Ямболски истории: Назад във времето към един неприятен за мен спомен

Мария КАЧУЛЕВА

Mоят баща Величко Качулев много държеше да познавам историята на България, на родния си град Ямбол и на моите предци. В детството ми, моите съученици отиваха през ваканциите в пионерски лагери, а аз обикалях с родителите си исторически обекти и природни феномени, запаметявах дати и факти, правех снимки и търсех родовите си корени. Не винаги беше лесно и не всичките ми спомени са приятни, но по време на тези пътувания научих много за България и успях да проследя семейната история по бащина линия почти за 400 години назад. В следващите редове искам да разкажа как, вървейки по следите на български исторически събития, станали съдбоносни за фамилната ни история, стигнах и до един от най-неприятните спомени, които имам, и до едно дълго търсено откритие.

Делтата на река Дунав е и биорезерват

През 1981 г., в края на май, родителите ми решиха да осъществим една дълго обмисляна обиколка по българските следи в Румъния. Поканихме да пътува с нас и една семейна приятелка, Нина Проданова, родена в гр. Мангалия, Румъния и преселила се след сватбата си с български военен лекар в България. Маршрутът ни включваше и разходка до делтата на р. Дунав, но основната ни цел бяха градовете Тулча, Галац и Браила.

 

Книга за делтата на река Дунав

Личният ни интерес към това място беше мотивиран и от два много сериозни аргумента. В семейството се знаеше, че около 1830 г. брат на прадядото на моя баща е тръгнал към Одеса със семейството си, заедно с изтеглящата се от България след сключването на Одринския договор (1830 г.) руска войска, но спрял в Тулча или Браила, не беше много ясно къде. И вторият. Четирима от седемте основатели на бъдещата БАН – Иван Параскевов, Диаманди Христофорович, Костаки и Васил Попович – са преселници от Ямбол. А къщата, в която се събират, за да поставят подписите си под учредителния Акт и да изработят Устав, е собственост на ямболката Варвара хаджи Велева. Тя носеше същото фамилно име като пра-пра дядо ми, който на връщане от Божи гроб се установил в град Софлу с двамата си братя и там създал семейство. Именно неговият по-голям брат хаджи Васил хаджи Велев е този, който тръгва със семейството си и с преселниците след Руско-турската война през 1829/30 г. към Одеса и чиито следи не бяхме открили до този момент, въпреки разследването ни там 4 години преди това.

Пристанището на град Тулча

В Румъния влязохме през граничния пункт Дуран Кулак – Иланлък и след като спряхме за кратко в град Мангалия, продължихме към делтата на река Дунав. Прекосихме Бабадашката планина, където през 70-те години на ХІХ век действа четата на поп Харитон, и спряхме за кафе в град Бабадаг. Тук все още живеят преобладаващо хора с българско самосъзнание, предците на които през ХІХ век построили черквата „Св. Димитър”. Българските надписи върху нейните стенописи били заличени през 1989 г., гробовете на 40-те български войници от Трета армия, загинали през 1916 г. за освобождението на Добруджа, изравнени, а от паметника, който поставили българите през 1917 г., беше останал само постаментът. Върху българския текст беше поставена плоча с надпис на румънски език. Научихме, че да се подменят стенописи и икони на български език с румънски под предлог, че са амортизирани, е политика, която датира от 1940 г.

Старата търговска улица в българския квартал в Тулча

Тръгнахме към село Еникьой, прекръстено на Михаил Когълничану, където Левски е учителствал през 1866 г. Сградата на старото българско училище, където е преподавал Апостола, беше полуразрушена, свърталище на селската фауна. Паметната му плоча, поставена преди повече от век, беше изчезнала. В българската черква „Св. св. Кирил и Методий”, в която Дяконът е служил, иконите и стенописите, създадени от български зографи от Тревненската школа, все още бяха запазени, но си личеше, че сградата е пред разпадане.

