Ямболски истории: Не е задължително когато фактите говорят, останалите да си мълчат

Как Ямбол попада за 512 години под игото на Османската империя

Мария КАЧУЛЕВА

Ямбол е първият град, който оказва организирана съпротива на турската инвазия на Балканите по пътя им към сърцето на Европа, твърдят историците. Това е и така, и не е съвсем така. Не оспорвам добросъвестния подход на историците за хронологизиране на фактите, а логиката в него, която ни подсказва друга вероятност.

Стратегията на Османската империя за завладяване на Европа от самото начало е проста и ефективна: пълно разрушаване на икономика и бит на местното население, което се изпречва на пътя им. Нейното начало е поставено далече преди воините на Османската империя да се появат под стените на Ямбол. А техните наследници успешно я прилагат и до днес. На първо място в нея, няма съмнение за това, обект на особен интерес винаги са били българските селища в Тракия и Източните Родопи. Дори техните имперските интереси продължават да им нашепват, че трябва да се видят господари още по на север по нашите черноморски брегове. България е потърпевша от точно такава стратегия винаги. И до днес!

Но преди 7 века първият им сблъсък е край Царево с управителя на Родопите и Егейския район, севастократор Момчил. През юни 1344 г., защитавайки владенията си от техните набези, той напада и побеждава селджуските турци в битка при Бистонското езеро*. Запалва 3 от 15-те кораби на техния флот, напада охраняващия ги военен отряд, позволил си да дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 човека. Тогава Османската имперска армия претърпява първата си сериозна военна загуба, и то от българин. Така започва войната на нашите предци в защита на българската земя. През 1345 г. Севастократор Момчил вече е събрал 5000-на конница и пешаци. С тези значителни за епохата военни сили продължава войната, като успява успешно да отблъсне Османската имперска армия от собствената си столица Царево и силно укрепената крепост Буруград** в близост до нея.

На 7 юли 1345 год., след като не получава обещаната помощ от българския цар Иван Александър, сам започва битка в защита на земята си. Многочислен авангард атакува българския отряд и бързо го разпръсква, но щом нападателите виждат, че българите отстъпват, лекомислено решават, че са победили, изоставят непревзета столицата Царево и тръгват да мародерстват в околността. Когато пристигат главните сили, водени от императора Йоан VI Кантакузин и предводителя на османската имперска войска Умур бег, те с изненада виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени да влязат в бой. Възползвайки се от изненадата, войните на Момчил първи атакуват. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, но българите постепенно са изтласкани до стените на крепостта Буруград, където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и лично повежда хората си в поредната атака с изваден меч. Никой от българите не мисли да отстъпва, но голямото числено превъзходство на противника решава изхода от сражението. Останал с шепа войни, Момчил поискал да му отворят портите на Буруград**, но те остават залостени. Това предателство решава окончателно изхода на боя и съдбата на Момчил, който тук намира своята гибел.

Сърбия, град Пирот, Крепостта „Момчилов град”

Изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете „Деянията на Умур паша“ на поета Енвери и хрониката на Йоан VІ Кантакузин. По думите на Енвери Севастократор Момчил бил прочут и „в сръбската страна“. Според една местна легенда той бил български аристократ, който заради неразбирателство с роднините си станал стратиот – прониар***. Енвери подчертава многократно в текста, че е управлявал в Пирот и околната българска област като васал на крал Стефан Душан (1331-1355 г.). Средновековният Пиротски замък и до днес е обозначаван на картите като историческия паметник „Момчилов град. Севастократор Момчил е прототип на митичния български фолклорен герой Крали Марко, неговата история е преразказана в епосите и на другите балкански народи. Съществуват и данни за действителни потомци на Момчил: българските революционери Стефан Караджа и легендарният последен владетел на Добруджа – Вълко Добруджански, както и Бинбеловия род****, от който произхожда приближеният съветник и стратег на Карл ХІІ Шведски, по-известен като Маринчо Страшния.

Гърция, Крепостта Перитор или Буруград

Севастократор Момчил е първият не само български, но и балкански владетел, който се изправя срещу Османската армия, усетил реалната заплаха от техните намерения и първият балкански владетел, който ги побеждава в битка. Но, за жалост, е и първият убит от тях. Неговата смела съпротива влиза в българския фолклор и името му става легенда. Твърде характерна е например песента за Момчил юнак, от много години известна в Родопския край, която не е в обичайния стил на българските юнашки песни. Темата е проучена основно от Иван Качулев и издадена в две студии, преведени на гръцки, сръбски и английски, и предложени за Хердерова награда.

