Ямболски истории: Спа процедурите и козметичните хитрости на ямболските кокони

Мария  КАЧУЛЕВА

Сградата на минералната баня в Ямбол при откриването й, разпространена пощенска картичка

Ако си мислите, че спа-центровете с техните скъпи процедури са достижение на нашето съвремие, ще трябва да ви разочаровам. Няма да поглеждам в историята им назад чак до Kлеопатра и нейните ежедневни вани с магарешко мляко, нито ще разказвам за термалните извори, в които патрицианските съпруги, а и не само те, предпочитали да прекарват с часове. Ще разкажа за разкрасяващите хитринки на  ямболските моми, за които в една стара народна песен се казва, че „хубав е Ямбол нареден, нареден още подреден, с млади моми хубави и ергени глупави”. Вярвам, че младите ямболски моми, наследили и запазили богатството от козметични средства за разкрасяване на своите баби, завинаги ще си останат все така еталон за хубост. За ергените няма да кажа нищо повече.

Стригил от етруско-латински-елинистически период, 300 г. пр. Хр., бронз, стандартен размер, с дръжка, изваяна като момиче атлетка, Рим

Всяка идея за козметична интервенция върху човешкото лице и тяло започва с препоръката за неговото старателно почистване от прах и мазнини и с една хубава баня. Чувствате се потни и прашни? Банята е вашето решение на проблема. Но докато в днешно време се опитвате да търкате и отмивате с вода и гелове, продукти на съвременната ни химия, то траките измислили специален уред за остъргаване на пот и прах. Един сърповиден инструмент, наречен стригил. Нещо като шкурка. Дано да е била  по-приятна за ползване в сравнение с асоциацията, която предизвиква в главата ми. Следвало потапяне в близкия вир или реката Тонзос и сушене под топлите слънчеви лъчи на Тракия.

 

 

Класически римски стригил – бронзов,стандартни размери 21 × 11 см около 100 г. сл. Хр., Бритиш музеум

Разпространена форма за лична хигиена по време на римската колонизация на Кабиле било натъркването с маслиново масло, ефективна козметична процедура, прилагана и до днес. Само че траките го ползвали вместо сапун. Премахвали го след това от кожата си със стригил, използван и за почистване след спорт или баня, за депилация при жените, за медицински цели, бил дори заместител на сапуна. Изработвали го от различни материали: кост, дърво, а по-късно и от метал.

Пионерите в изграждането на специални помещения за къпане в Европа са римляните. В тях водата била затопляна по изкуствен начин и парфюмирана. 300 години преди Христа къпалните започнали да се налагат като неизменна част от помещенията в домовете на богатите. Появява се сапунът, всъщност фин пясък или смляна пемза, и се използва за пране и медицински цели в древния свят, но не и за къпане до края на 200-ната години от н. е. След „сапунисването” използвали стригил, обикновено изработен от бронз, за ​​да изстържат маслото и мръсотията. Извитото острие на стригила пасва на формата на тялото и вдлъбнатата му форма отвежда лесно маслената утайка встрани. И него дължим на римляните, които го донасят в Европа, и първи започват да използват специални миещи средства. Но не те ги откриват.

Комплект стригили, открит при разкопки на Източната могила в Кранево, Археологически музей Варна

Историческите данни сочат, че са заслуга на шумерци или вавилонци около 2800 г. пр. н. е. Описания на технологията за приготвяне на сапун е открита записана върху глинени плочки в Месопотамия и египетски папируси. Вероятно именно от Египет е бил пренесен в Древния Рим, а по време на римската колонизация по нашите земи достигнал и до античния град Кабиле край Ямбол.

 

Римските терми в археологически обект Кабиле

Останките от Римска баня в археологическия резерват говорят за усета на римляните да се наслаждават на живота чисти и свежи. Така, преди  повече от 2000 години, строежът на  специални помещения за къпане се превръща и за ямболци в неизменна необходимост. А днешните джакузита и спа центрове всъщност са взаимствани от техните най-популярни хигиенно – разпускащи съоръжения.

Превземането на Ямбол от настъпващата османска армия, последвано от петвековно робство, популяризира сред по-заможното население в града, характерния за битието на мюсюлманите хамам.

