Ямболски истории: Като мода или като необходимост се полага началото на организираното чуждоезиково обучение в Ямбол

Учебник по английски език на училището към евангелистите

Мария Качулева

И преди повече от век отговорът на този въпрос вероятно е бил също толкова труден и субективен по своя характер, колкото и днес, защото поради връзката му с ценностите на хуманизма и световното културно наследство той е фундаментален елемент от целите на средното ни образование винаги.

Чуждоезиковото обучение в нашия град има своите исторически корени. Бих могла дори да уточня, че има водеща историческа роля за формирането на етническата,културната и религиозната идентичност на нашите съграждани. Но през годините то е било съпътствано от сериозни укори към учителската ни общност заради нейната забавена реакция спрямо протичащите около училището процеси и настъпателните опити за изземване на функциите му в това отношение от други общности.

Около Димитровден през 1865 г. един американски мисионер, името му е Байингтън, посещава Ямбол, спирайки в Поп Хаджи-Жельовия хан. Там среща познатия му от срещи в Самоков Петър Коняров, който по молба на мисионера кани ямболски занаятчии да си поговорят. На тази среща случайно попада прадядо ми Велико Георгиев Качулев. Проповедта на Байингтън, направена на сносен български език, впечатлява слушателите. Мога да си представя какво въздействие оказва и върху прадядо ми, който едва е навършил шестнадесет години. Байингтън, заедно с Пейдж и Марш – други мисионери от Евангелската църква, продължават  все по-често да посещават Ямбол и скоро започва да им прави впечатление поведението на любознателното шестнадесетгодишно момче. На следващата година те го изпращат в Роберт колеж в Цариград, където прадядо ми прекарва шест години. Връща се през 1873 г., купува една стара къща на днешната ул. ”Ал. Стамболийски” № 13, собственост на изселил се турски търговец на жито, и с финансовата подкрепа на мисионерите и вече приобщените към новата протестантска деноминация ямболци,  преустроява съществуващия към нея житен склад в Молитвен дом на Евангелската църква на конгрешелистите. На 26 октомври 1874 г. Общото събрание на вярващите взема решение за нейното официално регистриране. За пастор е поканен Никола  Тодоров Бояджиев.

Учебник по английски език

На 19 ноември 1874 г. прадядо ми Велико описва състоялото се събрание на настоятелството в своя дневник и от написаното става ясно какви са били  намеренията на тази общност. Едното от тях е Молитвеният дом да се превърне в културен център на града и да основе вечерно училище, в което ”освен Словото Божие, да се учат и чужди езици, като се полагат значителни грижи за младото поколение”.

Прадядо ми Велико Качулев и пастор Никола Бояджиев са натоварени от настоятелството с нелеката задача да намерят учители по английски език. Те решават въпроса по доста кардинален начин. Превъзлагат задачата с преподаването на езика на съпругите си – Мария Качулева и Тодорка Бояджиева, и двете възпитанички на девическия пансион на мис Момфър в Пловдив. Прадядо ми Велико заминава за Цариград по спешност и със съдействието на директора на Роберт колеж донася, предадените му безвъзмездно за целите на обучението по английски език в Ямбол, буквари. Удивителното в тях е, че те напомнят извънредно много днешните начални учебници по език, включително и заради множеството илюстрации и системата за чуждоезиково обучение със запаметяване на прогресивно растящ брой лексикални единици ежедневно. Смятам, че именно така започват първите организирани уроци по чуждоезиково обучение в Ямбол, една традиция, която и до днес се спазва от евангелските деноминации не само в нашия град, но и по света.

Начална страница от буквар по френски език

Двете съпруги, дали поради липса на педагогически опит, дали поради незадоволително ниво на владеене на езика, не успели да се справят с поставената им задача и много скоро били сменени с професионални преподаватели. Те поддържат чуждоезиковото обучение на членовете на Църквата до 1948 г., когато тя официално е закрита от правителството на България. Прекъсва се за половин век една традиция, която след 1989 г. отново се възстановява и отново с цел да привлече повече членове. Днес в Ямбол и в България преподават английски език в курсове всички съществуващи протестантски деноминации.

