Ямболски истории: Който пее зло не мисли?…Е, поне докато пее….

Мария КАЧУЛЕВА

Тези редове са написани в памет на oнези музиканти – професионални и аматьори, на изпълнителите в съставите, ръководени от тях, които оставиха своите следи в музикалната история на нашия град. На онези истински будители, които и днес са сред нас

Факт неоспорим е, че град Ямбол отдавна вече не може да се похвали с уникални музикални състави. А било е време, когато всяко училище е имало собствен хор и оркестър. Демографската криза в България, разбира се, е една от причините детските и ученическите хорови състави и оркестри да изчезнат. Но има и друга. Компютрите се оказаха далеч по конкурентоспособни инструменти. Те владеят съзнанието на  поколението днес, а вероятно ще обсебят и още много други след него. И необходимият минимум обща култура от времето на нашите баби се заменя все по-успешно  от интернет търсачките.

Първите български хорове възникват в средата на 19 в. на доброволни начала, обикновено при  читалища и  училища. Сава Доброплодни, Добри Войников, Янко Мустаков, Тодор Хаджистанчев, Ангел Букурещлиев, Панайот Пипков са малка част от най-значимите имена в този период. Но като цяло хоровото дело в България все още има провинциален и просветителски характер, а и е далече от световните хорови постижения. Успоредно със светските музикални състави и при черковните храмовете се възражда старата църковна певческа школа.

В Ямбол по това време има 5 черкви. Три източноправославни – „Св. Троица”, ”Св. Георги”, ”Св. Николай Мириклийски – Чудотворец”, и две католически – една от западен обред – „Пресвето Сърце Исусово”, и една от източен или униатска – „Св. Св. Кирил и Методий”. И при петте са създадени хорови състави. Съвсем резонно в трите източно православни черкви и униатската песнопенията са а`капелни в съответствие с изискванията на ортодоксалната Църква. В литургията по празници участват и малки хорови състави, предимно мъже, рядко момчета и никога деца, които подпомагат четеца в изпълнението на псалмите. Там, където ги има все още, средната възраст на хористите с всяка измината година стремително нараства, но като структура те си остават непроменени. С изключение на хора при Патриаршеската Катедрала „Св. Александър Невски”, който е смесен откакто е създаден от професионални музиканти.

Днес в Ямбол има само един черковен хор, който беше възстановен към черквата „Св. Николай Мириклийски – Чудотворец” през 1990 г. от покойния ставрофорен свещеноиконом и архиерейски наместник Панайот Чъкъров

Интерес според мен представлява грегорианският хор, създаден около 1890 год. към католическата черква „Пресвето Сърце Исусово”, тъй като такива състави не са характерни за източното православие. В него са участвали единствено монаси от Малката семинария в Ямбол на Конгрегацията на августинците – успенци, които са пеели само на латински псалмите под акомпанимента на клавесин марка „Виржинал”, донесен от Франция от основателката абатиса Агата. Там, където тези хорове ги има в Европа, хористите в тях  все още четат т. нар. грегориански нотни знаци в партитурите си. В литургичната част в Ямбол е участвал и малък хор момчета от френската забавачница при пансиона и новопостъпили на 12 години семинаристи. Хорът съществувал до 1945 г. , когато започват арестите на католическите свещеници, обвинени в шпионаж и Конгрегацията скоростно изтегля от България голяма част от тях.

Поместената снимка е на хор от Конгрегацията, но не е от Ямбол.

Снимката на клавесина е от черквата в Ямбол. Когато Конгрегацията се изтегля след 1993 г. от България и предава собствеността си в Ямбол на Българската Католическа Апостолическа Екзархия, огромната библиотека от няколко хиляди тома, клавесинът и едната от двете челести, които  били в пансиона, са взети и прибрани в Лион, Франция, където е нейното седалище.

Втората челеста е оставена на черквата „Пресвето Сърце Исусово” в Ямбол. През 2000 г. по време на ремонт изчезва.