Един типичен турски хамам имаше и в нашата къща. Тя е била собственост на богат турски търговец на зърно, който  през 1873  г. решава да се върне в Анадола, където е роден, и продава къщата и складовете си на моя прадядо Велико Качулев. Къщата, където се раждат и израстват след това три поколения от фамилията, беше с типично турска архитектура. Високи 4 метра, около 120 см дебели каменни стени, прозорци със солидни железни решетки, голяма дървена порта, два двора, от които във вътрешния растяха рози и шумолеше фонтан. В задната част имаше едно помещение, което в моето детство наричахме „ператника”. Представляваше три стаи, двете свързани помежду си и с двора с тежки дървени врати. В първата, най-голямата, с размери 3 на 4 метра, върху изградено специално каменно огнище, беше вграден меден бакър с височина 150 см и приблизително такъв диаметър на отвора му. Затваряхме го с тежък метален капак. По продължение на  цялата по-дълга страна имаше изградено каменно корито, горният ръб на което беше на височина около 70 см. Самото корито беше дълбоко около 40 см и разделено на три свързани една с друга части. В него беше вградена широка медна тръба, която започваше от бакъра, влизаше в срещуположната стена и в съседната стая, преминаваше под неголяма мраморна пейка, която завършваше с полусферично мраморно корито с диаметър около 45 см и дълбочина около 30 см. Над бакъра, над мраморното корито и над трите каменни корита бяха монтирани конусовидни медни чучурчета и от тях течеше студената вода. Спирахме я като пущахме в чучурчетата едни медни топчета, закачени на верижка. Наричахме тези корита „курната”. Медната тръба също можеше да бъде запушена, за да не изтича водата от бакъра, но не си спомням как е ставало това. Стаята с мраморната полусфера и пейката беше много малка. Мисля, не повече от метър и половина на два. В третата стая се влизаше само през нея. Тя също не беше голяма. Вероятно 2,5 на 2,5  метра. На срещуположната на вратата стена беше изсечена каменна маса. Това е било помещението за масаж и преобличане. Някога на вратата към нея е имало тежка кожена завеса, но в моето детство се затваряше с метална врата. Нито една от стаите нямаше прозорци. По тавана бяха монтирани мощни електрически лампи, но по стените още стояха забити метални полусфери, в които са били  поставяни свещи. Използвахме ги за закачалки.

Тези три помещения съставляваха частната ни домашна баня и пералня. Използваха се  зиме и лете до 1971 г. с изключение на третата стая, където още дядо ми Благовест Качулев при завръщането си от Виена си направил фотолаборатория. Аз харесвах тази баня, а каменното корито на чешмата ми се струваше най-прекрасната вана на света от където трудно ме изкарваха. Но баба ми Мария Качулева предпочиташе обществената баня и поне веднъж седмично след много пазарлъци, сълзи и криене по ъглите бях замъквана почти насила и там. Причините за моето нежелание да ходя в градската баня бяха шумната среда, чакането, понякога с часове, права на опашка, но най-вече страховитата фигура на телякинята, която ежеседмично ме подлагаше на ужасно болезненото изтъркване  на кожата с едно съоръжение наречено „кисе” и масаж, от който излизах пребита и червена като варен рак.

Но независимо от моето нежелание да ходя в градската баня, не мога да не се съглася, че от векове тя е възприемана за институция, място за разменяне на клюки, за оглеждане на момите преди да ги сватосат с някой ерген, спа център за процедури и разкрасяване. За нея са писани песни. Припомнете си, че дори и чалга културата на България възпя в „Селската баня” тези, а и някои други събития. Но няма да се спирам на повече подробности. По-интересни са обстоятелствата около появяването на публично достъпните закрити помещения за къпане в град Ямбол, с техните характерни ориенталски елементи.

Първите обществени хамами в нашия град се появяват най-вероятно още около 1371 г. Но за голяма градска каменна баня се споменава в писмени източници едва през 1667 г. Тя е построена и поддържана от вакъфа на султана Мурад II (1421– 1453 г.). За да бъде ползвана се заплащало. През 1937 г. нейният купол бил вграден в сградата на известната за ямболци като „Минералната баня”.

Евлия Челеби, турски  пътешественик, поет и историк (1611-1682) пише в своите „Пътешествия”, че на брега на река Тунджа са построени три хамама. „Ески хамам има над входа си надпис “Заповяда построяването на този хамам султан Мурад хан, син на Мехмед хан, син на Йлдъръм Баязид хан през 838 г.” (1434 – 1435). От всички хамами в града тя била най–съвършенна, с приятна вода и въздух”. Освен за нея, знае се със сигурност и за още една, римска баня, която се намира под тротоара северозападно от хотел „Тунджа”. Според очевидци, които  са влизали вътре през 1936 г. при прокарването на подземни електрически кабели, запазен бил куполът на банята и курни за вода. За третата баня няма писмени сведения.