Метохът „Св.Николай” на езерото „Порто Лагос” Гърция

Писателят Стоян Загорчинов пише романа „Ден последен, ден господен“, където Момчил е един от главните персонажи, вдъхновен от неговата житейска история. По неговия роман Христо Радевски създава либретото на операта „Момчил”, а Любомир Пипков своята прекрасна музика за нея. Тя е изпълнена за първи път в София на 24 септември 1948 год.

 

Мемориалът „Родопският цар” в ГКПП Златоград-Ксанти

Видният наш живописец Йоан Левиев нарисува монументалното платно „Момчил юнак“. През 2020 год. беше открит Мемориал при ГКПП Златоград – Ксанти по проект на художниците семейство Марина и Николай Русеви и изработен от скулптура Стоян Учкунов, а проф. Николай Овчаров и проф. Пламен Павлов публикуваха тяхната обща и много интересна книга „Момчил – Родопският цар”.

И ако столицата Царево беше идентична с днешния едноименен български град на Южното черноморско крайбрежие, то славата на Ямбол като първия град, оказал организирана съпротива на напиращата Османска имперска армия в края на ХІV век, би била спорна. Но столицата на Севастократор Момчил е днешният град Ксанти в Република Гърция и няма нищо общо с нашия курорт. Формално погледнато, в резултат на две национални катастрофи и тежки последици от много недалновидни политически и държавнически решения, територията на България е ограничена в днешните скромни граници, където Ямбол наистина е първият град, но в пределите на днешна България, оказал организирана съпротива на завоевателната Османската империя.

Първата голяма битка на континента се осъществява през октомври 1352 г. и слага начало на нейното победоносно настъпление към Европа. Сражението става при Питион до Димотика, днешна Гърция, където съюзените сили на император Йоан V Палеолог, цар Иван-Александър и пратените за подкрепа от сръбския крал Стефан Душан военни подделения се срещат с армията на Османската империя, водена от Орхан Гази, и незначителните сили на съюзника му – византийският съимператор Йоан VI Кантакузин. Едва 4000 български война се изправят пред 10- хилядната армия на Османската империя и са напълно унищожени. Следващата година е превзета и пострадалата от земетресение крепост Галиполи на протока Дарданели. Това е всъщност първата територия на континента, придобита от Османската империя.

Започва гибелта на балканските средновековни държави.

Военните историци смятат, че забележителният стратег, който прави възможен неудържимия пробив в Европа, е Лала*****Шахин паша (ок. 1310- ок. 1390 г.). От 1352 до 1389 г., когато Османската армия е победена в битката при Косово поле, той e 37 години начело на нейния победоносен поход. Лала Шахин се включва в османското завоевание на Тракия след падането на Галиполи през 1354 г. и възкачването на Мурад I на престола през 1359 г. През 1360 г. превзема Димотика, а през 1362 г. и Одрин, който става столица на Империята до падането на Константинопол през 1453 г. След това Лала Шахин Паша завладява Пловдив (1364 г.) и Боруй****** (1371 г.) Като командващ румелийските части участва в битката при Черномен през 1371 г., където са разбити силите на крал Вълкашин и деспот Углеша. Завоеванията му продължават в Македония през 1373 г., когато в ръцете на турците попадат Ксанти, Драма, Сяр, Кукуш, Кавала, както и множество по-малки селища. За неговия забележителен успех на военен стратег султан Мурад I го награждава с обширен тимар******* в района на старата столица Бурса и е назначен за първи бейлербей******** на Румелия (на практика втори в командването след самия султан). Според Махиел Кил (1938)********* Лала Шахин Паша (ок. 1310 – ок. 1390 г.) е роден като грък и християнин, но по-късно приел исляма заедно с баща си Абдулмюмюн поради меркантилни интереси и успял кариерно да се издигне до върха. Умира в края на 1389 г., вероятно край Казанлък.

Гробница на Лала Шахин Паша в Казанлък

Според традицията тогава органите му са погребани в построен на място тухлен мавзолей (запазен е в парк „Тюлбето“ до Казанлъшката гробница), а тялото е пренесено в Мала Азия и погребано в гробница (тюрбе) на 70 км западно от Бурса.