Вече не дотам в бодро настроение продължихме към Онгъл. Едва ли някой не е чувал за славната победа на Хан Аспарух над ромеите край Онгъл, през 680 година, когато е поставено началото на прабългарската държава на Балканския полуостров. Смята се, че това име произхожда от старогръцката дума за „ъгъл“ или „укрепено място“, а тя от корена „аул” на една от 14-те запазени в нашия език прабългарски думи. Според някои наши историци укрепеният лагер на Хан Аспарух е бил разположен в подковообразна долина в северната част на Бабадашката планина заобиколена от три страни с възвишения, а от четвъртата с Дунав и блатата край него. Най-разпространената от версиите е, че укрепеният лагер с площ от 48 км2 е открит от археолози край село Манастир Никулица, близо до Тулча, в Северна Добруджа. След 1940 год. селото е прекръстено на Никулицел, вероятно с единствената цел да се заличи всяка българска следа в него. Тук е „Св. Атанас Летни”, най-старата запазена в Северна Добруджа българска черква. Строена през ХІІІ век, тя представлява умалено копие на Боянската черква и по чудо е оцеляла след обезбългаряването на областта. И от нея българските стенописи са били свалени през 70-те години на миналия век и отнесени в Букурещ. Село Никулицел съхранява наше археологическо наследство, факт доказано от Карел Шкорпил, който през 1917 г. прави най-значителните разкопки в Николицелския лагер на Хан Аспарух.*

Румънска пощенска картичка от 1859 г. Според надписа черквата е българска.

Град Тулча ни посрещна с вятър и жега, липса на вода и жители, които не се отнасяха любезно с нас. В българската черква „Св. Георги” една много кисела румънка не ни разреши дори да влезем и много арогантно ни изгони. А надписът над входа, в който се споменава, че сградата е построена с българско спомоществователство, беше покрит с дървен капак. Но в двора беше запазена арабеска от ковано желязо с три вплетени букви Х, Т и Д.

Черквата „Св.Георги” в Тулча. Интериорът и стенописите са оригинални.

Това са инициалите на ктитора Хаджи Димитър Тодоров, или както е прекръстен след смъртта му на Хаджи Думитраче Тудореску. Той построил вляво от черквата и сградата на мъжката гимназия ,,Светла България“ през 1859/62. В дясно от черквата се издига още една стара двуетажна сграда – Българското девическо училище, открито на 11 май 1882 г. През 1970 г. тя била превърната в търговски обект. Върху фасадата все още ясно се виждаха следите от надпис на български, от който всъщност разбрахме каква е била преди това.

Българска пощенска марка,1916 г. Долу се вижда надписа „Тулча”.

Къщата, където Стефан Караджа е живял. Горе, в ляво от прозореца се вижда петното, оставено от снетата паметна плоча.

На около 150 м от черквата, на съседната улица „24 януари“, намерихме къщата на Стефан Караджа. Войводата е живял в Тулча от 1854 до 1862 г. Бил обущарски калфа при чичо си и е учил в Българската мъжка гимназия. През 1866 г. в града е имало комитетска среща с Левски. Поставената паметна плоча за нея беше свалена. Както и тази за Стефан Караджа. Утешихме се с мисълта, че може би е заради вероятен ремонт, от който сградата имаше належаща нужда.

1851 г. Първият български оркестър. Добри Войников е втори от дясно, прав, свири на флейта.

Не можахме да видим нито българската болница и следите от българската средновековна крепост Тулица, българското военно гробище беше заличено, българското читалище „Съгласие” основано от Тодор Икономов не успяхме да открием, а когато попитахме в градския музей за Матей Преображенски – Миткалото, за братята Шкорпил, Сава Доброплодни, Васил Друмев, Васил Левски и Стефан Караджа, за българите създали Тулчанския революционен комитет, уредникът, с когото разговаряхме, изведнъж се оказа много зает и ни заряза.