Преди да приключа с въпроса за преподаването на английски език по времето, когато в Ямбол се основава Евангелската църква на конгрешелистите искам да спомена и още един факт.

През септември 1871 г. Хаскел, друг мисионер в този период у нас, пише  до Missionary Herald – американски мисионерски официоз, за това как е бил нанесен побой над няколко евангелисти конгрешелисти в Ямбол. Между другото разказва и за успехите на ямболската евангелска общност, по “приобщаването  към великата американска култура чрез изучаването на американски език по един практичен метод”. В какво се състои този метод?

Повечето от мисионерите и техните съпруги, които идват в Ямбол в този период, не знаят български език. За да се разберат с ямболци, те прилагат различни хитрини: рисуват необходимите им предмети върху хартия или ги сочат с пръст, изговаряйки английския им еквивалент, дори изиграват мимически действията, когато става въпрос за сказуемото в изречението. Ефектът е поразителен според г-н Хаскел. Двете страни в този странен диалог се разбирали прекрасно и дори ямболци започнали да употребяват някои от чуждоземските думи. В своята дописка до Missionary Herald, Хаскел вижда Божията намеса, естествено, но днес преподавателите по чужд език знаят, че става въпрос за значително по-земния метод, прилаган от Максимилиан Берлиц и наречен на негово име, който предполага  бързото говоримо усвояване на един чужд език.

Френска граматика

Обобщавайки разказаното до тук, бих предположила основателно, че чуждоезиковото обучение в Ямбол, от самото начало се налага преди всичко като необходимост, като процес, който оказва силен натиск върху личността, личностното израстване и усилието да разбереш другия, усилието да задържиш диалога с него по-дълго. То е в основата на космополитичния дух на човека и неговия стремеж към постоянна миграция. Казвам го от личен опит, лични наблюдения и придобита лична информация. Но в името на педантичната коректност тук трябва да припомня още един исторически факт.

През 1856 г. в Ямбол пристига, като учител в килийното училище, прогоненият от сливенци Добри Чинтулов. Именно тук и през тази година той въвежда за първи път в България изучаването на руски език в училището. Но на следващата година напуска града и обучението по руски език замира по съвсем естествени причини, за да се възроди отново през 1943 г. и да продължи да бъде наложена необходимост и манипулирана мода цели 45 години, като следствие от политическа и икономическа зависимост на България. След 1989 г. първото демократично избрано правителство залитайки от едната в другата крайност прекрати задължителното изучаване на руски език в училищата и сведе неговото присъствие в образователната ни система до нивото на един от многото чужди езици, към които може да бъде насочен интересът на едно дете.

Учебник как се пишат писма от Френски девически пансион – Ямбол

Искренно съжалявам, че трябва да разочаровам всички франкофони в този град, но по достоверни факти, произтичащи от частните архиви на различни представители на фамилия Качулеви, данните за първите стъпки на организираното системно чуждоезиково обучение в нашия град, като изключим тази една година на масово изучаване на руски език в килийното училище на Ямбол, което е повече епизодичен акт, отколкото стремеж към системност, ни насочват към английския език или по-скоро към неговия американски вариант, а не към френския език. Годината  вероятно е 1871 г. Или поне аз нямам данни за по-ранни опити в тази насока.

По стечение на обстоятелствата фамилия Качулеви е свързана и с още едно огнище за чуждоезиково обучение в нашия град. Този път става дума за организирано преподаване на френски език. Но преди това искам да припомня един все още недооценяван исторически  факт.

На 18 декември 1860 г., неделя, под струите на проливен дъжд и учудените погледи на малкото минувачи по една тясна цариградска уличка, тържествено върви неголяма процесия, начело с хоругви и черковна утвар, предвождана от Архимандрит Йосиф Соколски и Драган Цанков. След тях вървят представителите на българската общност в столицата на империята, облечени в пъстрите си български носии. Целта на странното шествие е да предаде на Папския легат при Великата порта молбата на България за уния с Католическата Апостолическа Църква. Всеки, който е ходил  в Истанбул, знае колко е късо разстоянието между Балкапан хан и Бейоглу, но не всеки от нас си дава сметка, че изминавайки тези пет-шестстотин метра малката процесия дава на България шанса да направи скок от една историческа епоха в друга.