По ирония на съдбата остава в сянката на историята, въпреки че постиженията му го нареждат сред най-опитните османски пълководци за всички времена и в челната тройка европейски военни стратези и до днес. А Република Турция е нарекла на неговото име едно градче в близост до границата с България и то е географската точка, от където започва неговият победоносен завоевателен поход на Балканите.

Онези, които преминават през ГКПП Лесово –Хамзабейли по посока Одрин, ще забележат на около 25 км след границата отклонение наляво има указателна табела, на която пише „Лала паша“.

Портрет на Лала Шахин Паша, неизвестен художник

Ако проявите любопитство и решите да направите завой, след 5 км ще попаднете в едно градче, заспало в миналото си, когато е било малко прашно погранично село. И разбирате, че все пак е преминало в ХХІ век по множество съвременни коли западноевропейско производство, новата триетажна сграда на банката с модерен банкомат и единствената асфалтирана централна улица, около която са се настанили малки магазинчета, сергии за плодове и зеленчуци, две месарници и три кафенета, в които любопитни старци са седнали на чаша кафе еспресо да бистрят световната политика. А от един барелеф в памет на Лала Шахин паша, „забележителния османския стратег, военачалник и първи бейлербей на Румелия, роден през 1330 г. в Бурса”, разбираме на кого е кръстено днес.

В 19 век Лахна Пашакьой, каквото име носи селището преди да бъде наречено на Лала Шахин паша, е българско село в Одринския вилает на Османската империя. Според статистиката на професор Любомир Милетич**********, в 1912 година там живеят 50 български екзархийски семейства (216 човека), изселели се след Междусъюзническата война (1913 г.)***********

След победата при Питион с нови сили селджуските турци тръгват в атака към България, опустошавайки южната ù част, и се завръщат с огромна плячка. Най-пострадали от нападенията са околностите на Ямбол, Айтос и Пловдив. Между 1352 г. и 1354 г. напълно са разорени и селищата по долното поречие на реките Марица и Тунджа. Тракия е опустошена, също исторически факт, който не подлежи на съмнение. Той категорично доказва, че армията на Османската империя е в абсолютен възход по това време и няма никаква конкретна причина да го прекъсва и да изчаква някакви по-благоприятни условия в бьдеще, за да покори напълно и останалата част от територията на днешна Югоизточна България. Напротив, логиката подсказва, че след тази първа, решаваща за Османската армия победа на континента, тя вероятно усилва натиска и рязко съкращава във времето разстоянието до следващите победи.

Лала Шахин паша тактически правилно се заема да атакува поотделно разпокъсаните феодални владения на византийските, сръбски и български аристократи в Тракия, Родопите и Македония. През 1364 г. армията му превзема Пловдив и окончателно циментира позициите на Османската империя в Тракия. През 1369 г. Одрин става нейна столица и дворът на султана се прехвърля там. И отново няма логика един победен военен марш през територията на днешна България да бъде спрян, ей така за повече от 20 години. Както няма логика и град Ямбол, който е на пътя им от столицата Одрин към центъра на Европа да бъде заобикалян от тях и оставен като единия „остров на спасението”, непревзет почти четвърт век. Логично е да бъде атакуван постоянно, докато крепостта падне, защото между 1354 и 1364 г. Империята се превръща в неоспорим хегемон в Тракия, както се вижда на картата по-долу.

Османският хронист Ходжа Мехмед Саадеддин свидетелства, че напредъкът на Османската армия между 1359 г. и 1364 г. включва разрушения в невиждан мащаб и пълно обезлюдяване в Пловдивско, Старозагорско, Сливенско, а много селища като Венец, община Карнобат и Сотирград, крепост край с. Сотира, сега квартал в Сливен, изчезват завинаги. Опустошението е придружено от масови кланета и изселване на българи в Мала Азия. Но забележете! Според „История на град Ямбол” (1976), крепостта Ямбол пак е заобиколена от Османската войска, която се насочва към друга, значително по-голяма и по-добре охранявана крепост-София. Използвам съзнателно наименованието на града според изписването му в Средечкото евангелие от 1329 г. Обсадата на София през 1349 г. не се състояла. Лала Шахин паша успява да я превземе чак през 1382 г., и то с хитрост. Но Османската армия продължава набезите си в Тракия, като се насочва към Несебър и черноморското крайбрежие на юг от него. И пак заобикаля Ямбол. Много странна тактика!