Но заснехме тихомълком един интересен експонат от историческия музей в град Тулча. До обединението на Влашко и Молдова в средата на ХІХ век в земите на днешна Румъния се пише на кирилица. И тази Библия го доказва. Така приключихме и с идеята да разгледаме подробно град Тулча – първия и много важен център за Българското Възраждане от ХIХ век и най-сърдечно се разделихме със стадата пеликани в делтата. Друг никой не ни обърна внимание.

В лошо настроение тръгнахме за Галац с намерението да преспим в някакъв мотел в околностите му. И попаднахме на такъв, който очевидно беше родно място на всички комари, населяващи Балканския полуостров. Недоспали и гладни, на следващата сутрин влязохме в град Галац и заразпитвахме как да се доберем до българската диаспора, за да ни ориентират къде да търсим следи от Васил Априлов, Стефан Богориди, Евлоги Георгиев, Васил Попович и Драган Цанков. Докато обикаляхме немили-недраги (да ми прости Вазов заемката!) улиците, попаднахме на черква, чиито прозорци и врати бяха заковани с дъски, а камбанарията беше без камбана. Минути по-късно разбрахме, че сме в центъра на българската махала, а пред нас се издига българската черква. Един любезен човек, който си остана единственият срещнат учтив румънец в северната ни съседка до края на пътуването ни там, доведе от някъде старейшината на българската диаспора. Той беше още по-нелюбезен от румънците, а на въпросите ни отговаряше единствено с „не съм запознат”. Беше най-странният разговор в живота ми. Ние задавахме въпроси на български, а той ни отговаряше на румънски. Нина Проданова превеждаше. След около половин час опити да научим нещо полезно се отказахме, взехме си сбогом и си тръгнахме с облекчение и надеждата поне в Браила да попаднем на по-сговорчиви хора. И най-вече искахме да видим българската черква „Свето Възнесение Господне”, в двора на която знаехме, че се намира паметна плоча за основаването на Българското книжовно дружество през 1869 г.

Градът е символ на нашата история. Преди Освобождението ни тук са живели 20 000 българи, преселили се от Османската Империя с преобладаващо мнозинство от Ямбол. Тук е построено най-уреденото българско училище през 1861 г. А на 01. . 1869 г. е основано Българското книжовно дружество от Марин Дринов и Васил Стоянов (днес БАН). В този град все още се усеща духът на плеада български дейци на просвещението, революционери, политици и бъдещи държавници: Васил Попович, Добри Войников, Софроний Врачански, Димитър Греков, Димитър Паничков, Васил Стоянов, Васил Друмев, Марин Дринов, Панайот Хитов, Филип Тотьо и неговият знаменосец Никола Тодоров-Странджата, Стефан Стамболов, Любен Каравелов, Васил Левски, Г. Ст. Раковски и най-вече на революционера, публициста, поета Христо Ботев, работил като словослагател при Димитър Паничков, вуйчото на неговата съпруга Венета. Във в-к “Дума на българските емигранти” поетът за първи път отпечатва по-голямата част от своите стихове. В Браила са издавани общо 13 български вестника и списания. През 1880-1883 г. тук поживял и младият Иван Вазов, докато събирал  информация за хъшовете  от механата на Странджата, за които Ботев написал, че „Пием, пеем буйни песни и зъбим се на тирана; механите са нам тесни, крещим: “Хайде на Балкана!” Крещим, но щом изтрезнеем, забравяме думи, клетви, и немеем, и се смеем пред народни свети жертви!”. Изключително точна дори и днес,152 г. по-късно, характеристика за някои съвременни български патриоти.

Черквата „Свето Възнесение Господне”

Черквата “Свето Възнесение Господне”, наричана дори и от румънците ”бисерика булгаряска” (в превод „българският бисер”) открихме лесно. По-трудно се оказа откриването на паметната плоча в двора, но с помощта на един любезен старец стигнахме и до нея. Тя не изглеждаше така през 1981 г. и надписът беше само на български език. Върху първоначалния постамент е поставена впоследствие нова плоча с надпис на румънски и български. Никъде в него не се споменава, че къщата е принадлежала на българката Варвара хаджи Велева.

