Ямболски истории: Срещи от миналото

Мария КАЧУЛЕВА

Посещението на видимите публични личности в едно населено място винаги е било събитие от изключително значение и се отбелязва по всички възможни начини, характерни за епохата. Град Ямбол и днешната Ямболска област в това отношение са известни с големия интерес, проявявайки от редица короновани особено още от античността. Начало на тази върволица слага Филип ІІ Македонски (359-336 г. пр. н. е.) по време на похода си за завоюването на Тракия през 342 г. пр. н. е. Разказ за това посещение ни е оставил Демостен (384-322 г. пр. н. е.) в една от неговите прочути „Филипики”. Великият Александър ІІІ Македонски (336-323 г. пр. н. е.) също пристигнал със завоевателна цел по нашите земи през 335 г. пр. н. е. там, където бащата преминал два пъти по време на своето царуване.

През античността още петима историческите видими короновани са обърнали внимание на стратегически важното местоположение на Ямбол. Заслужава да си припомним посещението на Император Диоклециан (284-305) през 293 г. Обикаляйки по нашите земи, толкова е харесал мястото, че реши тук, на завоя на река Тунджа,” трябва да има град, голям и хубав с божествено име. Град Диосполис”. Или „град на Зевс”.

През Средновековието в Ямбол и Ямболско се появява още 13 царствени особи. Най-популярна е информацията за цар Иван Шишман (1371-1393 г.) и случаят с отбраната на Ямбол от настъпването на селджуските турци.

Съвсем обяснимо по време на господството на Османската империя в Ямбол посещенията се свеждат до петима турски султани и Карл ХІІ Шведски (1697-1718 г.).През 1713 г. кралят преминава през днешна Ямболска област на път за град Димотика – Гърция и още веднъж по обратния маршрут към Русе, където се установил за кратко.

По време на Третото Българско Царство на посещение в нашия град пристигат четири короновани глави. Началото слага Александър І Батенберг (1857-1893 г.) вероятно в края на Руско-турската освободителна война от 1878 г.

Фердинанд І (1861-1948 г.) пристига в Ямбол за първи път през 1888 г. и отсяда в къщата на Марин Рашев (днес там е пицария „Ностос” срещу Галерията). Поколения ямболци разказват две известни истории, свързани и двете с доста комични ситуации и участието на княз Фердинанд І.

Съпругата на Марин Рашев нямала подходяща завивка за царствената особа и заема един юрган от вдовицата на Галид бей. Княз Фердинанд толкова го харесал, че домакините били принудени да му го подарят. Опитали се да прикрият факта, но вдовицата на Галид бей узнала какво се е случило. Ядосана на постъпката, опаковала и втория юрган от комплекта, качила се на един файтон и след два дни пристигнала в столицата. Получила ауденция при княз Фердинанд и му поднесла втория юрган с думите, че за нея е чест да подари „и еша на Негово Величество – скромен дар от една негова вярна поданичка”. Скандалът станал известен в България и репутацията на семейство Рашеви била силно накърнена.

За втори път Фердинанд пристига в Ямбол през 1890 г., за да осъществи инспекция по трасето на ж. п. линията Ямбол – Бургас, известна повече като „железницата на барон Хирш”, и, очарован от природата и гостоприемството на градските първенци, започва все по-често да идва на лов в Ормана. Докато един ден височайшият гост поискал гората да му бъде подарена, но бил неприятно изненадан от отказа. Ядосан заявил, че „кракът му повече няма да стъпи в този град” и спазвал заканата до абдикацията си през 1918 г.

Неговият син Борис ІІІ за първи път прави посещение на територията на днешната Ямболска област през 1926 г. за освещаването на село Атолово. Но подминава град Ямбол. Царският влак спира на гарата в Стралджа и оттам до мястото на тържествената церемония се придвижва с файтон. На посещение в град Ямбол пристига за първи и единствен път през 1941 г. по повод на военно учение в района на Бакаджика. На 17 септември с. г. е посрещнат тържествено пред кметството. Борис ІІІ, за разлика от баща си, не е чест гост на ямболци, но пък срещите му с тях са многобройни и забележителни за историята на града ни. За няколко от тях с фамилията Качулеви разказва чичо ми Любен Качулев в