В Ямбол през годините са създавани множество музикални състави – хорови и инструментални – но по-долу в написаното ще стане дума само за уникалните местни  ученически състави, които са разнасяли славата на нашия град по света.

С много голяма вероятност днес можем да твърдим, че  първият ученически хор и първият ученически оркестър от ямболски ученици са създадени  от учителя по музика Михаил  Райнов (1865-1950). Началото им той поставя през 1898 г., когато случайно разбира, че жител на нашия град е спечелил пиано от Държавната лотария и го продава. Инициативният диригент веднага се свързва с късметлията, дава му капаро и си осигурява пиано за работа с хористите. Първата публична изява на ученическия хор е участието му  в тържественото посрещане на новоизбрания княз Фердинанд, пристигнал на посещение в Ямбол. Монархът е очарован от концерта на учениците и подарява на училището 100 лири. С тези пари диригентът доставя от Париж комплект от 16 духови инструмента и с тях полага основите на първия ученически оркестър в нашия град. Те съществуват и работят интензивно, участват в градски тържества и изнасят самостоятелно концерти до 1909 г., когато Михаил Райнов се мести заедно с пианото в Сливен.

Следват няколко години, през които интересът към създаване и поддържане на ученически музикални формации затихва, за да се възроди с нова сила след Първата световна война. За това има, разбира се, логично обяснение. В началото на 20 век България влиза в няколко войни една след друга, икономиката се срива, Ямбол е на пътя на войските, които атакуват турските укрепления на южната ни граница, а на уплашените за живота и имуществото си хора изобщо не им е до културни събития. Във времето на „бурните двадесет”, които обхващат здраво света, Ямбол се оказва на върха на събитията с появата на модернистите писатели и бащата на футуризма художникът Мирчо Качулев. И докато литературата и изобразителното изкуство се развиват интензивно, музикалната ни  култура се ограничава до военни маршове и военни духови оркестри. Повечето учители по музика са на фронта и няма кой да активизира ученическите музикални състави до 1918 г. След Владайското войнишко въстание постепенно, с възвръщането на останалите живи учители, се възражда и интересът към ученическите музикални състави. Все повече композитори в България пишат хорова музика и тя става особено популярна, а в Ямбол печатницата на братя Марангозови „бълва” ежедневно партитури, създадени от учителите по музика в града. Би следвало да отбележа също, че за мнозина от хористите и оркестрантите музиката става професия за цял живот. Не съм в състояние да изброя всички музиканти – учители и музикални дейци, които в периода 1918 – 1938 г. дават своя принос за израстването на ученическите музикални състави в нашия град, но искам да спомена за един от тях заради изключителния му принос като теоретик, преподавател и диригент и в национален мащаб.

Христо Мъников е завършил Консерваторията през 1920 г. Става учител по музика, преподава пеене в Педагогическата гимназия и дирижира два ученически музикални състава в Ямбол до 1923 год. Уплашен от разразилата се кървава разправа с анархистите на 26 март с. г. в нашия град, се мести в Казанлък. Автор е на няколко сборника композирани от него песни за ученически хор и Методически указания за работа с детски музикални състави. По текст на колегата си Димитър Сикирджиев през 1926 г. композира химн на ФК „Левски“. Фактът става любопитен, защото същата година още един ямболец – бащата на футуризма Мирчо Качулев – създава емблемата на същия футболен клуб. И гордост за нас ямболци е, че авторските решения на двама открояващи се в историята  творци, от 95 години правят трайно разпознаваем за феновете му  ФК „Левски“.

След няколкогодишен период на упадък, хоровото дело в България е отново във възход, който продължава почти без прекъсване до края на двадесети век. През 50-е години на миналия век е пикът, когато в града съществуват 40 детски и ученически хорови състава, най-големият от които е този, ръководен от Дора Попова, една от трите сестри на художника Джон Попов. Той наброява 120 ученици. Една груба сметка за броя на ангажираните в ученическите хорове от нашия град по това време предполага повече от 2000 участници в тях. Все едно един град населен само от деца и с население два пъти по-голямо от населението на град Болярово днес! Трудно ми е да си го представя!… А на вас?

