се връчва ежегодно.

И тогава на Бойка Желева й хрумна идеята да организираме  Коледен бал на кмета, а след кукерското дефиле през февруари на следващата година общоградски Бал с маски. Тогава аз предложих да организираме и една изложба на цветя за Цветница. Идеята за нея също не беше нова и вече бях реализирала две такива в читалище „Зора”, които ни донесоха малко приходи. Ясно беше, че трябва аз да се захвана със сценария и план сметката за най-належащото – „Родило се, преродило”, Коледарските куди, Дядо Коледа и Коледния бал на кмета. Обещах след седмица да им представя сценария за Дядо Коледа и  бала без изобщо да имам представа с какво се захващам и колко трудно ще се окаже всичко.

Кушия в кв. Каргона, организирана от читалище „Пробуда”, Ямбол, 1994 г.

В края на срока бях прехвърлила хиляди страници история, спомени, етикет, държавен и диплoматически протокол, в главата ми жужеше кошер, пълен с ядосани пчели, имах мускулна треска от обикалянето да търся източници на информация и усещането, че съм изслушала всеки жител над 60 години в този град, който умилено ми е разказал детските си спомени за балове, соарета, матинета, танцувални вечеринки и журове. Преглеждам днес трите бележника, изпълнени с информация за интересната история на баловете в света, в България и в Ямбол, за  това как нашите европейски предци са създавали условия за социални контакти още  от онези далечни векове, когато в Елада започвали седемдневните Сатурналии и били навличани странни дрехи и маски, а празнични процесии влачели след себе си своите сarrus navalis и пеели не дотам благопристойни песни. На територията на днешна Ямболска област също е бил отбелязван празника на Дионис/Бакхус или Carrus navalis. Откриваме следи от него в обреди, като  кукерските игри, зарязването на лозите и избора на „крал на виното”, защото в България карнавалът, както и баловете имат също традиция и история, макар и с лек балкански привкус и снобски великосветски прояви на нашенския бо монд.

Фестивал на мистериите или Сarrus navalis днес и някога в Испания

Възрожденска форма за развлечение и прародител на българската представа за бала като великосветско събитие е бил серианът. Устройван обикновено от богати фамилии в събота или неделя по икиндия (около 4 ч. след обед) в частни домове  и градини. Наемани били специални организатори на събитието, които имали за задача да отправят поканите, да наемат музиканти, да уточнят кой от поканените какво ще донесе за ядене и пиене и кой до кого ще бъде настанен. Присъстващите сядали върху възглавници, взаимно се черпели с вино и ракия, мезета, бяло сладко, баници и сладкиши. Задължително условие било участието на оркестър или поне гайда, а млади и стари танцували по двойки или пеели. Обезателно се играело и по някое българско хоро. Тогава били на мода пайдушкото, свищовското, касапското и коконското. Тези събирания имали особеното предназначение да запазят патриархалните родови традиции, както и да предпазят младите от модни увлечения. Хапването, пийването, размяната на клюки обаче били в пъти повече от танците.

Д-р Петър Брънеков и къщата му в Ямбол

Серианът е характерен  за градовете в полите на Стара планина, а към опитите той да бъде привнесен и в Ямбол от преселили се тревненци и еленчани нямало интерес. Със сигурност мога да кажа, че е бил организиран в дома на д-р Петър Брънеков, преселил се лекар от Трявна в Ямбол. В края на 19 в., и то не само в Ямбол, серианът постепенно отстъпва място на соарета и журове, привнесени от чужденците.

Бал, в превод от френски, означава „танцувам” и предполага затворено пространство, много светлина, изискани напитки и храна, скъпи дрехи, обувки, бижута и аристократично високомерие. Там простолюдието се допуска само като обслужващ персонал, докато улицата дава възможност за размиване на границите между социалните прослойки. Търсело се нова дума, с която да се кръсти това всенародно забавление и учените мъже в Сената на Италия я намират в сarnis laxatio*. Впоследствие Католическата Църква, която, в сравнение с Вселенската, се възползва от езическите обреди много по-рационално и много по-умело ги превръща в църковни норми, леко променя звученето, а и смисъла на наименованието. И постановява началото на Великденските пости да се отбелязва с празник, който нарича, carne vale. Това наименование, което звучи еднакво на всички езици и асоциира еднакви представи, вече 9 века обхожда света и радва стотици хора.