СРЕЩИТЕ НИ С НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАР БОРИС III

По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, моят баща Благовест Великов Качулев е мобилизиран на фронта. Най-напред е санитар, а после фотограф: полкови, дивизионен, армейски на Трета Балканска дивизия. През юли 1916 г. той за първи път се среща с княз Борис Търновски по време на една негова инспекционна обиколка на предната фронтова линия. Младият, мълчалив и прецизен фотограф от Ямбол допада на престолонаследника и той поискал от командващия дивизията генерал майор Иван Сарафов да му отстъпва Благовест Качулев за личен фотограф, докато пребивава на фронта и обикаля позициите. Така до 28 август 1918 г. (точно 25 години преди смъртта му) Благовест Качулев прекарва много часове в компанията на княз Борис Търновски и заснема няколко хиляди кадъра и няколко стотин броя плаки за него, повечето от които престолонаследникът взема със себе си в столицата.

Когато се появяват първите симптоми на засилена политическа дейност на левите сили сред войниците и офицерите и се усещат първите сигнали за надигащото се недоволство у бъдещите участници във Владайското въстание (1918 г.), княз Борис лично препоръчва на генерал майор Иван Сарафов да евакуира фотолабораторията и фотоархива на Трета Балканска дивизия. Това става на 28 август 1918 г., когато Благовест Качулев прави последната си снимка на престолонаследника от този период на връх „Камилата”, в Рила планина. Тя е портретна, лична и единствената, която не е свързана със събитие на фронта. Останалите са запаметили бойни действия и активирането на войнишкото недоволство. Заснети са кадри на дървета с обелена кора и написани позиви върху тях, имало е съобщения върху някои, че през месец октомври с. г. по целия фронт започва офанзива на френската армия, синхронизирана с вътрешните размирици във войската. Техни инициатори били земеделците. Имало е и войнствени призиви войниците да се насочат към София и да я превземат.

Германски представител в Трета Балканска дивизия в приода 1912-1913 год. е фелдмаршал Антон Лудвиг Аугуст фон Макензее (1849-1945 г.). Завършилият във Виена Благовест Качулев перфектно говори немски език и княз Борис нарежда на генерал Сарафов да го освободи от всякакви дивизионни задължения и да го прехвърли като личен преводач и фотограф на фелдмаршал Макензее. По нареждане на Главната квартира копие от всеки заснет кадър се изпраща по специален куриер в Берлин, Германия.

Фелдмаршал Макензее през месец август 1913 г. признава пред Благовест Качулев, че неговото завръщане в Германия е предстоящо предвид някои вероятни събития, които ще въвлекат Европа в нова война и като благодарност за тяхното добро сътрудничество му подарява личната си сабя и карабина „Манлихер”, на която освен собствените му инициали е изписано още „Gott mit uns” (Бог с нас), а върху последната, направена му от баща ми снимка, пише и посвещение с автограф. Още на следващия ден след заминаването му, дивизионният военен инженер капитан Борис Тихчев влиза във фотолабораторията и без обяснения взема сабята на фелдмаршала и накъсва снимката му с автограф. Няколко дни по-късно баща ми разбира, че е продадена на командира на 11 пехотен Сливенски полк, полковник Христо Семерджиев. Но успява да скрие карабината и я носи на гърба си, скрита заедно с триножника на фотоапарата си в неговия калъф, дори и когато тръгва с въстаналите военни формирования по време на Владайските войнишки бунтове. В края на месец септември 1918 г., по заповед на началник-щаба на Трета балканска дивизия полковник Христо Бурмов (1869-1936 г.) на Благовест Качулев предоставят кола и той заминава за град Радомир, днес в област Перник, за да прави снимки с нареждането да ги изпраща незабавно в Щаба на дивизията. Но не изпълнява заповедта поради обективни обстоятелства. Неговият шофьор и свръзка с щаба, ефрейтор Ванчев е убит случайно още с пристигането им. Благовест Качулев зарязва колата и тръгва пеша с войниците към София. След като настъплението им е спряно от правителствените войски при Горна баня, вместо да се оттегли с тях към Радомир, тръгва сам и пеша към Ямбол. Върви нощем, денем се крие в нивите и в изоставени сгради, яде корени и плодове и пристига около средата на месец октомври с. г. много слаб и болен при родителите си, които до този момент не знаят нищо за него, само за да разбере, че е обявен за дезертьор и военната полиция го издирва. Крие се два месеца в родния си дом, докато един ден баща му Велико Качулев получава ауденция при княз Борис, обяснява му ситуацията с баща ми и срещу условието да предаде абсолютно всички снимки, негативи и плаки в дворцовия архив, обвинението в дезертьорство е свалено от него.До 1969 г. карабината, добре смазана и увита в плат, беше съхранявана в родната ни къща. През месец септември с. г. майка ни Мария Качулева, без да ни каже, я изхвърля рано една сутрин в река Тунджа, до Златен рог. Приятели са я изплашили с известието, че трябва да очакваме обиск по сигнал. Обиск обаче нямаше. Заедно с карабината във водите на река Тунджа изчезват и два пистолета – „Валтер” и „Парабелум”. През 1973 г. рибари открили случайно карабината и я предали в милицията, където установяват чия е. Аз и брат ми Величко Качулев бяхме разпитвани за тази карабина с именен знак, но не посмяхме да кажем истината.

