Ямболски истории: Музиката  няма  отечество

Мария КАЧУЛЕВА

Първият ден на месец октомври е ден, изпълнен с празници…

Тогава е Световният ден на музиката, на поезията, на възрастните хора, на архитектите. И още Световен ден за борба с хепатита и Първи ден на Световния месец за борба с рака на гърдата, Световен ден на последователите на културата на хранене, изключваща животински продукти от менюто, както и Световен ден на кафето.

Но да поговорим за музиката…

Детето –чудо, американският цигулар от еврейски произход Йехуди Менухин

Международният ден на музиката е учреден от ЮНЕСКО през 1973 г. и е отбелязан за пръв път през 1975 г. Инициативата е на Йехуди Менухин, който по онова време е президент на Международния съвет по музика към световната организация International Music Council.

В България този ден се чества официално за първи път през 1980 г., по повод 700 г. от рождението на Св. Йоан Кукузел, и е обявен  за празник на българските музиканти. Каква е връзката ни с тази дата?Може би далеч по-здрава отколкото тази за която подозират ЮНЕСКО и Йехуди Менухин.На 1 октомври през 1360 г. завършва земният път на известния средновековен византийски певец, композитор, въвел съществени реформи във византийското нотно писмо Йоан Кукузел,който е българин по произход.

В следващите седмици в.”Делник” ще представи пред читателите си шест,от многото позабравени, ямболски истории свързани с нашата музикална култура.

Музиката няма отечество

Има истории, които трябва да започнат от Адам, Ева и змията. Историята за раждането на музиката е  една от тях. И не само защото артикулирането на звуци и подреждането им в определена свързаност и последователност  е в основата на всяка песен  и провокира раждането на първите музикални инструменти, а защото са и първите средства за комуникация в света на живите организми.

Преди години бях прочела в един американски сайт за джаз, че  пентатоничната скала, която се използва там, е аналогична на съскането на някои видове змии. Не си спомням кои точно. Тогава го отразих само като малко странен любопитен факт, без да се замислям  много-много. Когато започнах да пиша тази история на музиката в Ямбол се сетих за него и за онази приказка, позната ни от детството, в която един умен младеж, свирейки на флейта, извел хиляди плъхове от един град и така спасил жителите му. С други думи, животинският свят чува и разбира универсалния език на музиката също като нас. И колкото и екстравагантно да звучи, първите публични музикални изяви в света трябва да отнесем към момента на изгонването на Адам и Ева от рая заради  онова изкусителното съскане на една змия може би  в пентатоничната скала.

Трудно е да се датира началото на музикалните публични изяви и в Ямбол, и в България, и в света. Историческите източници по въпроса са твърде оскъдни. В провинция Епир, Гърция, например, и днес се забелязва един вид антична музика, базирана на пентатоничната скала, която се е запазила  и  развила на Балканите. Тракийската музика в Гърция съвпада  напълно с тази в България. Турците пък твърдят, че музиката от Понта им принадлежи, въпреки че и тя е пo – близка до тази в Кавказ и Анатолия. Подобно твърдение съществува и за константинополската музика, чиито корени можем да търсим във  византийската. Все пак, нека не забравяме, че по тези земи е преобладавало елинистично население. Факт е, също така, че в двореца на султана винаги са присъствали и гръцки музиканти. Казаното дотук важи, както за  инструментите ни, така и за много от хора̀та ни. Българи и гърци спокойно могат да си врътнат едно пайдушко хоро заедно без никакъв проблем. А да не пропускаме традиционния, вече и за нас, кючек.

Често се случва да се питаме: „Тази песен българска ли е или гръцка“!?!, „Или турска”!?!, „А може би сръбска”!?!

Албанци, гърци, турци, сърби вероятно също си задават този въпрос. Обикновено традиционната музика се възприема като нещо, което се отнася и принадлежи изключително и само на един народ. Според мен принадлежи на територията, върху която се „ражда“, а отделните етнически групи добавят определени ритмични елементи или специфични портаменти в нея.