Мустафа бен Абдулах Хаджи Калфа (1609-1657), турски пътешественик, историк и географ бил в  Ямбол през май 1668 г. и  оставил в своя пътепис „Румелия и Босна” сведения за наличието на два хамама. На него дължим и още една важна информация. Преминавайки през днешна Македония, той посочва, че там населението е българско и говори български език.

През 1884 г., друг забележителен пътешественик и известен историк – Константин Иречек, потвърждава информацията на Хаджи Калфа, но с уговорката, че „измежду другите сгради заслужава да се споменат развалините на двата хамама при реката”. Колко ли впечатляващи са били хамамите по времето, когато са били използвани в целия си блясък, за да определи Иречек дори развалините им като заслужаващи внимание? Константин Иречек не споменава нищо дали има изградени други хамами някъде в града, които да се използват от населението.

Още един любопитен факт, от който логично следва въпросът къде все пак са се къпели ямболци по това време? И дали не са ползвали коритото на Тунджа, за да си вземат вана в горещите летни дни?

За ямболските хамами се споменава още и в един алманах от 1893 г. Било е цял ритуал да се отиде на баня. Обикновено в съботен ден всички жени от фамилията или  квартала отивали заедно и престоявали през целия ден в банята. По обед си почивали след като похапнат туршия, кисело зеле, плодове и пиели боза, която трябвало да бъде непременно резлива, т. е. леко прокиснала.

През 1935 г. печатница „Светлина” на Никола Марангозов издава една брошура, в която пише: ”Ямбол има завидното щастие да се сдобие с едно голямо подземно богатство, минералната вода, която открита по една щастлива случайност в града ни към края на 1933 г., зае своето място в голямата редица на минералните извори, с които природата тъй щедро е надарила отечеството ни”. По-нататък авторът Иван Бояджиев ни обяснява защо се е появила. ”Ямболската минерална вода е най-новата и най-младата по възраст минерална вода у нас. Има вероятност тя да се е появила под града по време на землетресението, станало през 1903 г. и което имаше за център Ямбол…. При тогавашните трусове се появиха дълбоки разпуквания на земната кора, от които бликаше вода, примесена с пясък”. И това изглежда логично. Ямбол се намира в зона с висока сеизмична активност.

Рекламна листовка издадена за Минерална баня Ямбол, печатницата на братя Марангозови

Преди да каптират водата, кметът на Ямбол тогава, инж. Апостол Петров (1888-1972), близък приятел на дядо ми Благовест Качулев, го помолил да направи снимка на извора. Заедно с баща ми Величко Качулев слизат на 10 м дълбочина с фотоапарат и магнезий и заснемат върху няколко плаки всичко, което намерили долу. Излизат, проявяват ги и констатират, че те са сиви и образ няма. Слизат втори път и резултатът е същият. Тогава инж. Петров спира работата временно, поставя стражар да пази находището от любопитни и вика по спешност инж. химика Георги Спиров да направи анализ на водата. Той установява, че в 1 л вода се съдържат 1.7780 г минерални вещества и радий 0.85 михееви единици или 3,5 по таблицата на Мария Кюри. При такава наситеност на водата, съдържащият се в нея радий не бил опасен за хората, о влияел на несъвършените тогава фотографски плаки. Дядо ми не успял да направи снимки на водоизточника, които да остави за поколенията, но минералният извор все пак бил каптиран през 1935 г. и започнал строежът на днешния познат ни комплекс сгради, наречен Минералната баня, дело на  арх. Александър Куртев.

Завършен е през 1938 г. и  макар доста занемарен през годините на демократични промени, той все още си остава една интересна и модерна сграда, допълнена от един павильон със статуя на богиня Диана (Артемида). Поставена е в средата на фонтан с осем постоянно течащи чучура, от които желаещите си наливали вода. Алкална по своя характер, със съдържание на карбонатни и магнезиеви йони и температура 24 градуса, тя била по-подходяща за пиене, особено при стомашно-чревни смущения, отколкото за къпане и балнеолечение.

Самите помещения за къпане вътре са две  –  мъжко и женско, всяко разделено на две части – с по-висока и с по-ниска температура, с по 20 мраморни курни, голям мраморен басейн, стъклен купол, който да осигурява дневна светлина и слънце, с по две различни категории съблекални.