Снимковият материал и фотолабораторията на баща ми, заедно с още два фотоапарата лично негова собственост, които са евакуирани по заповед на княз Борис от фронта, са предадени в двореца и запазени, но от кого и къде се намират сега, не ни е известно. Част от дублираните снимки са подредени в три албума и подарени от баща ми на д-р Захариев, лекар от Ямбол в дивизията тогава. Знам със сигурност, че съпругата му Луиза ги предаде в Историческия музей в Ямбол преди смъртта си. Снимката на НВ Борис III от връх „Камилата” става известна около 1919 г., когато е извадена от личния архив на младия монарх.

През месец май 1923 г. баща ми, брат му Георги и Никола Балиев, прокурист в „Модерен театър” АД – София, чакат на столичната гара пристигането на влака през Пловдив за Бургас и когато пристига, установяват, че локомотивният машинист е не кой да е, а Негово Величество Борис III. Баща ми му се представя и е поканен в локомотива при него, а спътниците му са отведени във вагона, запазен за придружаващите го лица. Чичо ми Георги дълги години след това разказваше за това колко любезни били с него и какво чудесно кафе пил, докато пътували. На гара Пловдив Негово Величество Борис III слиза, за да отиде в Бачковския манастир. Баща ми разказваше, че, докато пътували, той го разпитвал за семейството му, за кого се е оженил, честитил му първородния син Величко и разпитвал за леля ми Недялка Качулева, за която бил научил, че е станала също фотограф. Преди да се разделят го уверил, че архивът му от Трета Балканска дивизия е прибран в двореца и той понякога го разглежда с удоволствие.

Следващите лични срещи на моя баща с Негово Величество Борис III са през 1941 г., на две от които аз имах щастието да го придружавам. Брат ми по това време учеше и отбиваше военната си служба във Висшия военен картографски институт на Негово Величество Борис III в София и беше изпратен на летище Сарафово на практика.

Първата среща е през м. февруари 1941 г. Негово Величество Цар Борис III преминава през площада на Ямбол с кола. Ямболци познават колата и започват спонтанно да викат „ура”. Негово Величество се изправя и започва да поздравява като маха с ръка. Броят на хората обаче бързо се увеличава и той е принуден да спре. Царският автомобил случайно спира до баща ми, който в този момент се връщал с покупки от пазара. Царят го забелязва, поздравяват се , но нямат време да разговарят.

Второто идване на цар Борис III в Ямбол през тази година става през месец март. След 3 март жп гарата, пощата, кметството, болницата, както и някои други по-важни сгради, между които и кино „Модерен театър” на братя Качулеви, са под контрола на германски офицери. Перфектният немски език на баща ми, фактът, че е следвал в Мюнхен и във Виена, го поставят в известно по-привилегировано положение пред германците. Те се държаха изключително внимателно с него и със семейството ни. От немски офицер, мисля че се казваше Хайнц Вебер, баща ми научава, че на 6^-ти март Негово Величество Борис III ще пристигне на гарата в Ямбол от Сливен и ще продължи с влак до Бургас. Тъй като баща ми искаше да се види с него отново, взехме файтон и тръгнахме двамата за гарата. Тогава бях 15-годишен. На стария железен мост ни спря германски войник и ни съобщи, че не можем да отиваме по-нататък. Баща ми го заговори на немски език, обясни му, че е приятел на Негово Величество българския цар и отива да се види с него. Войникът остана с погрешното впечатление, че баща ми е германец, пребиваващ в Ямбол, и ни разреши да отидем пеша до гарата.