Един от факторите за тяхното разпространение е номадският начин на живот при племената, населявали Европа на границата на две епохи – преди и след Христа, които пренасят лесно възприетите от тях мотиви. Мосюлманските етнически групи също служат като важен мост между Изтока и Запада.

Най-популярните и най-използваните музикални инструменти на Балканите по време на османското владичество

България също се намира между два свята и няма как да бъде подмината  от номадските  вълни, които  прииждат периодично. За Ямбол това условие  е валидно още по-силно. Най-вече заради близостта на древната колония Кабиле, владяна от одриси, дерони, древните македонски воини на  Филип и Александър, римляни, елини, османлии и кой ли не още. В резултат на реално взаимодействие между славянска традиция, езически и гръцки влияния, византийски и османски елементи е създадено богато музикално наследство, което днес наричаме балканска музика. Това, заедно с традициите в източно православната църковна музика, е факторът, който създава усещането за нещо познато и любимо, когато слушаме балканската музика и припознаваме като свои от векове характерните за Балканите и Османската империя музикални  инструменти.

Поради тези причини не е възможно да се посочи каква е уникалната  българска музика или инструмент, който да се е появил при нас и да не е привнесен от бита на нашите съседи. Не е възможно да се датира и  началото в изграждането на чистата българска музикална култура и стил. Но все пак нека да припомним легендите за „пеещите скали” по света, за  Орфей, за омагьосващата песен на сирените, от която се спасява Одисей, за закодираните в музика тайни съобщения векове наред, което съвсем не е художествена измислица, за лечение чрез музика и че откакто единственият жив представител на Hominini се е появил, то той е бил социално същество, надарено с надграждащ животинския интелект и воля, с развити комуникационни  способности. И музиката, отсъствието на писменост, е едно от средствата за осъществяването й.

Нотопис по Йоан Кукузел

От най-ранните известни ни примери за българска музика, които с половин уста музиколозите определят като начало са творбите на Йоан Кукузел (13 –14 в.) българин от Адриатика, и особено неговото песнопение „Полиелей на българката”, посветено на неговата майка, българка по произход.

Грегориански нотопис използван през 8-18 век за нотифициране на църковна музика в Европа

Приема се като образец в по-голяма степен за църковна музика, отколкото за светска, както и останалите от този период, достигнали до нас творби на други автори, в по-голямата си част  неизвестни.

Светската музика остава неразвита през следващите няколко века, най-вече по време на османската власт. В България не е известно да е имало музикални институции и музикална педагогика, затова се приема, че не е съществувало професионално музициране. Но е имало на битово ниво. Може ли някой да отрече, че празник и веселба без музика не стават? А предците ни са имали много поводи за това, както ни става ясно от исторически извори.

Музиколозите, а и всички останали изследователи, по традиция, всеки път, когато нямат архиви или не знаят какво да напишат, сочат за виновник  петвековното османско  владичество за всичко. Но то има и полезни страни. За разлика от нашите, архивите на Османската империя са доста по-подробни, но за съжаление в по-голямата си част недостъпни. Въпреки това до нас са достигнали сведения за характера на музиката и вида на оркестрите в Османската империя, които няма как да не са повлияли и на българите, и на европейците. Така например, когато Султан Баязид II (1447-1512)  открива в  Одрин  през 1488 г. лечебница за психично болни, там има оркестър от 6 души, който изпълнява т.нар. „маками”. Включвал изключително струнни инструменти, два дървени духови, а ритъм групата била представена само от едно дайре.

В Ямбол, в черквата „Св.Георги” този опит също е усвоен и са лекувани душевно болни с песнопения, но няма оркестър, който е неприложим в ортодоксалната църква. Има също категорични писмени сведения, че по време на първите театрални представления в Ямбол след 1870 г. „банда от шест музиканти” е свирела между действията.

Парад и възстановка на еничерска духова музика,Берлин, Брандембургската врата, 2008 г.