Минералната вода изчезва през 1963 г. при голямото наводнение на Ямбол. През първите няколко години след това се появяват слухове и дори съобщния в местния печат, че тя се е появила отново ту в първоначалния каптаж, ту в някой от кварталите на града, но нито една от тези информации не отговаря на истината. Минералната вода на ямболци била изгубена. За нея останал само един спомен. При откриването й през 1933 г. сливенски вестник излиза със  сензационното съобщение „На 28 км от Сливен е открита минерална вода”. А както е известо точно толкова километра и до днес разделят двата града.

Освен Минералната баня, която след 1963 г. се превръща в хигиенна, в Ямбол имало още две  – Еврейската и Андоновата в кв. Каргона, наричани така според произхода и името на собственика, а не поради някакви специфични особености.

Сведения за балнеолечение у нас датират от дълбока древност. Голям брой минерални извори са били известни и са използвани от траки, римляни, славяни и българи. Запазени надписи по останки от старинни сгради изразяват благодар­ност към лечебната сила на минералната вода и боговете – покровители на термалните извори. В началото на първото хилядолетие пр. н. е., когато траките се заселили на Балканския полуостров, в религиозните им схващания съществува култ към водите, към божества на реките, течащата вода и изворите. И може би именно поради това някои изследователи считат, че  Тонзос, както се е наричала река Тунджа в началото, е име на речен бог. Според проф. Александър Фол, водната артерия  Тонзос – Хеброс или Тонзос – Марис, както се нарича от тракийците, е възлова за Одриската държава и вероятно в топонимията и на двете реки има одриски езиков елемент.

Любопитен интерес  предоставя едно писмо на княз Борис –Михаил І Покръстител (неизв.-907) до папа Николай I (800-867), в което пита “Може ли да се ходи на баня в сряда и петък, тъй като гърците не позволяват това”. Отговорът на Папата бил: “Може, ако се ходи на баня за лечение, а не за веселба и развлечение”.

Падането на България под османско иго променя коренно философията на водните процедури, спазвани от местното население и ги свежда до нивото на хигиенни, но все пак се запазват спомените за полезните балнеологичните лечебни свойства на водите, включени във вярванията на българите.

Днешната Ямболска област не е особено богата с минерални водонаходища, но в замяна на това те са уникални. Освен изчезналата минерална вода в Ямбол, има разкрити още две термални находища.

Едното е край с. Стефан Караджово, където са каптирани извори на минерална вода с дебит 13 л/сек. Водата е с хидрокарбонатна минерализация, калциево-магнезиева. Лечебните й качества според специалистите са близки до тези на Карлови вари в Чехия и на Кисловодск в Русия. Качествата и дебитът й позволяват развитието на балнеоложки туризъм. И още през 1978 година там е построен балнеосанаториум, с капацитет 240 легла и поликлиника, която разполага с различни кабинети за диагностика и лечение. През 2016 г. сградата е купена от частна фирма с обещанието да възроди балнеолечебното дело отново.

Любопитство предизвиква един факт около историята на селото, родно място на великия революционер Стефан Караджа, за когото пише стихове Христо Ботев. Минералният водоизточник там се нарича от местното население и до сега „Краставото кладенче”, а турското име на с. Стефан Караджово е Ичме, което в превод означава „не пий”. Но любителите на алкохолния туризъм у нас нека не се разстройват. Отнася се само за водата,която вероятно не е подходяща за пиене, защото  през 1980 г. тихомълком беше затворен цехът за бутилирането й.

Геотермалният извор при град Стралджа с температура 78 градуса, една от най- високите в България

На територията на община Стралджа, област Ямбол има още 4 минерални извора, открити през октомври 1967 г., един по посока от пътен възел „Петолъчката” към Бургас, преди с. Лозенец, община Стралджа, който не е проучван подробно заради малкия дебит и два край самия град Стралджа. Геолозите виждат в тях потенциал за разработване. Заложените сондажи са проектирани от инж. Власковски и инж. Христов и те преживяват първи радостта от вида на фонтаниращата геотермална вода. До 1986 г. следват още 5 сондажа. Геологопроучвателите от Ямбол и Варна откриват два извора с топла вода по на 44,5 и на 78 градуса, които са едни от най-горещите у нас. След еуфорията идва ред на констатацията, че водата е недостатъчна за промишлени нужди, но може да задоволява балнеолечебен център, проектира се и се построява открит басейн за свободен достъп. Специалистите  определят стралджанската минерална вода като „нов бисер към прекрасната огърлица от термоминерални находища в Средногорието и подбалканските котловини”.