В периода 1352-1373 г. Българската държава и Византийската империя все още представляват основната политическа сила на Балканите и единствените страни, способни да се противопоставят на османската инвазия. След смъртта на Стефан Душан през 1355 г. неговото царство губи своето политическо влияние и своята обширна, но етнически разнообразна територия, се разпада на множество малки владения и лесно е покорена от Османската армия.

Масираното нашествие предизвиква голяма тревога не само в Търново, но и в Константинопол, като Йоан VІ Кантакузин е принуден да абдикира. Така един от главните виновници за османската инвазия, поради държавническа недалновидност, е свален от политическата сцена. Изправени срещу тази заплаха, България и Византия правят опит за сближаване, който не сработва. Българските владетели по това време имат и друг проблем. През 1365 г. унгарският крал Лайош I напада северозападните български земи, превзема територията на Видинското царство и пленява Иван Срацимир, най-големия син на цар Иван Александър. В безплодните и отчаяни опити да си върне владичеството над Бъдин (Видин), цар Иван Александър стига до там, че използва османски наемници. И, бих казала, ”пуска лисица в кокошкарника си”. С тях пристигат турски търговци, авантюристи и пътешественици.

След смъртта на цар Иван Александър (?-1371 г.) българските земи се разпадат на три независими държави. По-голямата част от територията със столица Търново остава под управлението на Иван Шишман, в Бдин управлява Иван Срацимир, а в Добруджа деспот Добротица. Те се карат постоянно, нападат се и отслабват взаимно собствените си отбранителни позиции, без да могат да се обединят срещу общата заплаха от асимилация. Тези обстоятелства принуждават цар Иван Шишман да подпише договор за мир с Османската империя през 1373 г. Задължителни условия в него са Търновският цар да стане османски васал и да даде сестра си Кера-Тамара за съпруга на султан Мурад I. И двете са изпълнени.

Тук обаче следват няколко логични въпроса. Ако унизителният за България мирен договор е сключен през 1373 г., то с него се поставя край на всякаква организирана съпротива от страна на всички значителни български крепости, които са част от Търновското царство на Иван Шишман. Е, ами как тогава Ямбол ще се окаже „първият български град, който оказва организирана съпротива на турците” през 1373 г., когато се твърди, че е превзет? Защо Османската армия пак ще позаобиколи Ямбол, за да прекоси Стара планина и да се насочи към столицата Търново, като остави в тила си и по пътя за столицата си опърничави българи като ямболци? И що за странна тактика на Великата Османска империя, чиято войска до този момент като валяк прегазва цяла Тракия и стига чак до Бъдин на северозапад, до Прилеп в днешна Македония на югозапад, до Несебър и Южното черноморие на изток и до Родопите на юг, все да заобикаля Ямбол? Или, вместо да се насочи през Дунава при Бъдин по открилия се вече без никакви препятствия път към сърцето на Европа, тя най-неочаквано прави обратен завой и се връща назад, за да се разправя с ямболци и да превземе крепостта чак през 1373 г. Известно е, че именно тогава, завоеванията на Османската армия продължават в днешна Македония, Гърция и Сърбия. Те превземат Ксанти, Драма, Серес, Кукуш, Кавала, както и множество по-дребни селища. Стратегически не е много разумно да оставят силна крепост като Ямболската на пътя за собствената си столица.

Логичният отговор на тези въпроси може да бъде само един. Ямбол е паднал под властта на Османската империя по- рано. Важният въпрос тук е кога?

В „История на град Ямбол” от 1976 г. на стр. 61 четем: „Османските хронисти отнасят погрешно Черноменската битка (град по долното поречие на р. Марица – бел. авт.) към 766 г. от егира, т. е. 1363-1364 г., макар от достоверни съвременни бележки да е известно, че тя е станала тъкмо на 26 септември 1371 г. За тях обаче от тяхната хронология е важно обстоятелството, че те единодушно поставят настъплението на Мурадовите войски срещу Елхово, Ямбол, Айтос и други южнобългарски крепости след Черноменската битка”.