Преди много години открих един любопитен факт. По време на Дългата война (1591/1593 – 1606) между Австрия и Турция в Европа навлиза т.нар. „еничерска музика”. Повсеместното й проникване остава трайно до края на 18 век. В известен смисъл тя става част от европейската, и не само, музикална култура. Класически, според нашите представи, композитори като Глук, Моцарт, Хайдн и Бетовен вплитат „еничерския стил” в повечето свои композиции. Но когато говорим за „еничерска музика” не трябва да пропускаме обяснението как е бил организиран еничерският оркестър, наричан тогава с името „мехтерхане”. По своя характер и организация това е военната духова музика на елитния Еничерския корпус съществувал повече от 500 години без прекъсване. И не Австро-Унгарската, както сме свикнали да приемаме, а Османската Империя създава първия военен духов оркестър в света, който включвал един голям барабан и два малки, 2 чинела, 7 медни тръби и 5 кларинета шалюмо (нисък регистър). Тези музикални инструменти се конфигурирали в различни комбинации според случая, като към тях често се добавяли обой, средни и високи кларинети, съответно чакан и клерон.

Военен еничерски оркестър, Възстановка на Червения площад, Москва, 2018 г.

Няма съмнение, че османското владичество над стария континент нанася страшно много щети върху цялата духовна сфера, забавя с цели  пет века Възраждането в Европа  и трайно, дори до днес модифицира постоянно езика, религията, бита, изкуството, литературата и архитектурата на европейците. Най-малкото, което може да се твърди е, че Османската империя е играла решаваща роля като посредник в хода на няколко столетия, които са позволили широки контакти, взаимни влияния и културен обмен в една голяма област от източното Средиземноморие  с акцент  върху упоритото мосюлманско наследство. И музиката, като характер и стил, го следва. И тук откриваме още една полезна за музиката страна на османското владичество. Най-странното от всичко е, че катализатор на тази промяна става  кулинарията. Доказва го не кой да е , а патриархът на българската литература Иван Вазов, в „Под игото”: „Защото при другите си лошавини игото има и една привилегия: да прави хората весели. …Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки и изяден на тревата под надвисналите клони, под които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие.”

В края на 19 век, след Освобождението на България, най-после  се появява и българската класическа музика. Панайот Пипков (1871-1942) е известен със своите оперети, но най-вече с химна „Върви, народе възродени” (1892) по текст на Стоян Михайловски (1856-1927), Никола Атанасов Китанов (1886-1969) написва Първата българска симфония (1912), Маестро Георги Атанасов (1882-1931) е основател на българското оперно изкуство.

Емануил Манолов (1860-1902) е автор на първата българска опера „Сиромахкиня” ( 1899), а неговият син  Христо Манолов (1900-1953)  на първия български балет „Змей и Яна” (1937). Добри Христов (1875-1941) е автор на едни от най-ярките образци от новата българска църковномузикална литература, оставил е и огромен брой хорови и солови песни. Панчо Владигеров (1899-1978) става основоположник на българската музикална педагогика, автор на Първия български клавирен концерт (1920) и на забележителната рапсодия „Вардар” (1923), първото музикално произведение в България написано по политическа поръчка, но въпреки това прекрасно и затрогващо.  Петко Наумов (1873-1933) основател на Първи български струнен оркестър (1931) и Първо българско частно музикално училище (1904), първият български музикален критик, Саша Попов (1899-1976) полага основите на Софийската филхармония (1936) и Колегиум за камерна музика (1949), Ана Тодорова Златкова, мецосопран (1892 – 1972) първата българска оперна певица, покорила световните оперни сцени със забележителните си превъплъщения. Композиторът от Стара Загора Димитър Хаджигеоргиев (1873-1932) е учредител на Българския музикален съюз и Българската оперна дружба, автор на оперетата „Тахир беговица”(1903). Значимо събитие в историята на хоровото дело у нас е създаването на Първия многогласен български хор в град Свищов през 1868 г. от Янко Мустаков (1842-1881). Необичайната изцяло мъжка формация със светски репертоар, открива Учредителното събрание през 1879 г. във Велико Търново. Всички тези забележителни личности, композитори, изпълнители и педагози са част от първото поколение в една плеяда велики творци на България. За съжаление, нито един от тях не е свързан с Ямбол нито по рождение,н ито творчески, ако не се смята, че рапсодия „Вардар” била изпълнена за първи път в провинцията именно в Ямбол.