Carnevale е италианска дума, която произхожда от латинските carnis (означава месо или плът; аблатив: carne) и  vale (общата латинска дума за сбогом). И така, езиковата контракция carnevale означава буквално: “Сбогом на месото!”. Католическата Църква приела за най-удачно да се организира във вторник преди Пепеляна сряда**. С него започва традиционният за християните период от 40-те дни на Великия пост преди Великден. Едно гениално решение на Светата Христова Църква, която находчиво го обвързва с 40-те дни пост, въздържане от месо и други удоволствия на плътта, по аналог на онези, които предприема Исус в пустинята. „Марди гра“ (в превод от френски „Мазен /Блажен или Дебел вторник“) се отнася за този ден. Известен е още като „Шарен вторник“.

Идеята и организацията на карнавала във Венеция до  падането на републиката в началото на 19 в. стриктно се следват. След това са заместени от отделни частни балове, организирани от богатите венециански фамилии. И така до 1979 г., когато традицията на прочутия Венециански карнавал за всеобща изненада на света е възродена от Светата Христова Католическа Апостолическа Църква по идея на Папа Йоан Павел II, който вижда в него голям потенциал за социален отдушник и издава специална Енциклика за това.

Оказва се, че е бил прав.

Трябва да се знае, че не прекрасните аристократични балове, за които четем или гледаме във филми са предхождали появата на карнавала, а обратното. Карнавалът ражда най-напред Бала с маски, а след това и чистата форма на Бал за аристокрацията на Европа, за да го превърне впоследствие във великосветско събитие. И докато Карнавалът и Балът с маски се правят веднъж годишно, в последния ден от Страстната седмица ***, то бляскавите аристократични балове на стария континент се измерват в сезони. Започват през ноември и продължават до края на май. Традицията е създадена в Австрия и се пази от пет века, когато през 1814 г. се поставя началото на серията Виенски балове с Бал на Хора на Виенските момчета в двореца Ховбург на 11 ноември. В наши дни тези балове вече наброяват 350 за сезон и продължават да се увеличават. А приходите от тях за Общината във Виена надвишават 300 милиона евро годишно. Не случайно чужденците се шегуват, че виенчани имат и пети сезон – този на баловете. Тогава почти всяка професионална гилдия има своя по-голям или по-малък дял в тази бройка: Червеният кръст , УНИЦЕФ, ловците, лекарите, адвокатите, хлебари, търговци, банкери, аптекари, сладкари, художници, музиканти, артисти… Дори и проститутките. И разбира се, легендарният Бал в Операта. Той събира политици, държавници и филмови звезди от цял свят на 6 януари, когато според католическия календар е Празникът на Тримата влъхви. Открива го с реч австрийският президент, следва австрийският химн и под звуците на фанфари първи на дансига излизат дебютантите. Повече от четири века те дават началото на Бала в операта, изпълнявайки сложните фигури на полонеза, а след това и на виенския валс, докато се лее прекрасната музика на емблематичните за града  Йохан Щраус – баща и син. Двойките обичайно са между 150 и 200. Момичетата са задължително с бели рокли и дълги бели ръкавици, а момчетата с черни фракове и бели ръкавици.

Руските аристократи  по  времето, когато Европа е обхваната от истерията на карнавалите, все още не са възприели европейските маскарадни традиции, а светските балове за по-голямата част от тях били неприлични. Идеята за публичната смяна на обичайния с друг костюм се появява по време на управлението на Петър I  и получава кратък импулс с реформите, които той започва. До тогава за никакво преобличне в чужд костюм не би могло и дума да става. Младият Петър I извършва скандален акт, когато се облича в европейски светски костюм, донесен му  от Холандия, и минава по улиците, следен от изумените погледи  на своите сънародници. Така брадатите руски дворяни, заставени да избръснат лицата си насила, се сблъскали с волята на владетеля и с  първото публично подобие на маскарадно шествие в Русия. Любопитно е, че през  1816 год. император Александър I подписал Указ за това, че всеки театър в държавата е задължен поне веднъж годишно да организира маскарад за обичните му поданици, но с това не постигнал нищо съществено.

До  1878 г., по обясними причини, българинът изобщо и не подозира какво се случва в Европа или Русия по време на Страстната седмица. Но по пътя си към Цариград, войските на Император Александър II, се задържат в България по-дълго в сравнение с другите балкански държави. Офицерите търсят социални контакти с българския градски елит и съвместно организират литературно танцувални вечери, където литературата е прекалено малко, а танците, виното и песните прекалено много.