На перона беше строен немски духов оркестър с цяла редица барабанисти и много саксофонисти. Беше постлана и червена плюшена пътека. Присъединихме се към групата висши немски офицери и цивилни лица. Спомням си, че кметът Стоян Митев (1889-1945 г.) ни повика да застанем до него. Други ямболци не бяха допуснати. Негово Величество Борис III пристигна обграден от висши германски офицери, само двама български и личния му адютант. На всички направи впечатление, че той изглежда уморен и апатичен. Не се спря при никого от посрещачите и се качи на влака за Бургас, който тръгна веднага. Баща ми не успя да се доближи до него и Царят не го видя.

Третата среща между тях стана през месец септември 1941 г., по време на Големите царски маневри в Ямбол, когато германците правят демонстрации на понтонни мостове с надуваеми основи.

На 16 септември 1941 г., около 22:30 часа, у дома пристигнаха подполковник Климент Карадимчев (баща на композитора Борис Карадимчев) и полковник Кръстьо Георгиев, командир на изтребителното ято в Карлово (съпруг на братовчедка ни Вяра Качулева, сестра на Мирчо Качулев), за да му съобщят, че на следващия ден Негово Величество Борис III ще бъде в Ямбол и кани на среща баща ми. Предупредиха го, че в 9 часа на следващия ден трябва да бъде готов, защото ще бъде изпратена кола, за да го вземе. Разказаха още, че Негово Величество още със стъпването си на ямболска територия питал за Благовест Качулев, разказал за фронтовите си обиколки с него по време на Балканските войни и че го видял за последен път през месец февруари с. г. След като разбира, че е жив и здрав, дава нареждане да бъде поканен при него. На следващия ден с военна кола „Прага” у дома пристигнаха генерал Жечев и полковник Христо Бърдаров, адютант на Царя до смъртта му, за да придружат баща ми до Земеделското училище, където беше разположена главната квартира на маневрите. Баща ми беше облечен официално, по протокол, но го предупредиха, че ще посещават обекти и докато се преоблече майка ми Мария Качулева предложи на гостите кафе, лимонада, сладкиши, но те пожелаха само ямболско грозде. Разпитваха много за киното и за брат ми Величко, който по това време пак беше в Сарафово на практика.

Негово Величество Борис III посрещнал баща ми сърдечно, пожелал да го придружава през целия ден и да му направи някои снимки. Ходили на Бакаджика до черквата „Св. Александър Невски”, обсъждали маневрите и си припомняли окопите през войната. Баща ми разказа след дълго настояване от наша страна и седмици по-късно, че Царят пожелал да говорят само на немски език, което за него не било обичайно. Поискал мнението на баща ми за идеята на братовчед му Мирчо Качулев да се използва фотокартечница при картографирането на топографски обекти. И му разказал случката, чрез която се запознал случайно с брат ми Величко в края на месец януари с. г. По-късно с повече подробности я чухме и от брат ми.

По време на изненадваща проверка във Военния картографски институт, където учеше тогава брат ми и придружен само от личния си адютант полковник Бърдаров, слизайки от колата в двора, засипан със сняг, царят заварва няколко от курсантите да се бият със снежни топки. Докато се усетят и да прекратят боя, една снежна топка уцелила шапката на Негово Величество Борис III и тя отлетяла. За зла участ била хвърлена от брат ми, когото привикали веднага за извинение. Но чувайки фамилията, царят попитал чий син е и след като разбрал, се засмял и произнесъл загадъчните думи „какъвто бащата, такъв и синът”. Брат ми не бил наказан, но докато траела проверката, трябвало да стои мирно до царската кола.

Баща ни не знаел дотогава за тази случка и се извинил на царя от името на брат ми, но Борис III отвърнал, че това е присъщо на младежите и той много съжалява, че вече не може да си позволи такива закачки. После предложил да върне брат ми от Сарафово в София, на летище Враждебна или в Ямбол, в летище Безмер, но баща ми учтиво отказал.