Чешмата с минерална вода край с. Правдино, Област Ямбол

Четвъртото минерално водонаходище, което не е добре изследвано и не е разработвано е в с. Правдино, община Стралджа. Каптирано е и има изградена голяма чешма. Популярно е сред населението, защото прочиства бъбречните легенчета и пикочния тракт от камъни и пясък, а водачите на МПС пълнят с вода от чешмата през лятото радиаторите на колите си и лесно ги почистват от натрупания котлен камък и утайки.

Започнахме с пот и прах, преминахме набързо през помещенията за къпане, тракийската стригил и римските парфюмирани сапуни, балнеолечебни вани-джакузи, за да достигнем до първообраза на днешните средства за декоративна козметика, парфюми и опаковките за тях.

Козметично производство по нашите земи е съществувало още в древност­та и заслуга за неговото развитие имат древните гърци. Навярно те са първите дръзнали да затворят човешката красота в строга рамка. Според техните виждания привлекателен бил онзи  човек – мъж или жена, у когото всички части на тялото притежават точно определени размери и се съчетават хармонично помежду си. А козметичните дефекти трябвало да бъдат внимателно прикривани с подходящи средства. За целта използвали голям брой култивирани и диворастящи етерич­но-маслени растения, повечето от които внасяли. На територи­ята на България тогава виреели около 300 вида, част от които още тогавашните „производители“ на козметика — зна­хари, билкари и бръснари, използвали за приготвяне на разкрасителни кре­мове, помади, пудри и етерични ароматни масла. До Освобож­дението ни обаче основни козметични средства, достъпни за българката, били прясно и кисело мляко, краве мас­ло, жълтък, зехтин, люспи от лук, хума и къна.

С  внасянето на маслодайната роза  през 17 век от Персия, настъпва нов етап в парфюмерийното произ­водство в света. Българското розово масло постепенно се превръща в еталон за качество на един парфюм и важна суровина за парфю­мерийната индустрия, макар ямболци да нямат никаква заслуга за това. Но нищо не им пречело да дават акъл на производителите от Казанлък, Карлово и Калофер. Дори юристът Т. Н. Караванев написал през 1922 г. цяла студия наречена „Розовата ни култура”. Депутатите от 19 ОНС я приемат за документална основа при изготвянето на Законопроекта за промишленото производство на маслодайната роза в България.

Към средата на 19 век професио­нално направената козметика, внасяна най-вече от Цариград и Европа, посте­пенно навлиза в бита на българите, но масово разпространено е мнението, че  използването на бели­ла и помади е признак на безнравстве­ност. Местното производство било съ­средоточено в спицериите и балсама­джийниците. В тях приготвяли мазила, белила, червила и лекове за различни нужди. Казано на съвременен език, още тогава било застъпено про­изводството на трите клона на днеш­ната козметика — медицинска, профи­лактична и декоративна. Не раз­полагаме с документи за състава на нашите козметични продукти от оно­ва време и само по устни сведения можем да съдим за тогаваш­ните изходни материали. Използвани били животински и растителни мазни­ни, розова вода и цинков окис, цинобър (калаен сулфид), както и изключително опасните за здравето живак и олово. Парфюми се внасят от Европа, Гърция или Турция. Продавали се в дрогерии, в малки стъкленици и стрували скъпо.

Иска ми се да завърша този разказ с още един любопитен факт.

Траките имали „стъкленица за събиране на сълзи”. При археологически разкопки в древния град Кабиле са открити такива. Но траките не събирали най-актуалните в козметиката днес „сълзи от охлюв”, а  женски сълзи. Ще се запитате „Защо им е трябвало на тия жени да реват изобщо?“. Няма сведения сълзите им да са били използвани в древността като козметично средство. Отговорът на този въпрос е друг. Когато мъжът в къщата се отправял към отвъдното, всичките му съпруги се юрвали в надпревара коя повече да реве за него. Колко много ценели починалия се разбирало по това до колко е пълна стъкленицата им със сълзи. Технологията на процеса на събиране не ми е много ясна. Но  предполагам, че по-късно моногамията е станала причина да се използват по-малки стъкленици или изобщо да спре употребата им. Любопитно ми е само дали днес не събираме по аналогия „сълзи от охлюв”, как точно става това и най-вече защо охлювите плачат?

About the Author :

Leave a reply