Първият маскен бал в столичния ни град е организиран за елита през 1881 г. в първокласния “Италиански хотел”. На следващата година няколко чужденци с маски обикалят улиците на София. През 1883 г. маскеният бал е в салона на читалище „Славянска беседа”, а през 1884 г. балове с маски се организират в четири обществени заведения и до края на века се превръщат в много модно явление за нашенци. Писмените източници по темата у нас  са много оскъдни, за разлика от европейските, които са подробни и дори отбелязват провеждането на Сarrus navalis в ареата на Родопа планина. Написани са и много литературни произведения с описание на маскарадните балове в Европа, които също заслужават внимание, както и картините на великите художници още преди Ренесанса. Важно е да се отбележи, че въпреки роденият на Балканите  техен първообраз, те са чисто европейска традиция, възприета и в Новия свят по време на ерата на великите географски открития. Няма да разказвам за това как Инквизицията и испанците организират най-големия и най-известния днес в света карнавал, този в Рио де Жанейро. За него е написано толкова много, че не е проблем да се открие информация, но ще спомена екзотичния карнавал Марди гра, който се организира неизменно от 18 в. до днес в Ню Орлиънс, щата Луизиана. Споменавам го специално поради две причини, които имат отношение и към опита да се гради традиция в България и в Ямбол. Първо, защото го дължим на Френски католически религиозни общества, и второ, защото също следва религиозните празници на Католическата Църква въпреки промененото му име.

Двете католически черкви в Ямбол и Малката семинария

За този бликащ интерес определено имат влияние френските монашески общества, които са навлезли в България. По това време Конгрегацията на августинците успенци вече се е  установила в Ямбол, Малката Семинария е факт, а сестрата на моя дядо Благовест, Недялка Качулева, вече е постъпила в открития през 1880 г. от тях Френски католически девически пансион. В своя дневник на едно място тя споменава за карнавал, организиран от монахините за пансионерките на деня, който нарича „Мазен вторник”. Описанието е много  кратко и няма подробности, но е отбелязано нещо много важно. Гостите, които присъствали на тържеството, единодушно решили да разширят тази традиция, като я превърнат през следващата година в общоградска и веднага след тържеството избрали организационен комитет с председател Юрдан Джеджев, местен търговец,  който няколко години преди това дал идеята за „френска забавачница за малки и големи”. Отбелязано е, че в комитета влиза и г-жа Мария Качулева. Други имена не се споменават. Подозирам, че са били записани само защото са свързани с родовата ни история, а не от педантичност. Мария Качулева е нейната майка и моя прабаба, а Юрдан Джеджев е неин братовчед. За съжаление не е оставил нито архив, нито наследници.

Кино „Модерен театър” на братя Качулеви, 1963 г.

На следващата година маскеният бал се състоял на Сирни заговезни в салона на Молитвения дом на Евангелската Петдесятна Църква. Ямболци познават сградата като киното на братя Качулеви. Няма подробна информация за работата на организационния комитет по подготовката, нито описание на самия бал, освен един протокол от заседание на Настоятелството на Евангелската Петдесятна Църква от 24 март 1890 г., в който като втора точка е записано „Обсъждане на проведения маскен бал в нашия Молитвен дом на Сирни заговезни”. И взетото решение „Евангелската Петдесятна Църква в Ямбол да поеме в бъдеще изцяло и напълно организацията и провеждането на всички балове в града, с цел привличане на населението му и особено младите към ценностите на евангелизма”.

От тези оскъдни бележки съдя, че първият бал с маски за деца в Ямбол е бил проведен през февруари 1889 г., а на следващата 1890 г. вероятно и първият общоградски маскен бал за възрастни. Със сигурност и двата са били  много успешни, ако се съди по специалния интерес на Евангелската Петдесятна Църква, както си личи от цитирания протокол.

Междувремено установих, че до 1943 г. в Ямбол на Сирна неделя маскирани са обикаляли по домовете на приятели и съседи да „плашат злите духове” и да събират откуп от домакините – бонбони, халва, сладкиши. Очевидно тези маскаради напомнят много за модния днес Хелоуин. Но балове с маски все пак били правени. От арменците на Сирни заговезни, от евреите на техния празник Пурим**** и  дълго време  били привилегия за общността и „затворена врата” за всеки, който не е принадлежал към нея. Едва през 50-те години на миналия век на тях се допускат и непринадлежащи към етноса хора. От самото начало се организират и протичат по сходни правила и схема, в основата си идентични що се отнася до облекло, поведение и етикет на участващите, но не и до целите, които си поставят. За първи път при тях се появява един нюанс. Баловете стават благотворителни с определена насоченост, която предварително се обявява на поканените. Тази промяна в схемата и смисъла на баловете с маски вероятно се появява под влияние на прочутите Виенски балове.