Същата експанзия обхваща и родителите, които смятат, че децата им непременно  трябва да свирят на някакъв инструмет. И ги изпращат на обучение в детски музикални школи. За престижно се счита всяко предприятие в града да има свой дом на културата и в него задължително да се дотира музикална школа за децата на работещите там родители. Отделно доста голяма школа е създадена към ДНА, специално за децата на военослужещите и още три в трите градски читалища.

Но безспорно най-голямата Детска музикална школа е тази при читалище „Съгласие”, която има добре изградена структура и самостоятелно административно ръководство. В нея са създадени 3 класа по цигулка, 5 класа по пиано, 3 класа по акордеон и по един за китара, за флейта и за кларинет. Отделно Дора Попова преподава солфеж и теория на музиката на всички ученици в школата два пъти седмично. Първият директор на школата е Христо Христов, един безспорно талантлив хоров диригент и организатор, наследен от не по-малко амбициозният администратор и диригент на Градския духов оркестър Николай Николов. И повече от 40 години Новогодишните концерти и тези около 24 май, както и продукциите в края на учебната години на учениците от школата, събират ямболци, които ги посрещат възторжено. От там тръгват към сцената и два  от ямболските ученически инструментални състава.

Единият е акордеонен оркестър, ръководен от преподавателя по акордеон, най-напред в школата в читалище „Съгласие”, а впоследствие и в читалише „Пробуда”, Кочо Петров. Акордеонът е изключително много разпространен в този период музикален инструмент. Според някои лесно се усвоява, което аз считам, че не е точно така, а според други е подходящ за забави, където и един акордеон генерира достатъчно много настроение в открито пространство, за пикник, в пионерски лагери, сватби и веселяшки компании. Но два акордеона трудно се синхронизират в общо изпълнение като дует, а да не говорим за три, четири или повече. Заслугата на Кочо Петров след години упорит труд беше, че успя да направи оркестър от 20 акордеонисти. Не си спомням точно на кой по ред фестивал на художествената самодейност в София изкара на сцената оркестър от 36 изпълнители на възраст от 7 до 16 години и събра погледите и овациите на присъстващите в залата, а журито загуби ума и дума от изумление. За съжаление животът на този уникален оркестър беше много кратък. Сериозен здравословен проблем попречи на Кочо Петров да продължи неговата история.

Другият уникален ученически инструментален състав също тръгна от Детската музикална школа при читалище „Съгласие” и заслуга за неговото създаване има преподавателката по цигулка там Виолета Вълкова. До началото на 1980 г. оркестърът участва във фестивали на художествената самодейност и печели награди, но на диригентката му колегите гледат като на човек, който се натоварва с излишна педагогическа работа и никой не вярва особено много в неговото бъдеще. Обратът идва от едно участие във фестивал на град Кърджали. Овациите след изпълнението на оркестъра дълго време не стихват и изкарват неколкократно децата  „на бис”, а те и диригентката му не са подготвени за такъв успех. След завръщането им в Ямбол децата стават изключително амбициозни усетили, че големият успех за тях  предстои.

По силата на служебните ми задължения тогава почти непрекъснато пътувах с тях и присъствах на участията им. С всеки следващ концерт те ставаха все по-добри и все по-амбицирани, посрещани с  все повече овации. Бях с Виолета Вълкова, когато в Центъра за художествена самодейност в София й съобщиха, че оркестърът ще участва в Европейския младежки музикален фестивал в белгийския град Неерпелт, който през 1985 г. трябваше да бъде проведен за 33 път. Поканата за участие беше получена след като техни музикални експерти, консултанти на организаторите на фестивала, са слушали впечатляващото изпълнение на оркестъра на фестивал, на който той стана национален лауреат на България за пети път. Спомням си реакцията на Виолета Вълкова, след като излязохме на улицата. Бих казала, че никога не съм виждала по-притеснен и уплашен човек. Седяхме двете дълго в градинката срещу ЦДНА и обсъждахме какво се очаква да направи с оркестъра. Чест й прави, че не се отказа тогава от участие и то донесе забалежителен успех на децата, на нея и на Ямбол. Пред около 4780 музиканти, участници в 120 състава от 15 европейски страни, журито на фестивала за първи път в неговата история присъди точно на тяхното изпълнение 99 от всичко 100 точки и с първото си място сред струнните състави 32-та цигулари на Ямбол спечелиха най-голямата награда: Summa cum laude – С най-висока похвала!