Възпоменателната плоча за учредяването на БАН през 1869 г.

Първоначално поставената хоризонтално плоча, която видяхме, беше с размерите на постамента, леко повдигната в задния край, затрупана с боклуци, и, естествено, стана повод за нашите бурни коментари. Възрастният човек, който ни посочи мястото слушаше много внимателно и по едно време каза нещо на румънски на нашата спътничка. Тя ни преведе, че той ни кани на гости, защото живее в къщата до черквата, която приживе е била собственост на Варвара хаджи Велева и там са се събрали учредителите на Българското книжовно дружество. Приехме поканата с благодарност и през една свързваща двата двора врата (зад дървото се вижда част от нея) се озовахме пред добре поддържана къща от етаж и полуетаж с централна част и едно крило в типичния за България архитектурен стил, с дървен чардак, голяма веранда, много мушкато, латинки и ружи, посадени в сандъчета. И докато се възхищавахме искрено на къщата и градина около нея, на беседката и малкия фонтан, старецът взе че проговори на хубав, макар и малко архаичен , български език. Трябва да сме изглеждали много изненадани и вероятно глуповато, защото човекът едва не се задави от смях. Когато се успокои, ни покани да разгледаме къщата, в която не  видяхме никакви следи от Варвара хаджи Велева. След това седнахме на верандата и той ни разказа своята история.

Бил роден като Георги Георгиев в Браила през 1895 г., трето дете в семейство на българи преселници от Беломорска Тракия, и прекръстен през 1911 г. на Джорже Джоржеску. Баща му бил данъчен инспектор. Къщата им, доста по-малка и без градина, се намирала срещу тази на Варвара хаджи Велева, с която майка му била близка. Двете семейства ги свързвала и общата съдба на преселници. Варвара хаджи Велева живеела сама. Не била омъжена, а родителите й били починали. Според онова, което му била разказвала, знаел, че е родена в Ямбол, вероятно през 1830 г., и доведена в Румъния като бебе. Няколко години след установяването им в Браила,  майка й, гъркиня на име Еленики, починала и четиригодишната Варвара била отгледана от слугини и бавачки, частни учители и баща си Васил – българин, който се интересувал повече от търговията си с овце и говеда, отколкото от малката си дъщеря. Варвара най-напред смятала да постъпи в манастир, но след смъртта на баща си намерила смисъла на живота си в благотворителността. Двадесет и деветгодишната тогава Варвара продава много изгодно търговската кантора на баща си и на мястото, което през 1868 г. подарява, за да бъде построена „Свето Възнесение Господне”, организира кухня за бедни. Там най-напред започват да се събират българите преселници и там се взема решението, което на 11 май 1868 г. прави възможна премиерата на пиесата „Покръщение на Преславский двор” от Добри Войников. За първи път на сцената тогава се появяват две жени – Матилда Попович (1850-1925), дъщеря на Костаки Попович, и Александрина Радионова-Запрянова (1840-1912), съпруга на Богдан Запрянов (1836-1879). И двете са родени в преселнически семейства от Ямбол.