Само че през 1371 г. в Айтос няма крепост за превземане, а равно поле, населено с кошари и махали. В историята на града е записано: „През 1206 г. Аетос, както много други градове в Тракия, е разрушен от кръстоносците, предвождани от Хенрих Фландърски, брат на Балдуин I Фландърски. Като укрепен град израства отново след 1488 г. По-късно, през 17 век, пътешественикът Евлия Челеби го отбелязва с името Ченгис.” Очевидно крепостта на това място е съградена по време на османското владичество, а не от Търновското царство.

Какво следва от това? Българските историци не приемат датировката на османските си колеги по отношение датата на Черноменската битка, но приемат, че са коректни по отношение на споменатата посока на инвазия след нея. Не е ли това избирателен подход към историческите факти? И не е ли някак странно османските хронисти вкупом да не могат да се справят със сметките за собствения си исторически календар? А доста неясното  твърдение „за достоверни съвременни бележки” не звучи ли идентично с днешното обичайно журналистическо обяснение за „източник, пожелал анонимност” всеки път, когато не могат да се позоват на конкретно свидетелство?

Допълнително косвено основание за съмнение по въпроса кога точно е паднал под турско робство Ямбол дава и един надпис на старобългарски език, открит от братя Шкорпил през 1884 г. при разкопки в старите турски гробища на града. Той има няколко превода, но за най-достоверен се приема този на проф. Кирил Мирчев (1902-1975 г.), признат в света за един от най-големите специалисти по старобългарски език, история на българския език и българска диалектология. Ще го цитирам: ”В дните на благоверния цар Иван Александър, синът на брат му Михаил, господин Шишман постави този стълб при Дъбилин. Бе година 6865 (отговаря на 1356-1357 – бел. авт.) индикт 10. И който го разруши, да е проклет от Бога и 318-те богоносни отци.”

Този епиграфски паметник е особено интересен. Наред с останалата информация, той ни съобщава и за „господин Шишман”. Вероятно това е един от последните Шишмановци и дава основание да се смята, че е идентичен с управителя на Ямбол, наредил да се направи този надпис. Но той докога е изпълнявал тези функции не може да се установи. След 1356/57 г. за него никъде нищо не се споменава. И остават само предположенията, че е продължил да бъде владетел на Ямболската крепост до 1373 г, за която все още се твърди, че е датата на нейното превземане. Или още 17 год. Не, че е невъзможно, напротив, възможно е! Но не е възможно през това време да не бъде написан нито ред повече за него никъде и той просто да изчезне! Все пак говорим за потомък на български владетел, севастократор и герой! Както бихме го определили в наше време, той е бил известна публична личност. А и България от 4 века вече има писменост.

В подкрепа на това, че до 1373 г. ямболският владетел от рода на Шишмановци е бил жив, се цитира т. нар. Палаузов препис на „Синодик на цар Борил” от 1382 г., частично запазен. В него се споменава името на един Шишман, но никъде няма някакво указание, че това е точно онзи „господин Шишман” от Дъбелинския надпис (1356/57 г.). Малкото изписано по този повод са само догадки и добри пожелания. Във втория препис на Синодика обаче, наречен Дринов, който е и пълен, се конкретизира, че става дума за смъртта на цар Иван Шишман. Абсурдно е в първия препис да се говори за управителя на Ямбол, а във втория личността му да е заменена с тази на цар Иван Шишман, макар и очевидно те да са роднини. А и синодикът е създаден като регистър на царете, заемали Българския престол, и не включва местни административни управители, какъвто е бил очевидно „г-н Шишман” от Ямбол.

Какво му се е случило тогава на „господин Шишман”? Най-вероятно след 1356/57 г. е починал или е бил убит. От кого? В битка за защита на Ямболската крепост или отведен в плен? А може би в потайна доба подъл убиец, пратеник на изнервените османски предводители, които не можели да се справят с Ямболската крепост, е отнел живота му? Признавам, звучи наистина малко в стил кървав исторически трилър, но такъв сценарий е напълно възможен и няма да е първи в историята, на която и да е държава. Или може би е намерил смъртта си в битов инцидент? Три от общо четирите възможности са много съмнителни. И в трите случая „господин Шишман” би бил заместен от нов управител. А нима този нов управител би премълчал, без да се похвали пред света с назначението си? Едва ли! Откакто свят светува, политици и държавници душа дават, за да известят всекиму до какъв пост са се докопали. И до сега да сме открили някой епиграфски паметник с тази важна вест. Както и османлиите не биха пропуснали да отбележат в аналите на империята си, ако са взели в плен една значима българска личност от рода на владетелите Шишмановци. А дали биха заобикаляли повече от 20 години Ямболската крепост, без да я атакуват, да я оставят необезпокоявана в техния тил, знаейки кой е севастократор там? Звучи абсурдно нелогично дори и като предположение само!