Около 23 ч. полковник Бърдаров върна баща ми у дома с друга бойна машина от царския екскорт. На следващия ден – 18. 09. 1941 г. – пак по покана на Негово Величество Борис III, отидохме с баща ми около 16 ч. в кметството, където му бях представен официално и получих разрешение да направя снимки на построените от германските инженери понтонни мостове. На излизане от сградата с букет цветя и преди да се качи на колата, каза на заобикалящите, че клетвата на неговото семейство да не стъпват в Ямбол вече е паднала и от този ден нататък той по-често ще идва тук, където оставя приятели. Точно в този момент направих снимката на усмихнатия Борис III с букета цветя в ръцете. Баща ми беше поканен да придружава Негово Величество, а аз, придружаван от един лейтенант, на когото не помня името, и с една кола „Блез” обикаляхме, за да правя снимки на демонстрациите на германците по поречието на река Тунджа. Повече не видях Борис III, поради голямата му заетост. Баща ми и аз бяхме върнати в къщи поотделно. След около седмица изпратихме изкопираните снимки, придружени от писмо до двореца. Скоро получихме отговор в писмо с благодарности и портрет на Негово Величество Борис III с автограф. За Коледа получих и подарък от него. Фотоапарат „Ролекс” и ново писмо с благодарности, написано лично от него

През 1944 г., веднага след деветосептемврийските събития, представители на новосформираната милиция в Ямбол дойдоха у дома да искат фотоапарата ми, подарък от царя. Баща ми бързо съобрази и каза, че фотоапаратът ми е в София при братовчед ни полковник Мирчо Качулев. Дадоха ни три дни срок да го върнем в Ямбол и предадем в милицията. Още същата нощ брат ми Величко замина за София при Мирчо Качулев и му обяснил ситуацията. Двамата отиват при Алберт Щарк, евреин от немски произход, който имаше фотомагазин на площад „Славейков” 6 и купуват един фотоапарат „Фоклендер”, който по дизайн външно много прилича на „Ролейфлекса”. Този апарат предадохме в милицията, като търсения царски подарък. При оттеглянето на руските войски от Ямбол, комендантът им взел „Фоклендера”, за което ни известиха приятели.

През този период, когато радиото съобщи, че съветските войски са на брега на Дунав, баща ми започна да събира и опакова снимки, архиви, предмети, които евентуално биха представлявали интерес за войската, НКВД, милицията или биха могли да ни компроментират пред новата политическа власт. Добре опаковани, те бяха дадени за укриване у приятели, съседи, закопани на различни места в градската градина и в двора на дядовата ни къща. Шифърът с указания за това кое къде се намира беше скрит в една картина, която пиян руснак една нощ отмъкна, без да можем да извадим бележката от нея. Така се загубиха следите на много архивни материали и снимки, които представляват исторически интерес. Те могат вече да бъдат открити само случайно. Тъй като често ни беше задаван въпросът защо точно в градската градина са били укрити архивите и снимките ни, следва да припомня, че площта по продължение на левия ръкав на реката, между сегашния мост за парка и този при техникума, е била зеленчукова градина на дядо ни Велико Г. Качулев. В нея се влизало между две дървета, известни като „Двата близнака”, посадени от дядо ни при раждането на първородния му син Благовест, който е и мой баща и брат му Иванчо, починал само няколко месеца по-късно.

Единствената част от архива ни, за която знаехме къде е, извадихме от тайник в двора на къщата ни на ул. „Ал. Стамболийски” 13 в Ямбол през 1971 г., преди да бъде съборена и предадохме в Държавен архив на директорката тогава Райна Тръпкова.

Тези срещи на баща ми и мои бяха последните ни осъществени приживе с Негово Величество Борис III. През 1943 г., когато оповестиха смъртта му, приятели и роднини започнаха да уговарят баща ми да ме изпрати в София, за да направя снимки. Той не искаше да дойде, въпреки, че полковник Бърдаров лично го известил, защото беше много разстроен. Но се съгласи, макар и трудно, да отида аз при условие, че с мен ще има придружител. Пътувах с полковник Борис Стоядинов от ВВС Безмер и съпругата му. При пристигането си ме заведоха в царската канцелария, представих се, легитимирах се и получих оставения за мен специален пропуск, който пазя и до днес. Получих пълен достъп до цялото погребение и правих непрекъснато снимки от 3 до 5 септември 1943 г. Последните снимки са от площада пред гарата, когато свалят ковчега с тленните останки на Негово Величество Борис III, за да ги качат на влака за Кочериново. В Ямбол се върнах с чичо си Иван Качулев.