Същата година българите в Браила започват да набират средства за изграждането на българската черква, като необходимата сума е достигната за рекордния срок от 7 месеца. Тогава Варвара хаджи Велева дарява част от собствения си двор и строежът започва. През 1872 г. черквата „Свето Възнесение Господне” е построена, но едва 10 години по-късно Българската Екзархия получава разрешение от Румънската да я освети. По нейните стени били изписани имената на ктиторите Иван Балкански и Цани Христов дали по 100 000 златни франка за построяването, а в предверието поставен голям рисуван портрет на самата Варвара хаджи Велева. Нашият домакин си спомняше, че след смъртта й през 1908 г. изчезнал, а имената на ктиторите около 1912-1914 г. били замазани и заменени с румънските им еквиваленти. Варвара хаджи Велева нямала собствени наследници и завещала всичко, което притежава на Българското книжовно дружество в Браила. Ние обаче полюбопитствахме как така нашият домакин се е сдобил с нейната къща. Оказа се, че не той, а кметството на Браила е собственик на имота, защото не бил потърсен в срок от посочените наследници. Смъртта на Варвара хаджи Велева съвпаднала с намерението на кметството да разшири някои улици в този квартал. Измежду подлежащите на събаряне била и къща на семейство Джоржеску. Тогава баща му, който вече бил началник на данъчната служба, сключил договор с кметството на Браила, вместо обезщетение за собственото му жилище, да получи право през следващите 20 години да живее в къщата на Варвара хаджи Велева без наем. Но богът на администрацията явно е бил доста благосклонен след като 50 години след изтичането на срока, наследникът на семейство Джоржеску все още се радваше на удобствата там. За съжаление, преди семейство Джоржеску да се настани в къщата, общината в Браила събира всички мебели, снимки, книги и дрехи на Варвара хаджи Велева и ги отнася неизвестно къде.

По време на разговора споделихме с г-н Джоржеску и недоумението си от отношението на румънци и наследници на преселници българи към нас, както и голямото си разочарование, че българските исторически обекти някак си  съзнателно се обезличават. Той ни даде най-неочакваното обяснение за това.

През 1980 г. покойната Людмила Живкова била на държавно посещение в Румъния и домакините, позовавайки се на клаузи в Букурещкия договор от 1913 г., предявяват иск Българската държава да се откаже от собствеността си на тяхна територия и в тяхна полза, което се случва тихомълком, за да се избегне публичния отзвук в България. През 1981 г. в Румъния започва събарянето на сгради и паметници, свързани с българската история, унищожават се безценни музейни експонати и уникална българска литература. Жителите с българско самосъзнание са предупредени да не говорят български, следени са, а по-непокорните изчезват безследно. Тези факти даваха обяснение за закованите с дъски врати и прозорци на черкви, за отговорите на нашите въпроси, дадени само на румънски, и защо Българското книжовно дружество (преименувано по това време в БАН) не е придобило собствеността върху имуществото на Варвара хаджи Велева в съответствие с нейното завещание. Нашето пътуване в Румъния през май 1981 г. просто беше съвпаднало с пиковия момент в това унищожение. Останахме си с тъжната констатация, че българските политици нерядко са причина българският дух да бъде мачкан, а културата ни унищожавана. И днес примерите в това отношение не са малко.

Разделихме се с нашия любезен домакин и тръгнахме да търсим Чапъровия хан и кръчмата на Никола Тодоров – Странджата, описана така прекрасно от Иван Вазов в “Немили-недраги”. Оказа се, както и той ни предупреди, че е съборена и от нея са останали само куп тухли и камъни. Емблематичното за поколения българи място се беше превърнало в една дълбока яма. Днес там има паметник на Христо Ботев, но в надписа на него се акцентира върху Чапъровия хан. Екскурзоводите ще ви разкажат как е съборен през 1971 г., за да бъде построен жилищен блок. По отношение кръчмата на Странджата нищо не си спомнят.