Балът с маски в този период се открива вече не с валс или полонез, а с хоро. Модните танци като танго, фокстрот, английски валс изместват полката и мазурката. Виенският валс обаче господства и до днес в балните зали, а хорото и ръченицата изчезват, просто защото са непривична част от философията на един бал. Появява се и един нов танц – кадрилът, за който си заслужава да се разкаже, защото наред с виенския валс и до днес е задължителен елемент за всеки бал.

Рекламен афиш за качествата на немски цветни кинофилми. Рисунката на „Мулен руж” и танца са илюстративни, 1938 г.

На 6 октомври 1889 г. в Париж, на плац „Пигал”, за първи път отваря врати известният в цял свят локал „Мулен руж”. Прочутият емблематичен кан-кан е кадрил по музика на Жак Офенбах, но триумфира под това име до днес в резултат на грешка. В края на 19 век англичанинът Чарлз Мортън го нарича погрешно френч канкан вместо кадрил и според него е „ужасно шумен танц, дошъл от Франция“.

Родината на кадрила е Франция, но името му е съчинено от Жак Офенбах съзнателно. Всъщност това е френски дворцов танц от 18 век и се нарича котильон. В превод означава „фуста”. Характерен е, както и кадрилът, със своята шеговита насоченост към кавалерите и с него се завършва всеки бал. Първоначално участниците били четири по четири двойки, разположени в квадратна формация. През 19-ти век двойките стават повече, като се изпълняват и по-сложни фигури. Тяхната смяна и продължителността на танца, както и времето на неговото изпълнение – полунощ, се ръководела от церемониалмайстор. Финалът на танца, а с него и краят на бала, се оповестявал с командата „Дами на бюфет!” и двойките тръгвали в колона под звуците на музикален съпровод към помещението с напитките и мезетата. След този танц всеки бил свободен да остане в залата, за да яде и пие, да си говори с някого или да танцува, но можел и да си отиде без опасност да обиди домакините.

С времето баловете с маски в зала ставали все по-редки, а карнавалите по улиците все по-често явление. Карнавалната индустрия се разрастнала и много бързо става ясно, че тя носи огромни приходи за организаторите, създава множество работни места, привлича туристи, отпушва социално напрежение, създава традиции в Западна Европа, които се прехвърлят и доразвиват в Новия свят. А зад всеки карнавал по света стоят интересите на Католическата Църква. Тази тенденция се е запазила и до днес. И може би именно в този факт се крие ниската популярност на карнавалите в България, където Светата Христова Вселенска Църква не се интересува и не се меси в организацията им. Опитът да се организират изглежда изкуствено привнесен. Карнавалите и баловете с маски си остават неприсъщи за българина.

След пристигането на  Фердинанд І в България се прави нов опит за създаване на традиция. От 1908  до 1918 г., когато абдкира в полза на сина си Борис  III, в страната се строят повсеместно сгради за военни клубове, младите офицери преминават специална подготовка по етикет, парадните униформи стават все по-бляскави, а традицията им в България следва принципа на популярните в Англия през XIX век клубове за джентълмени.

Фердинанд І идва от Виена, възпитан в имперските традиции на офицер и потомък на последната френската кралска династия Валоа. Противоречива личност, която безусловно спазва тежкия дворцов етикет на Австро-Унгарската империя, и затова е обяснимо защо най-важната част от елита в България за него са офицерите, а най-бляскавите светски събития в Царство България са офицерските балове. Роля за това имат високият обществен престиж на офицерството, красивата и тържествена атмосфера на военните клубове, бляскавите парадни униформи и изисканите кавалерски маниери на младите офицери.

„…Офицерите са учудващо изискани, възпитани, с добри маниери, почти всички говорят френски, умеят да се представят, да поздравяват… Успях още веднъж да се възхитя на гъвкавия и елегантен танц на офицерите. Усеща се виенското влияние, на което явно дължат тази точност и хармония в движенията, толкова учудваща в една все още тъй примитивна страна!” пише в своите “Български дневници” ***** посланик Граф Робер дьо Бурболон.