Възможно е „господин Шишман” да е загинал в бой и в защита на Ямбол. Но тогава населението за благодарност би съчинило песни и легенди за героизма му и датата на неговата смърт би била фиксирана във времето. А такива свидетелства няма. Остава една вероятност. Бил е убит в резултат на предателство. А, останали без предводител, защитниците на Ямболската крепост не са удържали на натиска на редовната войска. Само в този случай е възможно да няма следи за неговото съществуване след 1356/57 год. Тази най-реална и логична вероятност автоматично поставя под съмнение твърдението „за достоверни съвременни бележки” относно Черноменската битка. Все по-вероятно изглежда не те, написани от неизвестни български историци, а датировката на османските им колеги за 1363-1364 г. да е достоверната дата. И дава отговор на всички въпроси, за които не може да се намери логично обяснение, ако Черноменската битка се е случила през 1371 год.

В подкрепа на хипотезата за Черноменската битка ще добавя още два факта.

  1. Историците смятат, че град Елхово е бил превзет преди Ямбол. В „История на град Ямбол”, стр. 62, пише: „Армията на Тимурташ бързо завзела Елхово още през пролетта. Тук тя се натъкнала на упорита съпротива на населението, красноречиво свидетелство, за което е оставил османският хронист Ходжа Мехмед Саадеддин.”

А няколко реда по-долу на същата страница, когато се описва обсадата на Ямбол, авторите са написали: ”Още през пролетта чутовните воини са се разположили в подножието на крепостта…”

Да наричаш османската армия чак „чутовни воини” ми се вижда малко пресилено, но очевидно е, че в този текст има още три взаимно изключващи се твърдения. Не намирам за необходимо да ги коментирам.

  1. В историята на Елхово пише: „През 1373 г. Яница е завладяна от войските на Тимурташ бей, което полага началото на най-трагичния епизод от историческото развитие на този край – петвековното османско владичество. По това време Елхово вече носи турското име Казълагач – в буквален превод „червено дърво”, за което пише и К. Иречек през ХІХ в.”

Отново две взаимно изключващи се твърдения. Ако през 1373 г. Елхово вече носи турското име Казълагач, то вероятно вече е било завладяно от Тимурташ паша и прекръстено. Още едно очебийно доказателство, че тази част от България вече е била превзета.

Изводът, който следва, може да бъде само един. Ямболската крепост е била превзета през 1365 или 1366 год. от редовна турска войска, предвождана от Тимурташ паша (правилното изписване е Демир Таш паша – бел. авт.). По-вероятна според мен е втората дата.

Съществува и още едно косвено доказателство в подкрепа на тази хипотеза, което по-скоро звучи екстравагантно, но е логично.

Преди няколко години археологът проф. Георги Атанасов лансира една теза. Според него основният фактор за гибелта на Византийската империя и Второто Българско царство са климатичните промени на Балканския полуостров и в Мала Азия, започнали в края на 10 век. Османската империя в резултат на тях и на най-голямата чумна епидемия, обхванала централната част на Европа и Мала Азия през 1347-1352 г., е била принудена да търси нови територии не поради завоевателските си мераци, а поради жизнено важната необходимост за съхранение на хората.

Най-общо неговата хипотеза се опира върху няколко извода:

  1. Чумата, едно ужасно явление, което съвпада по време с колапса на Южна Европа и намалява потенциала на Светата Христова Църква, дава възможност на Османската имперска армия да напредва в бърз победоносен марш. Но според него това е второстепенен фактор за България. А за Шишманова България и за Добруджанското деспотство е може би и третостепенен, защото засега няма нито един източник, в който да се споменава, че чумата е поразила България, освен двете погребения на знатни дами с последващо трупно изгаряне, открити от археолози в Северна България. Такова погребение се е прилагало у нас само при заболели от чума. Но не се знае откъде са се заразили.
  2. Климатичните промени, довели до т. нар. „валежна сянка” са по-вероятната основна причина, която намалява ресурса и на Добруджанското деспотство, и на Търновското царство. В края на Х век в Североизточна България има регистрирани над 200 селища и над 40 големи крепости. В ХIV век положението става трагично – 5-6 селища и десетина крепости. В резултат на трайно засушаване Добружа се обезлюдява.
  3. Започва силен миграционен процес, който предизвиква демографски вакуум в Североизточна България. Именно през 12 и 13 век, големи групи от населението започват масово да се местят в близост до реки, което означава придвижване към Северозападна и Централна България. В Североизточната част водните басейни вече са пресъхнали. И не нашествията на печенези и кумани, не чумната пандемия отслабват отбранителните възможности на Второто Българско Царство. Главният фактор цели три века са климатичните проблеми, които предизвикват продължителна миграция на населението.
  4. През 14 век, основно заради разрастването на чумната пандемия на границата между Османската империя и Иран и апокалиптичната война, която и тогава пак се води между сунити и шиити, големи групи местно население тръгват с армията в търсене на по-добри условия за живот. Започва новото заселване с нехомогенно население на пограничните райони в Североизточна България. Един османски регистър на населението от 1526 г., публикуван от проф. Страшимир Димитров (1930-2001 г.), показва точно какъв миграционен процес е започнал след чумната пандемия от 1347-1350 г. и продължил повече от два века. Той е малко познат, непроучен, много сложен и извънредно интересен. И до днес, например, около 10 % от мосюлманското население в Североизточна България са казълбаши, етнорелигиозна група много близка до шиитите. Техният „майчин език” лингвистично е по-близък до персийския, отколкото до арабския и турския.

Хипотезата на проф. Атанасов изисква изясняване на още един въпрос. От къде минава през България в посока юг-север пътят на мигриращите групи население след 1356-1360 г.? Отговорът е очевиден: по северното континентално отклонение на древния „Път на коприната”. През 13 в. монголците вече са го възстановили. И по него, от южната към северната граница на България, отново на пътя им се оказва Ямболската крепост. Но виж ти чудо! Редовна войска и огромен обоз пак заобикалят града и не го превземат? Обяснението може да бъде само едно. Не са заобикаляли Ямбол. Преминавали са през него, защото вече е бил превзет. Друг е въпросът, че няма български хронисти, които да са описали фактите.

Как точно се е случило превземането на Ямболската крепост? Историята е известна и добре описана от османския хронист Саадеддин, който се позовава на писмо от въпросния покорител на града Тимурташ паша до султан Мурад I. В нея все пак има и криминални елементи. Грабежи, героизъм, тайнствени проходи, пълни с капани за непосветените, убийство и самоубийство, заради „30 сребърника”, получени за едно предателство.

Турците обсаждат града и дори след няколкомесечна обсада жителите му все така не се предават. Една нощ турски патрул докарва при Тимурташ паша българин, който е хванат край лагера им. Той издава, че до река Тунджа има прокопан тунел, през който градът се снабдява с вода и получава храна. Дори посочва къде се намира входът му. Тимурташ паша нарежда на следващия ден отряд турски войници да затвори входа на тунела. Градът остава без храна и вода. Жителите му започват да измират от глад, плъзват епидемии и в разгара на лятото турците влизат почти без бой в крепостта. Избиват защитниците и старците и подкарват младите жени, момичета и деца към нерадостния им живот в робство. А Тимурташ докладва на височайшия си покровител, че градът е като една голяма яма, пълна с много ценни предмети, кожи, оръжия, злато и сребро.

Турският език принадлежи към групата на аглутиниращите езици. Характерно за тях е натрупването на множество суфикси (наставки) един след друг в определен ред и инверсията на прилагателното. И определението на Тимурташ паша на турски език би трябвало да бъде „çukur вüyük” или „top çukuru”. Кой знае защо, а може би и заради едната тайнственост, гарнирана с доза драматизъм, останалите живи след разгрома на Ямболската крепост започнали да твърдят, че в онова знаменателно писмо до султан Мурад I било написано за града ни „яма бол”, затова и той останал завинаги познат на света като Ямбол. Дали така са го нарекли турците или някой друг ,кой да ти знае?! Просто още една хипотеза за произхода на неговото име. Както и моите разсъждения по повод другата хипотеза. Защо и кому е било необходимо да измести във времето включването на Ямбол в пределите на Османската империя с цели 8 години по-късно? Мога да предположа две причини: 1. Натрупване на грешки при датирането на събитията волно или неволно или поради други съображения 2. Доста по-героично и имиджово звучи пред света да твърдиш, че почти две десетилетия ямболци отбиват смазващата мощ на една империя – Османската.