Печатницата на калоферееца Димитър Паничков, издател на в. ”Дунавска зора”, редактиран от Добри Войников, беше следващото място, свързано с българската история, което искахме да посетим, но за наш ужас попаднахме на въоръжени румънски милиционери, които там охраняваха изнасянето на мебели и книги и най-безцеремонно ги хвърляха в една „газка”. Румъния заличаваше още една следа от българското присъствие в Браила. Стояхме безмълвно минути, когато баща ми реши да направи няколко снимки. Румънците ни забелязаха, развикаха се, наобиколиха ни и разбрахме, че сме арестувани. Няколко часа по-късно ни върнаха паспортите, чантите, повредения фотоапарат – един много скъп „Ролейфлекс” – без заснетия филм и ни дадоха срок до полунощ да напуснем Румъния през граничния пункт Кълъраш-Силистра. Изпълнихме условието, а преживяното за онези 4 дни в Румъния обяснява защо считам това пътуване за най-неприятния спомен от всичките, на които съм тръгвала някога. Вярвам, че свидетелствата за българското присъствие в Северна Добруджа все още са живи, макар да се заличават бавно и тактично, като се разчита българското безхаберие и времето да довършат качествено своята пагубна работа. И никой не полага усилия да съхрани спомена за дедите ни, да запази поставените паметни плочи, да реставрира стенописи, икони и да поддържа военните гробища. А е необходимо, защото от там започва България в 680 г.

За втори  път отидохме с баща ми в Браила през 1987 г. почти година след голямото земетресение в планината Вранча. Искахме да поразпитаме още за Варвара хаджи Велева и да направим нови снимки на нейната къща, но тя беше съборена, а г-н Джоржеску починал две години по-рано. В българската черква в Браила „Свето Възкресение Господне” румънски свещеници извършваха литургията на румънски език и единствената следа за българското присъствие там беше скромната плоча, която съобщаваше, че това е родното място на Българската академия на науките. Този път тя беше почистена.

Решихме поне да научим какво се е случило с гроба на Варвара хаджи Велева, макар да нямахме особена надежда, че ще разберем. Първоначално той е бил в двора на черквата, но една нощ през 1925 г., надгробният паметник изчезнал и не се появил повече никъде другаде. Г-н Джоржеску още през 1981 г. смяташе, че тялото не е местено. Просто мястото е заличено съзнателно, за да изчезне споменът за българката Варвара хаджи Велева. Не открихме нищо, но и през 1981 г., както и до днес, ми се струваше странно, че никой от нейните приятели и техните деца в Браила, някои от които се завръщат и живеят в България и които не просто са я познавали, а са били и много близки приятели, нищо, никога и никъде не споменават за нея. Отбелязвам този факт, защото години по-късно,к огато баща ми беше починал, в издирване на родовите ми корени, попаднах на възможна следа за произхода й.

Предците на моя баща Величко Качулев по бащина линия са от Ямбол. Но около 1650 г. се изселват в Панагюрище поради конфликти с местната турска власт и една неспечелена война с няколко ямболски кирякстефчовци. Около 1810-15 г. в Панагюрище глава на рода е хаджи Велико хаджи Велев, заможен търговец на кожи. Женен бил за една копривщенка – Недяла, която му родила една дъщеря – Маламка и трима сина – Панайот , Васил и Георги. Около 1825 г. хаджи Велико хаджи Велев изпраща все още неженените си синове в Йерусалим, за да станат и те хаджии. Синовете тръгват, стигат до Йерусалим, но на връщане попадат в разгара на размирици, провокирани от слуховете за предстояща нова Руско-турската война, не искат да поемат рискове и спират в град Софлу (остава в Гърция след разпада на Османската империя) да изчакат тяхното утихване. Решението им се оказва със знаменателни последици. Никога повече не се завръщат при родителите си.

Търговската улица в най-старата част на град Софлу, Република Гърция

В следващите години един след друг братята създават семейства и трайно се установяват в града. Най-големият – Панайот, се жени за Евангелия, единствено дете на богат гръцки търговец на коприна от Софлу и започва да отглежда буби. По време на Въстанието в Тракия от 1829 г. тъстът му е убит и обран в Дебелата курия край Сливен, където отивал по търговски дела. След като научил какво се е случило от завърналия се в Софлу слуга, хаджи Панайот хаджи Великов хаджи Велев приема фамилията на тъста си Елевтериос, упорито  работи и успява да запази бизнеса в семейството. Днес Музеят на коприната в град Софлу се намира на мястото, където е била неговата къща.