Михаил Райнов (1865-1950) един от най-даровитите български музикални педагози

Но все пак и ямболци имат своя скромен принос и първи в България на  23 януари 1888 г. са създали ученически духов оркестър. Учителят по музика Михаил Райнов  купува първите медни духови инструменти от Париж, Франция със 100-те златни наполеона, дарени за тази цел лично от цар Фердинанд, за когото знаем, че освен от  ботаника и орнитология се интересувал и от духова музика.

На 14 юни 1925 г. в Ямбол е премиерата на първата детска оперета в България „Балът  на цветята” по либрето на Иван Илчев и музика на Димитър Андреев, учители  в гимназията. За тях  на 28 юни 1925 г., в бр.14 на в. „Музикален преглед”, Издание на Съюза на професионалните музиканти в  България, пише:

„Инициативата на учителите г. г. Андреевъ и Илчевъ е повече отъ похвална. На всекъде учителите по пение въ прогимназии и гимназии разполагатъ съ богатъ материалъ и предъ техъ има открито широко поле за работа. Те могатъ да работятъ съ своите ученици въ областьта на вокалната и инструментална музика. Техния трудъ високо се цени, защото всеки вижда въ техното лице тия работници, които полагатъ ос – новите за бъдащето развитие на музикалното изкуство у насъ.”

Изглежда, че тази препоръка е била взета под внимание, защото години наред в Ямбол се поставят в училищата музикални пиеси за деца и изпълнявани от деца. Най-сложната от тях е реализирана през 1932 г. във Втора гимназия. На 24 май ямболци с желание и обич към изпълнителите ръкопляскат на премиерата на оперетата „Горски цар” по едноименната балада на Гьоте и музика на Франц Шуберт и Карл Льове. До тогава съпровождащите ученически оркестри били струнни със загатната ритъм група от ударни инструменти, но през този сезон Борис Кочев и Иван Качулев въвеждат и духови инструменти в състава. Тогава за първи път в оркестрината се появява пълен детски симфоничен оркестър. И вероятно това е и първият в България такъв състав. Поне аз до сега не съм открила сведения за по-ранен някъде другаде .

Традицията в Ямбол ежегодно да се правят музикални спектакли от деца и за деца продължава до 1959 г. „Последният мохикан” в това изкуство е учителката по музика в училище „Данчето и Митошка” Мария Петроханска, която поставя и дирижира оперетата „Нивалина”, в съпровод от пълен детски симфоничен оркестър. Либретото е на Мара Чобанова, а музиката на  Атанас Паленков. И тримата са ямболци.

През 1931 г. в Ямбол  Иван Качулев и Борис Кочев издават първата и единствена книжка на първото в България детско музикално списание-сборник с песни, наречено „Детска радост”. Не получили нито финансова, нито морална подкрепа от общината и  колегите музиканти, а дължали и пари за отпечатването на печатницата на Марангозови. Според спомените на Иван Качулев една вечер били толкова ядосани от бездушието на ямболци, но не само по този повод според него, че „чашата на търпението им преляла”, та се напили от мъка и изгорили тиража. Един екземпляр от списанието все пак има и се пази в библиотека „Иван Вазов” в Пловдив, но не е известно как е достигнал до там.

Финал на второ действие от оперетата „Ако бях цар” от Адамс,МТ ”Проф. Драган Кърджиев”

Създаването на първия провинциален Музикален театър  в Ямбол  и то една година преди първата провинциална опера в страната – Старозагорската –  е също повод за гордост на ямболци. Но това е друга история и нея ще разкажа отделно в следващия брой на „Ямболски истории”.

About the Author :

Leave a reply