Огърлие и регалии на ордена „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий” и на ордена на „Златното руно” на Фердинанд І

Военният клуб е едновременно културно и социално средище, хотел, библиотека, ресторант, там се организират тържества и балове, от които най-големият е Гергьовският. Единствено той се провеждал в двореца след военния парад и при строго спазване на дворцовия етикет. Само тогава Фердинанд І се появявал със знака на ордена „Златно руно”, мантията на Велик магистър на ордена “Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий” и лентата на ордена, носена от 6-има юнкери от Военното на Н.В. училище в парадни униформи. Много участници събират също баловете за Нова година, за рождения и именния ден на Царя, годишнината от възшествието му на престола, за празниците на Престолонаследника, за празниците и за годишнини от победите на всеки полк и на командира му.  Организацията на бала започвала седмици преди самото събитие. Определял се кръга на поканените, вида на униформа според церемониала и ранга на почетния гост, менюто, музиката, определяли се комендантът и помощниците му. Изпращали се специални, богато украсени покани до градския елит, като поканените цивилни трябвало да закупят и билети за участие в бала. Най-често събраните средства се използвали  за благотворителни цели – подпомагане семейства на загинали офицери, построяване и поддържане на военни паметници и др. За самия бал залата се украсявала пищно, масите били застилани с бели покривки и отрупвани с цветя, кристални чаши и сребърни сервизи с вензела на шефа на полка или на монарха, танцували се популярните танци на епохата, а музиката се  изпълнявала от военен или цивилен оркестър, понякога от няколко.

За провеждането на бала се грижел комендант, задължително офицер с висш чин, а няколко стюарта – млади офицери в бели кители посрещали гостите и ги въвеждали в залата. Не се предвиждали маси с постоянни места за сядане, а само столове покрай стените. Балът се откривал с поздравление  от най-старшия офицер, след него произнасял кратка реч почетният гост, ако присъствал такъв. Следвал химнът на Царство България, химнът на Н.В. Царя, маршът на полка и задължителните тостове: за Отечеството, за Царя и доблестното офицерство, за честта на пагона, за честта на оръжието, за историята, която няма да забрави своите най-добри синове. След задължителната част комендантът на бала откривал танците. Най-важен бил първият валс, затова дамите показвали специално благоразположение към офицера, на когото го обещаят. Стюардите се грижели всички дами да танцуват и никоя да не се чувства пренебрегната. Сервирали се само слабоалкохолни напитки – шампанско, вино и бира, а злоупотребата с тях се считала за неуместна. На младите офицери не било разрешено да изпият повече от една чаша. А за дамите – нито една. Към 22:30 ч. старшият офицер или почетният гост напускали бала след като се сбогуват  с коменданта. Тогава идвал ред на неофициалната част – оркестърът  започвал да свири по-модерни танци, веселието достигало пълния си вихър. Комендантът на бала оставал до края, за да следи за реда и добрите нрави. Малко преди полунощ бил обявяван кадрила и когато стрелките на часовника се събирали върху цифрата 12, церемониалмайсторът с фразата „Дами на бюфет!” обявявал края на бала. Независимо от това до колко часа оставали офицерите в  балната зала, на следващата сутрин, точно в 6:00 часа целият личен състав на гарнизона трябвало да е в строя за издигане на знамето. Отсъствието се наказвало строго.

ЦДНА – София

Безспорно Централният военен клуб в София открит през 1907 г. е най-стилната и красива сграда  от този тип в България. Тя е първата построена, но не е единствена от този период, когато се полагат и основите на Военен клуб в Ямбол.

ДНА – Ямбол

Построяването му е резултат от решение на Офицерското събрание по онова време. По предложение на командира на 29 Ямболски полк полк Гиню Кърджиев офицерите от гарнизона правят доброволни вноски за събиране на средства за подпомагане проектирането и построяването на клуба. Основният камък е положен през 1909 година. На площ от 1186 кв.м само за три години се издига сграда с оригинално архитектурно външно оформление и забележителна вътрешна функционалност. Много малко известен факт е, че Фердинанд І инспектира лично строежа на сградата в компанията не на кого да е, а на настоятеля на Конгрегацията на августинците успенци в Ямбол отец Вартоломей Шишков, и остава доволен от факта, че тя органично се вплита в оформянето на централната градска част.

Афиш за бал на гарнизона в Ямбол

През есента на 1911 г. сградата е завършена и открита с бляскав бал през ноември според спомените на едни, а според други – за Коледа същата година. Почти половин век след това неговата зрителна зала е най-голямата в града.

Ямболският военен клуб не може да се похвали с множество офицерски балове. Почти веднага след откриването му Българската армия влиза последователно в  три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Едва след настаняването на германския цепелин през 1917 г. в Ямбол баловете във Воения клуб зачестяват. Организират се не само офицерски, но и на различни занаятчийски гилдии – месари, винопроизводители, златари, сладкари, хлебари, търговци, на етноси  – евреи и арменци, а от 1965 до 1975 г. и абитуриентски балове. Няколко от  кметовете на Ямбол също правят коледни балове там. Иван Каварджиков в 1911 г., Георги Чобанов, благотворителен предколеден бал през 1920 г., чиято цел е набиране средства за откриване на училище за децата на бежанците, заселени в Ямбол, инж. Апостол Петров, през 1934, 1935 и 1936 г. и Стоян Митев, който през трите мандата на управление на Ямбол 9 пъти прави благотворителни коледни балове в сградата на Военния клуб. През последния му мандат баловете не само в Ямбол, но и в цяла Европа замират. Започнала е Втората световна война.