Най-малкият брат Георги се жени за българка на име Ангелина от бедно семейство на зеленчукопроизводители, но успява да купи доста земя с парите, които поделят помежду си братята и започва да се занимава със зърнопроизводство, като около 1860 г. вече бил най-крупният зърнопроизводител в околността. Дълго време със съпругата си нямали деца, но през 1846 г. му се родил първият син, когото кръстил на баща си Велико и той е дядото на моя баща Величко Качулев. Хаджи Георги хаджи Великов хаджи Велев бил буен по характер, често влизал в конфликти с турската администрация в града, ходел въоръжен и постоянно изтъквал, че е роден българин. След един особено остър спор с местния онбашия (полицейски началник в малък град), последван от престрелка, бил убит. Два дни го държали мъртъв, обесен на площада за назидание, а онбашията се заел да конфискува имотите му. Но през нощта брат му, който вече се казвал Панайотис Елевтериос, извел вдовицата му и петте им деца, най-голямото от които – прадядо ми Велико бил на 14 години, а най-малкото – Маламка на 6 месеца, и ги скрил в сграда извън града, където съхранявал копринените пашкули. На следващата вечер им донесъл пари и храна, а един негов слуга водел натоварена с дрехи талига. Съобщил им, че неговият слуга ще ги придружи до Ямбол, където да потърсят по-малкия му брат Васил и им дал едно писмо, адресирано до него. По пътя една нощ трябвало да изоставят бебето Маламка в някакво българско село, защото тя постоянно плачела и можела да ги издаде. Не знаем какво се е случило с нея.

Когато след седмица бегълците пристигнали в Ямбол, научили, че хаджи Васил хаджи Великов хаджи Велев и семейството му още през 1831 г. са тръгнали към Одеса с оттеглящата се след Одринския мир от предходната година руска войска. Слугата предложил на Ангелина да тръгнат към Панагюрище, за да потърсят свекъра й или зълва й Маламка, но след известен размисъл тя отказала, като се мотивирала, че родът хаджи Велеви е от Ямбол и е по-добре да потърсят някой близък в града, вместо да тръгнат още веднъж на дълъг път, пълен с неизвестности. Роднини, желаещи да им помогнат, не се намерили и след като слугата тръгнал обратно към Софлу с единия от конете, Ангелина продала талигата и другия кон, за да осигури малко пари за семейството. И се заела с единственото, което можела да работи, за да издържа децата си: да пере чужди дрехи и да пече симид, който прадядо ми Велико продавал на моста за Каргона. От страх да не бъдат открити и арестувани заради „греховете” на баща им Георги, се заселили на края на града, в Суфларските бахчи. Не казвали на никого ,че са от хадживелевия род и се обличали в дрехи, подобни на епирската носия: бял клин с къса набрана поличка върху него, бяла риза и елек без ръкави с качулка. Много скоро околните започнали да ги наричат „качулята” и когато прадядо ми Велико две години по-късно трябвало да постъпи в Роберт колеж в Цариград, той приел фамилията Качулев. Така на хаджи Велеви в Софлу и в Ямбол бил сложен кръст. Появили се семействата Панайотис Елевтериос в Софлу и Велико Качулев в Ямбол.