Една година по-късно, когато семейството ни се готвеше по покана на игумена на Рилския манастир Калистрат да отиде до там за годишнината от смъртта на Борис III, съветските войски бяха на брега на Дунава. Баща ни забрани да заминаваме. Това пътуване се осъществи след още една година. През септември брат ми Величко, съпругата му Цветанка и аз под претекст, че отиваме на гости на нейните родители, които имаха вила в с. Студена, Пернишка област, заминахме и след няколкодневен престой при тях, тръгнахме с полковник Дерегиян и съпругата му към Рилския манастир на гости на игумен Калистрат, но всъщност за среща с царското семейство, за което знаехме, че след това поклонение напуска България.

Генерал Христо Мархолев, натоварен от Кимон Георгиев като флигел адютант да придружи вдовстващата царица Йоана и двете й деца принцеса Мария-Луиза и Негово Величество цар Симеон II до установяването им в гр. Александрия в Египет, беше женен за братовчедка на снаха ми и той всъщност ни осигури пропуски за Рилския манастир, който по това време беше по-недостъпен за посещение дори от най-строго охранявания затвор. Поради някакви причини посещението на царското семейство се отложи и три дни стояхме затворени в манастира. Загубили търпение и притеснени, че не можем да се свържем с баща ни, за да обясним защо се бавим, решихме на следващия ден да се връщаме. Тъкмо правех последните си снимки на интериора на известната Хрельова кула и си приказвахме с дядо Калистрат, когато манастирският ратай натоварен да следи за приближаването на царския кортеж, дойде да ни съобщи, че той идва. Бързо слязохме и успях да заснема влизането на групата, оттеглянето в стаите за преобличане, влизането в черквата и излизането оттам. Вътре, поклонението на гроба и панахидата не можех да заснема, поради слабото осветление и защото милицията не позволи да монтираме с брат ми допълнително лампи. В този момент бях единственият фотограф в манастира освен екипа на Киноцентъра, който беше натоварен да заснеме документално цялото екстрадиране на царското семейство. Други фотографи милицията не допусна. При появата ми с фотоапарата на входа на черквата, един милиционер се опита да ми го отнеме, намесиха се брат ми Величко и генерал Мархолев. Това предизвика суматоха и привлече вниманието на Царица Йоана. Позна брат ми Величко, тъй като ú беше вече представен от Мирчо Качулев. Изненадващо за всички попита кой е предизвикал суматохата. Брат ми отговори, че искат да отнемат фотоапарата на Любен Качулев. Тогава тя се поинтересува дали сме роднина двамата и дали и аз имам нещо общо с фамилията Качулеви от Ямбол. След утвърдителния му отговор, обяснението, че съм негов по-малък брат и потвърждението на игумена Калистрат, че сме негови гости, тя каза, че се радва да ни види в този тежък за нея момент, защото покойният ú съпруг доста често е разказвал за баща ни Благовест Качулев, показвал е снимките, които му е правил и които тя е пожелала да вземе със себе си, но не са й разрешили. Изрази съжаление, че Негово Величество Борис III не е успял приживе да осъществи намерението си лично да я заведе на разходка в този град Ямбол и в Ормана, който станал причина свекър ú да се разсърди на ямболци. Тя прояви интерес дали има още фазани там и разпореди да не ми вземат фотоапарата, а да ме оставят да правя снимки. После се сбогува любезно с брат ми и с мен и продължи по-нататък, като отвреме на време се спираше да разговаря с присъстващите, които оказваха радушен прием на царското семейство и на Симеон II, вече български цар.

Едва тогава се сетихме да потърсим снаха ми Цветанка и забелязахме, че тя е разстроена. Обясни ни,че с братовчедка й са поплакали, защото тя ú доверила, че едва ли докато е жива ще се върне в България и помолила снаха ми да посещава родителите ú, когато може .

Малко по-късно се сбогувахме с игумен Калистрат, но не предполагахме, че това ще бъде последната ни среща с него. На следващата година той беше съден от Народния съд, обвинен в държавна измяна и екзекутиран. Но тогава, все още изпратени с благословиите му, се качихме на дековилката за София. Когато преминавахме покрай реката, видях Негово Величество Симеон II, сестра му Мария Луиза и придружаващите ги лица да ловят риба. След това царското семейство беше екстрадирано от България.