Няма много информация за това как са изглеждали баловете в Ямбол, освен устните спомени до които успях да се добера през 1991 г. Най-същественото в тях са разказите за живата музика, облеклото на дамите и разбира се кадрилът, който бил атракцията на вечерта. По-оправните кавалери тайно давали някой лев на церемониалмайстора, в замяна на което той по-често от необходимото командвал „Смяна на дамите!”. Така давал възможност на влюбените да си кажат по някоя дума насаме, без родителски надзор. До 1939 г. баловете и в Ямбол спазвали няколко задължителни условия. След 1950 г. други балове, освен абитуриентски, няма. Има само  танцувални вечеринки и те се организират от ОФ кварталните клубове. Включват литературна или политпросветна част и на тях задължително се набират средства за нещо си.

Имам детски спомен от една такава вечеринка във Военния клуб на 24 май 1957 г. Бях ученичка в училище „Паисий Хилендарски” (вече не съществува), а баща ми Величко Качулев – председател на Родителския комитет. Той имаше амбицията да направи училището национален първенец и се постара да въведе серия подобрения и новости в материалната база. Една от тези новости бяха  черните дъски. Поставени една зад друга като  слайдове, те се вдигаха, сваляха, местеха в ляво и в дясно с електрически мотор. Беше удобство за учителите, на които не се налагаше постоянно да изтриват написаното, а го запазваха до края на часа. Училището нямаше финасова възможност да реализира идеята и Министерството на просветата тогава даде разрешение да се направи подписка сред гражданите, за набиране на средства. Родителският комитет реши тази подписка да се поднесе на танцувална вечеринка във Военния клуб. В списъка, който след години намерих в къщи, имаше 120 имена с придружител. Не помня колко са били там вечерта, но  имаше страшно много хора. Виното, мезетата и сладкишите бяха дарени от различни производители от Ямбол, оркестърът беше доведен от Пловдив безвъзмездно от арменската общност, наградите за томболата осигури еврейската общност също безвъзмездно, в програмата участваха Мария Драгова, Димчо Рошманов, Марин Едрев, Снежин Савков, Луша Петрова и дуо буфосинхронисти Благовест Арнаудов, Щилян Кунев (бащата на Миглена Кунева) също безвъзмездно. А аз бях там, защото нямаше при кого да ме оставят и имах отговорната задача да тегля номерата от томболата. Спомням си много подробности от събитието, но най-добре  моментът, когато засвириха кадрил и набързо произведеният в церемониалмайстор Агоп Агопян (бащата на Мари Агопян, Държавен архив -Ямбол) започна  не просто да изрича команди, а и да ги коментира с хубаво чувство за хумор. Залата се заливаше от смях, а когато на финала вместо да обяви „Дами на бюфет!” нареди „Извадете портфейлите, защото няма да ядете, ако не платите!”, цялата колона двойки, без възражения се отправи към запечатаната с червен восък кутия за дарения преди да влезе в помещението при подредената с мезета и напитки маса. Спомням си също, че на следващия ден комисия преброи  парите, а татко каза, че са събрали два и половина пъти повече пари от необходимите. Радостта от успеха още не беше стихнала и се появиха данъчните. И татко, директорът на училището Калоянов и целият родителски комитет дълго писаха пространни обяснения за заприходяването и усвояването на събраните средства. Училището получи своите движещи се черни дъски и на следващата година стана наистина национален първенец, но не си спомням повече татко да се е захващал с организирането на танцувални вечеринки за набиране на средства по определен повод.

Припомняйки си всичко това, категорично отхвърлих идеята да пиша сценарий за благотворителен Коледен бал на кмета инж. Стоянов. Реших да се съобразявам само с „Правила на маскарада  у нас”, но без да вмъквам елемента маскарад. Категорично отхвърлих и идеята в полунощ да се танцува кадрил. По протокол кадрилът трябва да се води от домакина на бала. Как да накараш кмета и съпругата му да се учат да танцуват кадрил?! Спрях се на идеята за кан-кан, изпълнен от балета на Музикалния театър в Ямбол.