През есента на 1993-та , след години напразни издирвания в Панагюрище на наследниците на Маламка хаджи Велева – сестрата останала в България, и в Одеса на наследниците на хаджи Васил хаджи Велев, прибирайки се с колата от Александруполи към България, спрях в Софлу за чаша кафе и случайно се заприказвах с една млада жена пред градския етнографски музей. Говореше добре английски, аз заразпитвах за стари родове в града, тя любезно ми обясняваше, докато не споменах фамилията хаджи Велеви от Панагюрище, България. И тя внезапно млъкна. Минути по-късно седях на верандата в къщата на Георгиос Елевтериос и на чист български език си оправяхме оплетените роднински връзки. Изяснихме си причините, поради които те носят фамилията Елевтериос, а аз фамилията Качулева. Разказа ми, че прадядо му Панайотис, след като няколко години пращал хора да търсят хаджи Велеви в Ямбол, се отказал, но вярвал,че снаха му Ангелина и децата й са се приютили или в Одеса при семейството на брат му Васил, или в Панагюрище при баща му и майка му и са добре. Не е допускал, че са останали в Ямбол и носят друга фамилия.

Георгиос ми разказа и каквото е чувал от дядо си за прачичо си Васил и съпругата му Еленики. Те се оженили през 1828 г. Нейният баща въртял търговия с говеда и овце, но паднал от кон, парализирал се и след няколко месеца починал. След смъртта му Еленики се омъжила за Васил, който работел за баща й. Била няколко години по-възрастна от него и според тогавашните стандарти за женитба вече стара мома без избор. Хаджи Васил хаджи Великов хаджи Велев, за разлика от братята си, бил човек затворен по характер, никога не споделял нищо с никого, не обсъждал бизнеса си, който наследил от бащата на съпругата си и всички били много изненадани, когато през 1829 г. започнал да разпродава имуществото си. Едва тогава признал пред братята си, че той и бременната му съпруга  тръгват за Ямбол, а оттам, следвайки руската армия, към Одеса, където смятали да се заселят. Уверих новооткрития си братовчед, че години наред сме търсили с баща ми следите на нашия родственик в Одеса без резултат, затова приехме за възможно и той да е сменил фамилията си, което впоследствие не се оказа вярно.

Тогава изобщо не се сетих, че през 1981 г. са ми разказали историята на Варвара  хаджи Велева, с майка гъркиня на име Еленики и баща българин Васил, който търгувал с говеда и овце след преселването им от Ямбол в Браила. Бях изхвърлила от съзнанието си тази история заради неприятен спомен. Не бях направила връзката със съвпадението на имената и фактите, дори когато през 2016 г. написах една хронология на семейните събития за ямболския клон на рода. Разговорът с новооткрития ми братовчед ме върна към стари събития и възможна родова връзка. Извадих пълния с неприятни спомени от онова пътуване в Румъния през 1981 г. бележник, за да прочета записките си. И едва тогава като че ли за първи път схванах съвпадението в имената, в местата, в годините, в професията на семейство хаджи Велеви от Браила и на семейство хаджи Велеви, тръгнали от Софлу към неизвестното бъдеще на преселници.

След 1993 г. ходих още два пъти в Браила и правих опити да открия някакви следи от Варвара хаджи Велева, търсих документи в Румънския държавен архив и в стари имотни регистри, но проучванията ми се оказаха напълно неуспешни. Не открих нито една писменна следа. И до днес не мога да твърдя с абсолютна сигурност дали имам родствена връзка с Варвара хаджи Велева. Не знам дали наистина чичото Васил на прадядо ми Велико и бащата Васил на Варвара хаджи Велева са едно и също лице.

Но разбрах нещо много важно.

Братовчедите ми от Софлу в Гърция преди 12 години си отидоха от този свят. Техните деца и внуци сега живеят и работят в Лондон, но всички ние, които останахме след тях сме убедени, че родовата памет трябва да се пази, дори и тогава, когато независещи от нас събития ни разделят във времето и в пространството. Нито един жив човек не трябва да се чувства като самотно дърво без корен, захвърлен в безкрая на една Вселена, защото тя не е само негова. Тя е на всички нас.

*Научна експедиция в Добруджа, 1917 г., Доклади на университетски и други учени, Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918.

Карел Шкорпил, с. 191-234, ЗАКЛЮЧЕНИЕ. Николицелският лагер е Аспаруховият лагер Онгъл

 

About the Author :

Leave a reply