Музикологът, който ги придружаваше тогава, Лада Брашованова, написа по този повод във в. „Народна култура” от 31 май 1985 г.: „… единственият български самодеен оркестър с ръководителка всеотдайната В. Вълкова, помощничка Е. Попова и пианистка З. Гроздева… С изрядна пръстова и особено лъкова техника, богата емоционалност и стилна интерпретация на „Ария“ от Симеон Пиронков, „Малка симфония“ от Вивалди, „Романс“ от Шостакович, „Българска сюита“ от Парашкев Хаджиев и „Токата“ от Петър Христосков и – на бис – „Мечтание“ от Шуман развълнуваха многобройната публика на два вечерни концерта… „Прегърнете се, милиони!“ – пеехме всеки ден в Неерпелт. А там името на България е вече синоним на музикална надареност, сърдечност, непринуденост и душевна топлота.“

Защо Ямболският детски цигулков оркестър постига такъв голям успех? Причината е Виолета Вълкова. Трудно би се намерил друг човек, който да се реши  да отделя десетки часове за упорит труд при не съвсем добри условия и символично заплащане, да размножава на ръка стотици страници нотни щимове, да си създава грижи за работа с деца от общообразователно училище, за които музиката е учебен предмет между другото. И тогава, и днес други ентусиасти не се намериха. През 1985 г. децата от цигулковия оркестър в Ямбол заслужиха успеха си, който дойде след многогодишен, многочасов, почти ежедневен, упорит труд. По този повод в официоза на града тогава, в.”Народен другар”, в броя от 11 май 1985 год.  Иван Джурелов помести  интервю с Виолета Вълкова, в което тя разказва, че на заключителния концерт в Ниерпелт цялата многохилядна публика скандирала на крака: Ямбол, Ямбол… Изсвирили още две творби, но публиката ги аплодирала толкова възторжено, че продължили да свирят и тогава полски студенти, музиканти от консерватория, които спечелили втората награда, изскочили на сцената под овациите на всички, за да поздравят децата. В интервюто Виолета Вълкова си спомня и огорчението от дните преди заминаването им за Белгия: ”Не само че ямболските ръководители тогава не ни помагаха, но дори ни пречеха, като променяха дати и репертоар, обещаваха помощ, но оставаха с обещанията. Може би защото не ги канех с оркестъра. А децата бяха прекрасни! Никога не проявиха каприз или своеволие. Много деца свиреха тогава – в Музикалната школа бяхме 14 преподавателки и аз дори имах още 10-15 цигуларчета, на които преподавах без пари, защото местата в Школата бяха свършили… Сега няма деца, няма цигуларчета…”

Е, естествено няма и такъв уникален оркестър, а и никой вече не си спомня за него.

Още една награда  Summa cum laude донася през следващата година от същия фестивал и друг ямболски състав – детският хор на Стефка Пастърмаджиева, която е първопричината в нашия град да съществува и до днес хорова школа на името на проф. Георги Димитров, чието име носи от 1980 г.

Пътят на Ямболската хорова школа тръгва от училище „Св. Климент Охридски” през учебната 1967/1968 г., където Стефка Пастърмаджиева създава своя хор. Само за три години съставът се налага в града, печели първите си награди от националните хорови фестивали и е насърчен от музикалните специалисти и критици, сред които проф. Георги Димитров. Впоследствие методическа помощ на състава оказва и проф. Христо Недялков, диригент на Детския хор при БНР. Но без уговорки трябва да се подчертае, че само и единствено забележителната последователност, целенасоченост и амбиции на неговата създателка Стефка Пастърмаджиева го извежда на забележителната висота и до днес, и след повече от половин век съществуване, е силно разпознаваем и в Европа, не само у нас.