Коледният бал беше предвиден за 25 декември от 20 ч. в ресторант „Тунджа” с водещ актьорът Николай Вълканов. Не посмяхме да го наречем церемониалмайстор. Цифрата на поканените определихме на 100 човека плюс придружител и Бойка Желева се зае с изготвянето на списъка и  възложи проекта за изработката на поканите в техния класически вид на художника Ташко Попов. Въпросът с надписа в долния десен ъгъл на поканата, като указание за облеклото, решихме радикално. Надпис нямаше да има.

В 19,45 ч. струнен квартет „Дианополис” трябваше да започне да свири лека салонна музика, а кметът Стоянов и съпругата му да застанат до входа на ресторанта, на фона на знамето на града, за да поздравят лично всеки пристигнал. Тук възникна първият проблем. По протокол домакинът трябва да бъде поне в смокинг, с папионка и да носи огърлието, което символизира властта му на кмет. Обаче такова още нямаше изработено. Нямаше знаме и герб на града. А изобщо не ни беше ясно как ще изглежда кметът в смокинг и дали ще се чувства удобно. Тана Богданова се зае с въпроса за регалиите и с мисълта дали може нещо да се направи в кратките срокове. Не можеше, както се разбра впоследствие. За смокинга и дългата рокля на неговата съпруга изобщо не повдигнахме въпроса. Просто този момент от протокола го прескочихме. И добре, че не настояхме за облеклото, защото, поглеждайки вечерта множеството в залата, установихме, че повечето от поканените бяха дошли с ежедневното си облекло, с пуловери, дънки и измачкани поли, обути в маратонки и ботуши. Бихме поставили кмета и съпругата му в много неудобно положение, ако бяха във вечерно облекло.

Очаквахме, че в унисон с българската традиция, ще дойдат и непоканени, затова предвидихме и допълнително храна и напитки за още 20 човека. Но когато накрая преброихме присъстващите се оказаха повече от 50 над предвидените 220. Въпреки, че отделихме от основното помещение блокмасата с храната, преди още кметът и съпругата му да приключат с посрещането на гостите някои оправни поканени вече бяха открили мезетата, напълниха чинии и започнаха да нареждат на персонала къде да им сложат маса. Сервитьорите бяха инструктирани в началото да разнасят само бяло вино, шампанско и безалкохолни напитки и поради тази причина си отнесохме няколко остри забележки, че няма ракия и уиски. А имаше и такива, които просто си поръчваха да им донесат за сметка на кмета.

В 20,о5 ч. вратите на ресторанта бяха затворени, балетът на Музикалния театър изпълни първия танц и кметът застана пред микрофона. Неговото приветствие, наздравицата, която вдигна за града и неговите жители, първият валс със съпругата му, с който откри бала, програмата след това, минаха без проблеми. Но залата внезапно се поизпразни. Онези, които все още не бяха открили блок масата тръгнаха да я търсят и изпонасядаха къде край нея, къде в сепаретата да си говорят. Малкото останали на дансинга все пак танцуваха, но на някой в ресторанта му хрумна да намали осветлението и полутъмната зала заприлича на бар. Оттук нататък до полунощ повече изненади нямаше, освен появата на няколко позакъснели поканени, посрещани всеки път с шумни възгласи. В полунощ според сценария балетът трябваше да танцува кан-кан, Николай Вълканов да покани всички да отидат до масите с храна, а квартет „Дианополис” да свири салонна музика, но бях принудена да спра сценария, да го оставя без финал и да освободя  участниците в програмата. Храна на масата вече нямаше, алкохолът беше свършил и на дансига танцуваха няколко двойки, за които нямах спомен да са сред поканените. Кметът и съпругата му си бяха тръгнали малко преди това. Балът завърши травиално – подпийнали компании, които спореха на висок глас, докато си допиваха в сепаретата на ресторанта.

Като ярък спомен от този период на мъчителното преформатиране на представите за традиция в съзнанието на нашия съвременик искам да разкажа и две случки.

На 25 декември сутринта преди бала на Кмета бяхме предвидили в рамките на сценария за „Родило се, преродило” децата на Ямбол да посрещнат Дядо Коледа пред сградата на Общината и той да им раздаде бонбони и сухи сладки. Сутринта рано с Тана Богданова оглеждахме дали всичко е наред с украсата около елхата и по сградата, когато се появи непознат за мене човек, дръпна ме за якето и възмутено заяви неодобрението си от набиващия се на очи червен цвят в украсата. Според него всичко трябвало вече да бъде в синьо. Последното изречение в неговата гневна тирада обаче ме изуми. Обърна се към мен по име и ме заплаши, че ще отговарям още на следващия ден пред партията, че допускам „един комунистически Дядо Мраз” да командва в Ямбол, след което си тръгна. Тържеството завърши с цигански бой за бонбоните, разкървавени детски носове и натъртени от падането задни части на добрия белобрад старец. Нито една партия не ме потърси да давам обяснение защо Дядо Коледа и украсата са в традиционния за празника червен цвят.