Предполагахме, че приберем ли се в Ямбол, милицията пак ще ни посети и ще конфискува снимките, спряхме за ден в София, снаха ми остана при сестра си, а ние с брат ми отидохме до летище Враждебна и там, в лабораторията на братовчед ни Мирчо Качулев, проявихме трите филма от пребиваването на царското семейство в Рилския манастир. Негативите обвити в мека хартия зашихме с брат ми между хастара и плата на якетата ни. На следващия ден се върнахме в Ямбол и родителите ни си отдъхнаха, че сме живи и здрави. От милицията никой не ни потърси, което си беше странно. И до сега нямам обяснение защо. Изкопирахме по една снимка от всичките, за да ги види баща ни и след това заедно с негативите ги прибрахме при другите скрити архиви. За първи път след това, заедно със снимките от погребението на Негово Величество Борис III, ги извадихме през месец септември 1971 г., когато се налагаше да се преместим в оборотни жилища. Снимките, които направих тогава, не достигнаха до царското семейство.

След 10.11.1989 г. в продължение на шест месеца три пъти изпращах от тези снимки в Мадрид, но нямах отговор дали са получени. И тогава чух по радиото, че журналистката от БНТ Анелия Димитрова първа в България ще осъществи радиомост с Негово Величество Симеон II. Свързах се с нея лично, разказах ú с какви снимки разполагам и помолих за съдействие, за да достигнат до получателя си в Мадрид. Следващата пратка снимки вече изпрати тя по пилот от БГА „Балкан”. Точно след една седмица получих отговор със снимка и автограф на Негово Величество Симеон II. Той ми благодареше и ми пишеше, че семейството му няма нито една снимка на игумен Калистрат, убит като сподвижник на царската фамилия, та, ако е възможно, да му изпратя.

През месец май 1992 г., при посещението си в България княгиня Мария Луиза изказа желание да се срещнем. Чрез Анелия Димитрова бях поканен на ауденция в София. Срещата стана в приемната на студиото на програма „Хоризонт” на БНР около 15 ч. и продължи половин час, въпреки напомнянето на нейния бодигард Янко Димов (вече покойник) ,че отделените 10 мин са превишени. Княгиня Мария Луиза изказа своята и на семейството си, особено на майка си царица Йоана, благодарност за снимките, изпратени от мен на брат й Симеон. Тя подчерта,че те са единствените от този тъжен за тях момент. Обясни също, че предишните копия не са достигнали до тях и разполагат само с тези, които е предала от мое име Анелия Димитрова чрез пилота от БГА „Балкан”. Като подарък получих нейна снимка с автограф.

След тази среща писах още две писма на Негово Величество Симеон II, изпратих му и други снимки, за които беше помолила майка му царица Йоана и той всеки път отговаряше. Но при неофициалното си посещение в Ямбол по покана на Кольо Факирев, тогава директор на Винпром, не пожела да се срещна с него. А и аз никога повече не съм го търсил, дори и когато стана Министър председател на България.

Интерес представляват и срещите на Негово Величество Борис III с полковник Мирчо Качулев и зет му полковник Кръстьо Георгиев (женен за сестра му Вяра), които са били част от близкото обкръжение на Царя, но те не са ставали на територията на Ямбол. Полковник Мирчо Качулев е автор на последната снимка на Негово Величество Борис III, направена приживе на летище Враждебна в София през 1941 г., броени минути преди да се качи в самолета на път за Германия.

гр. Ямбол, 26.06.1998 г.

Цар Борис ІІІ умира на 8 август 1943 г. и едва шестгодишен Симеон ІІ е провъзгласен за цар на българите. След преврата на 9 септември 1944 г. остава на трона, но регентите му са екзекутирани. На 16 септември с. г. България е обявена за Народна република и с цялото си семейство последният български цар напуска България. 50 години по-късно, на 25 май 1996 г. се връща в България, придружен от съпругата си Маргарита и е посрещнат с небивал възторг. По време на обиколката им в България приема поканата на тогавашния директор на Винпром Ямбол Кольо Факирев да посети и нашия град. Посрещнат е с възторг от огромно мнозинство пристигнали от цялата област хора.

Това посещение направи 30 ^{-тата от} ред и последно време на коронованата личност, посети нашия град по време на неговото съществуване повече от 13 века. За всички тях подробна и любопитна може да бъде намерена в издадената информация от колектива на Историческия музей в Ямбол през 1998 г. книга „Коронирани глави в Ямбол и Ямболско”.