Стефка Пастърмаджиева има и още една заслуга към музикалната история на нашия град, която някак си се пренебрегва и пропуска между другото.

През 1967/68 г., когато събира учениците от училище „Св. Климент Охридски” с намерението да създаде първия си хор, в плановете й съществува дългосрочното намерение да го превърне в  школа. Любопитното е, че у нея е възникнала същата идея паралелно с тази, която възниква и у Петя Павлович в Казанлък. През същата година и тя поставя началото на своята хорова школа  в читалище „Искра” там. И успява да сформира 7 състава. Стефка Пастърмаджиева съвсем независимо от нея след 1967/68  изгражда структура от 5 състава. Още едно любопитно обстоятелство е, че и двете  имат дъщери, а те и двете завършват хорово дирижиране, и двете поемат щафетата едновременно  през 1982 г. и  продължават да работят за развитието на хоровото дело у нас.

Не се наемам да твърдя коя от двете школи и с колко дни е изпреварила с появяването си другата. Важното е, че те са първите в България, съществуват и налагат стил в хоровото изкуство и днес. Що се отнася до Ямбол и неговата хорова школа не трябва да подминаваме и щастливото обстоятелство, че дъщерята на Стефка Пастърмаджиева – Весела, продължава делото на майка си със същите темпове и с усилен труд от 1982 г.  и все още поддържа 5 състава с общо около 300 деца. А това си е истински подвиг при днешната демографска криза и деца, които малко се интересуват от хорова музика. Хоровата школа е забележителна и с големия брой деца и млади хора, преминали през нея през годините – над 5000 участници.

Хоровата школа „Проф. Георги Димитров” в Ямбол, отбелязва първото си международно участие през 1974 г. във фестивала „Золтан Кодай” в Унгария и така слага началото  на един от най-богатите активи международни участия и награди в България. Публиката на Германия, Франция, Унгария, Чехия, Гърция, Турция, Румъния, Македония, Италия, Малта, Русия, Финландия, Австрия, Белгия  изпраща с бурни овации всеки един концерт на хористите, които имат реализирани  множество концертни турнета. В музикалния актив на Хоровата школа има една издадена дългосвиреща грамофонна плоча на „Балкантон”, два биографични филма в БНТ, богат фонд от записи в Радио София, Радио Стара Загора, записи в Радио „Солей”, Париж, Радио Любляна, Радио Антверпен, Радио Вевей, Швейцария.

В България има изградени след това доста хорови школи, които една след друга западат, но искам да спомена за още една такава с пет състава в Добрич, създадена от  Захари Медникаров. Споменавам за нея, защото там от 35 години е диригент друга талантлива хорова диригентка от ямболската фамилия. “Дойдох и извървях пътя до тук – от хор майстор, до втори диригент, първи диригент… И сега следвам мисията да устоя делото на маестро Медникаров. Гордея се, че съм ръководител на хора (става въпрос за градския хор на Добрич, а не за детската хорова школа – б. ав.)  от 108-та му година!” – признава Елвира Пастърмаджиева, единствената дъщеря на учителката по френски език Лили Пастърмаджиева и чичото Кирил на Весела. В интервю за БНР от миналата година тя споделя още: “Това, което ни се случва от една година, е особено тежко за всички и за нас, музикантите. Но аз съм заклет оптимист и вярвам, че това ще отмине” – заявява Елвира Пастърмаджиева и по-нататък  разказва, че се занимава с музика от много ранна детска възраст. Още от ученическите си години в Ямбол, където е родена, е започнала музикалната си подготовка, а по-късно завършва “Хорово дирижиране” в Консерваторията в София.

Ямбол има право да се гордее със своите музикални състави, техните създатели, диригенти и изпълнители. Те са част от нашата история, поддържали са нашия дух и нашето самочувствие на хора, които са добавили още нещо, и то не малко, към забележителната музикална култура на българина. А всички ние трябва да ги помним и уважаваме.