Втората случка е от общоградското  тържество за Великден. Бяхме поръчали изработено от дърво с височина 2,5 м червено великденско яйце, носено на гръб от Великденския заек. Идеята беше фигурата да бъде триизмерна , обаче не стана и изглеждаше зле и много бутафорно, но трябваше да се примиря. Нямаше нито време, нито възможност да се поправя. Общинският обслужващ персонал постави тази украса на Велики четвъртък, когато според обичая се боядисват яйца. Искахме да го свържем с широко прокламираната в читалища, училища и детски градини идея за организирано боядисване на яйца от децата, които същия ден да бъдат продадени на базар пред общината. Не се получи, защото се отзоваха само читалищата „Зора” и „Пробуда” и две детски градини. Това са днешните ЦДГ „Слънце” и „Палечко”. А и никой от гражданите не пожела да си купи яйца от страх да не бъде заразен със салмонела. Но техническият персонал и участниците в програмата изядоха толкова много яйца, че още се чудя как не започнаха да кукуригат след това. Прибирайки се привечер реших да се отбия в черквата, за да чуя поне част от „12-те Евангелия”, но не успях и това да направя. На улицата ме спря Стефан Чирпанлиев с въпроса Бойка Желева или Тана Богданова са ме подвели  да поръчам яйцето червено. Повече от минута стоях и го гледах, като се мъчех да реша дали наистина ми задава този въпрос именно той, който написа „Червен-червен Великден, зелен-зелен Гергьовден” или  прекалено умореното ми съзнание ми играе лоша шега. Трябва да съм изглеждала прекалено глупаво мълчейки, защото той си тръгна, като ме предупреди, че поведението ми се коментира и не си заслужава да си навличам неприятности заради комунистите.

Така изглеждаха през 1991 г. традициите в Ямбол. Относно идеята да бъде възстановен Балът с маски около Сирни заговезни следващата година никоя от нас трите не отвори повече дума. А около идеята за карнавал се заприказва отново много по-късно, когато  един общински съветник – Георги Зафиров –сметна, че площадното запиване на всички местни алкохолици и мургави събратя с вино, дарено от винопроизводители е основание Ямбол да бъде приет в Асоциацията на карнавалните градове и да се нареди, ако не до Рио де Жанейро, то поне до Венеция. Но за едно нещо беше прав Георги Зафиров. Един карнавал, дори и да е много малък, носи много големи приходи на общината, ако е направен както трябва.

На следващата година кметът започна да дава общоградски коктейли по всякакъв повод и при пълна липса на елементарни познания у организатори и поканени защо са там. И като реализация идеята беше също токова абсурдна, колкото и традицията, привнесена у нас в началото на 20 в. от западноевропейското светско общество. Просто и коктейлът успешно беше преформатиран в традиционното приятелско запиване и хапване по балкански.

Точно тази  традиция ревниво се пази и до днес! От всички!

* сarnis laxatio – от латински – свобода за плътта.

**Пепеляна сряда – денят, в който Католическата Църква изисква да  се почисти с дървестна пепел цялата къща, всички дрехи и най-вече съдовете за хранене, за да не остане и частица животинка мазнина върху тях, докато трае Великият пост. В Източноправославната Църква този ден винаги е първият от новата седмица след Сирни заговезни (в Русия се нарича „Масленица”) и е известен като  „Чисти понеделник”. 

***Страстната седмица – седемте дни преди 40-дневния Велик пост, когато Християнската Църква припомня на вярващите за „Страстите Христови” по пътя му към Голгота.

****Пурим – от  иврит, е празник в юдаизма, на който евреите празнуват неуспеха на заговора на злия Ам ан, целящ тяхното избиване в халдейски Вавилон, както твърди книгата на Естир. Празникът е свързван с веселие и радост. Традиционно на този ден евреите се маскират, организират празненства и карнавали, пият вино и вдигат шум най-често с кречетала. Празникът се пада по еврейския календар  през февруари или март.

 ***** Граф Робер дьо Бурбулон: „Български дневници“. София 1995, ИК „Колибри“

About the Author :

1 Comment to “Ямболски истории: Традициите не са такива, каквито трябва да бъдат”
  • Страхил
    January 7, 2022 - Reply

    Това са едни от най-добрите спомени за Ямбол, които съм чел. Поздравления!

Leave a reply