Последиците от този акт са известни.

Папа Пий ІХ приема унията, ръкополага Йосиф Соколски за Архиепископ, Великата порта приема българите като християнска общност отделна от гръцката и дава съгласието си още на следващата година да бъде построена българска черква в Истанбул. “Св.Стефан”, известна повече като “желязната черква”. Тя съществува и до днес и е една от двете изградени изцяло от метал черкви в света.

Папа Пий ІХ направил и друг подарък на българите. Под натиска на полското религиозно общество “Възкресение на Господа Нашего Исуса Христа” дава съгласие за създаването на езикови училища на Балканския полуостров. Така, през 1863 г., се появява първото Българско католическо училище в Одрин.

1865 г. бележи началото на усилена инвазия на католически религиозни общности у нас. В Северна България се установяват пасионисти, капуцини и доминиканци. В Южна България – евхаристинки, облатки, възнесенци, доминиканци. Всички те, наред с опитите да приобщят българите  към Католическата Апостолическа Църква, извършват и изключително полезна работа по чуждоезиково обучение и наред с българския език се учат немски, италиански, френски и латински езици.

Така например в Българското католическо училище в Одрин, в задължителната учебна програма, са били изучавани осем езика: български, турски, гръцки, латински, италиански, френски, немски и полски. До закриването му през 1914 г. през неговите класни стаи преминали чуждоезиково обучение 387 момчета от Ямбол и 281 от Ямболска околия, деца не само от богати семейства.

През 1874 г. френският отдел на Българското католическо училище в Одрин е закрит и преустроен в Семинария. Но напливът на желаещи да учат там от цяла днешна България, особено след 1876 г., е много силен.

Тогавашният директор Тома Бжеска преценил, че трябва да се отвори и друга подобна гимназия и потърсил съдействие от Конгрегацията на августинците-успенци в Лион за създаване на още една семинария в близост до Одрин. За център на новата учебна единица е избран Ямбол, поради неговото стратегическо географскo местоположение.

През 1877 г. в нашия град пристигат представители на Конгрегацията, за да потърсят подходящо място за построяване на сграда. След сложни преговори с Високата порта в Истанбул, им е продадено мястото на ул. ”Ал.Стамболийски” 7, там  където днес се намират двете католически черкви и паркинга пред Областна администрация, и им е издадено владало. Доведени са френски и белгийски строители – специалисти и започва строежът на характерната кръстообразна сграда, по-известна ни днес като Тубдиспансера. Но на времето си тя била наречена от ямболци Малката Семинария по аналогия с Одринската, която била Голямата. Целият, вече несъществуващ, комплекс сгради от две черкви, семинария, забавачница, девически пансион, учебни, спални и стопански помещения, е завършен окончателно през 1880 г. От Франция пристигат преподаватели, в т.ч. и българи, обучавани там и заедно с монахините поемат стопанското, административно  и учебно ръководство на комплекса, а Министерството на просвещението им издава лиценз за извършване на педагогическа дейност. Всички ученици от забавачницата и пансиона преминават на пълна издръжка на Конгрегацията, като включително и задължителното униформено облекло им е давано безплатно.

Но първите, които пристигат в Ямбол, още през 1871 г., не са монасите от Конгрегацията, а монахини евхаристинки. Ямболци ги посрещнали с възторг и внимание. Необходимостта от разговор принудила едните да учат български, а другите – френски. Но очевидно не много успешно, защото един ямболски търговец-железар (ще си спестя името му, защото има все още живи негови преки потомци), след като не успял да изясни разбираемо напиращите в сърцето му романтични  чувства към една от монахините, дал идеята да се направят “забавачници за големи и малки” и дори първоначално финансирал начинанието. Прието с ентусиазъм, само за няколко месеца то превърнало в мода изучаването на френски  език в нашия град.

По-късно Конгрегацията на августинците успенци направила успешен опит да създаде подобна гимназия с преподаване на чужди езици и в Пловдив, като клон на Ямболската малка семинария. Старата сграда на Университета “Пайсий Хилендарски”  е бившият техен пансион за момчета, национализирана, както и всички останали сгради в страната, по време на процеса срещу католическите свещеници, обвинени в държавен шпионаж, известен още като “процеса Д`Ампера”.