Не се наемам да твърдя коя от двете е по-вероятна или коя е водещата, но имам едно обяснение.

Векове наред това, което мнозина от нас все още не искат да си признаят е, че България е победена от най-голямата военна сила на своето време – Османската империя. Да се срамуваме от подобно поражение би било излишна показност. Цялата имперска държавна машина и армия на османците три десетилетия водят тежки битки с българите преди окончателно да сломят съпротивата ни. Заради отпора, с който малцина други държави могат да се похвалят, трябва да бъдем горди. И без да тълкуваме превратно историческите факти, светът разбира още през 1876 г., че повече от 5 века под османско владичество сме били народ, готов да умре за свободата си и да съхрани историята си. Доказват го реализираните около 80 въстания и локални бунтове, запазването на българския език, бит и култура. В тази пъстра картина на възход и падение, свое място имат и героичните защитници на Ямболската крепост от османското нашествие в България.

Следва: Как Ямбол беше освободен след 512 години от игото на Османската империя

*Бистонско езеро – древногръцко наименование на лагуна, част от Бяло море, наречено така по името на тракийското племе бистони, за които се предполага, че са живели там. По-късно турците му дават името Буругьол. Днес се намира в пределите на Република Гърция покрай крайбрежния път Ксанти –Гюмюрджина и се нарича Порто Лагос. То е един от основните водни басейни в Родопската планинска верига в общ комплекс със съседните езера и близката делта на река Места. В него се срещат над 320 вида, много редки и защитени екземпляри: орли, пеликани, ибиси, костенурки, вкл. морски, както и забележителна популация от розово фламинго, която  достига до 5500 новоизлюпени бройки в периода октомври до март .

**Буруград днес се нарича крепостта Перитор, останки от която се виждат близо до днешното село Арбаджикьой на езерото  Порто Лагос в Република Гърция. Известна е още и като Орлово гнездо

*** Земевладелец, който срещу дадения му поземлен имот се задължава да служи във войската.

**** Бимбеловци – един от привилигированите родове измежду защитниците на крепостите – т. нар. войнишки родове, които активно се съпротивляват, на турското нашествие в областта Факия – днес част от бургаска област. След 1683 г. получават името Бимбеловци – от “Бин-бели”-турски, което означава “хиляда бели”. Оглавявали векове наред населението там и имали припознати от ІІ-то Българско царство и Османската империя права и задължения. Част от Бимбеловците през 1786 г. напускат Факия и образуват селище Ченгене скеля или Цигански залив. Под това име съществува и до днес в южната част на Бургаския залив и на около 8 км. от центъра на град Бургас .

*****Лала – учтиво обръщение и звание за учител на престолонаследника

****** Боруй – историческо име на Стара Загора, Боруйград, средновековна крепост в България

******* Тимар – особен вид ленно (поземлено) владение в Османската империя през Средновековието. Тимарът представлявал владеенето не толкова на определена площ земя (лен), колкото на годишния приход от тази земя, или част от нея. С приходите от тимара държателите му обезпечавали своята издръжка, включително и въоръжението си. Тимарът се дарявал от фонда на държавните земи в замяна на военна служба или изпълнение на други задължения към централната власт. Държателят на тимара (тимариот) бил задължен да участва във военните походи на турската армия с въоръжени конници. През 1844 г. военно-ленната система е отменена; тя била изживяла своето време в резултат на присвояването на тимарите от техните държатели и отказа им да носят военна служба.

********Бейлербей – на турски: Beylerbeyi бей на бейовете, военачалник на военачалниците, титла в Османската империя, използвана първоначално за военачалник, а по-късно за административен управител.

********* Махиел Кийл е нидерландски историк на Османската империя. Публикувал е 3 книги и над 200 статии върху османското архитектурно наследство, демографията и социално-икономическата история на Балканите, в т. ч. и за България, през османския период. ********** Любомир Георгиев Милетич, един от най-видните български учени и интелектуалци от края на XIX век и първата половина на XX век. Работи в сферата на езикознанието и особено диалектологията, етнографията и историята. Милетич е сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт.

*********** Милетич, Л. Г., Разорението на тракийските българи през 1913 година, сдружение „Българска история” Изд. ИЗТОК-ЗАПАД,2007

About the Author :

Leave a reply