Въпреки че Девическият пансион вече функционирал, ръководен от монахините евхаристинки, той е открит едва през 1880 г. официално, заедно със Семинарията. Неговите помещения се намирали точно там, където днес е входът на Областната управа. Помещенията на чуждоезиковата забавачница пък били зад сградите на Интернешънъл Асет банк и Адвокатската колегия на ъгъла на улиците “Ал.Стамболийски” и “Жорж Папазов”. Семинарията и пансиона за момчета е ръководен от августинци-успенци, а Девическият пансион и забавачницата отначало от евхаристинки, а впоследствие от кармелитки, които са интернирани от Ямбол през май 1948 г.

Тогава настъпва краят на Френския католически пансион в Ямбол. Остават няколко преподаватели и семинаристи до 1952 г., когато сградният фонд, без двете черкви, е национализиран и в него са настанени структурите на Димитровския младежки комунистически съюз, Министерството на вътрешните работи и следствения затвор.

Повечето от учениците и в двата пансиона постъпват в тях след като са преминали обучение в езиковата забавачница и основният чужд език – френският, е овладян за активна комуникация между ученици и преподаватели. Учебната програма е заимствана от Българското католическо училище в Одрин и включва ежедневно обучение по 5 езика. Отпадат, по обясними причини, полският, турският  и  гръцкият.

Уникалното в тази система за чуждоезиково обучение е, че  децата, преди да са усвоили писменността на майчиния си език, са обучавани паралелно и на още пет чужди за тях езика на принципа на усвояването на майчиния – от говоримия, към писменото владеене на всеки един от тях.

Наред с това в девическия пансион пансионерките били подготвяни не само да бъдат изрядни домакини и светски личности, но и да получат някои професионални умения – за секретарки, преводачки, гувернантки.

Недялка Качулева – леля на баща ми и първата жена самостоятелно работила като фотограф в България, постъпва на 4 години в забавачницата към Католическия пансион в Ямбол. 17 години по-късно, вече на 21, напуска пансиона и описва ежедневието си на пансионерка така: “Ставане в 5 часа, тоалет, утринна литургия, закуска, и в 7 часа – начало на учебните занятия, които продължават до 15 часа с прекъсване за обяд. Два часа за физически упражнения и игри на открито или разходка, занимания по етикет, бродерия, рисуване, музика. Вечеря, вечерна литургия, време за лични нужди, четене  и тоалет. Лягане в 22 ч.”

Бих казала – доста  натоварена програма. И съвсем „неподходяща” за разглезени деца на богати родители.

Недялка Качулева умира рано и не съм имала възможност лично да разговарям с нея за чуждоезиковото обучение в Католическия  пансион. Но баща ми – Величко Качулев, който също е възпитаник на френската забавачница, разказваше за монахините и тяхната преподавателска работа, за дисциплината, на която са ги привиквали и знанията, които са им дали. Няма да ви занимавам със случки от живота му там, макар те да са много живи и поучителни дори и за днешната модерна образователна система в България. Ще си позволя само да разкажа една, която доказва, че и преди повече от век е имало лица инспектиращи преподавателите и са били давани оценки на тяхната работа с учениците.

Всеизвестен факт е, че част от живота на Папа Йоан ХХІІ е преминала в България, когато все още е бил само Монсеньор Арканджело Ронкали и Папски нунций. На 29 май 1929 г. той пристига в Ямбол, като представител на Светия Престол в Конференцията на католиците от източен обред, по-често наричани “униати”. Преди да си тръгне поискал да разгледа пансиона и забавачницата и останал очарован от постигнатото. Баща ми, който тогава е бил на 9 години, и вече ходел само по половин ден там, разказваше как Монсеньор Ронкали лично ги изпитал до колко са усвоили френски език и как преди да си тръгне заедно изпели популярната френска песничка “На моста в Д`Авиньон”.

След това посещение и със съдействието на Монсеньор Ронкали, Пловдивският пансион се отделя административно от Ямбол и получава статут на самостоятелно учебно заведение, а Конгрегацията на августинците-успенци усилва натиска за създаване в София, Варна, Сливен, Тополовград, с. Покрован и с. Ново Делчево на нови учебни заведения “със засилено изучаване на френски език”. Така наистина са били определяни тези училища в официалната преписка с Министерството на просвещението тогава при издаване на лиценз на Конгрегацията за педагогическа дейност.

Бих казала по този повод още, че е вярна поговорката за новото, което  е добре забравено старо. И дори не е единичен случай. Програмата “чаша топло мляко”, с която няколко бивши министъра на труда и социалната политика от най-новата история на България толкова се гордееха, всъщност е идея на Конгрегацията на августинците-успенци. Точно така е била оповестена пред Министерството на просвещението,когато е приложена именно в Ямбол за първи път през далечната 1886 г.

Повече от половин век в България интересът към френския език е много силен. Считало се е за израз на особен престиж за светското общество да говори френски. Официалната държавна кореспонденция се е водела на френски, защото и Европа говорела на френски като израз на бон тон. А границата между мода и необходимост отново се размива.

Бих искала да спомена нещо и за първите стъпки в организираното изучаване на  един друг чужд език в Ямбол. Известният преводач от немски език и наш съгражданин Васил Златаров казваше, че организираното изучаване на немски език в Ямбол възникнало като необходимост, когато България се приобщила към “великите ценности на Третия райх”. Той твърдеше, че българо-немските просветни дружества слагат началото на този процес. И докато беше жив, не бях съгласна с него, и сега не съм.

На 17  април 1869 г. в Париж представители на Османската империя и частни предприемачи от Белгия и Франция подписват договор за изграждането на 2000 км железопътна мрежа. Част от нея по-късно става известна като “железницата на барон Хирш”, по името на единия от тях – Морис дьо Хирш. На 7 януари 1875 г. е открита тази част, която е с крайна гара Ямбол.

Историята на Източните железници, както и цялата дейност на барон Хирш при строителството и експлоатацията им, са покрити с толкова тайнственост, банкови машинации, интриги, рушвети, невероятни заблуди и всякакви мистерии, че всички изследователи се оказват безсилни да разкрият цялата истина. Но тя и не е важна за целите на този разказ. Припомням всичко това, защото тези факти дават обяснение за причините, поради които целият административен и инженеро-технически персонал, необходим за строежа е доведен от Австро-Унгарската империя, Франция и Белгия. Голяма част от тях идват със семействата си, а някои дори се установяват за постоянно в Ямбол. Така постъпва семейството на един австрийски инженер по експлоатацията Томас  Крагер, който след 1890 г. се установява в Ямбол със съпругата си Тереза. Тя е тази, на която й хрумва да събере децата на немскоговорящите семейства с българските, за да играят по няколко часа дневно заедно, докато майките им се опитвали да обменят светски клюки на някакъв странен език.

Съвременните лингвисти биха казали, че този метод е отдавна известен като взаимоучителния и ще бъдат прави. Но както и да го наричаме днес, важното е, че  тези ежедневни срещи имали резултат. Самата Тереза Крагер в едно свое писмо на приличен български език, дава описание на идеята си и споделя колко добри резултати са постигнати за кратко време, особено с ръкописния двуезичен речник, който са създали, като в една тетрадка, предавана от ръка на ръка, записвали немските думи и техния български еквивалент.

В този случай отново необходимостта се оказва решаващият фактор за организираното обучение по немски език в Ямбол. И половин век по-късно, по време на разцвета на Третия райх, става модна тенденция. За нея загатва в някои от своите научни публикации и още един забележителен преподавател по немски език в Ямбол, малко незаслужено позабравен. Става дума за Анастас Саламбашев, доктор на филологическите науки, преподавател и преводач от немски език. Познавам го лично и твърдя, че това е един от най-ерудираните преподаватели по чужд език, които съм срещала.

Но и модата в изучаването на немския език отминава през осемдесетте години на миналия век. Компютрите идват от САЩ и навлизат трайно в нашия живот. Българинът обръща отново очи към английския език и вече две десетилетия той е  необходимост за всеки, който е навършил пет-шест години.

И ето, че един въпрос не ми дава мира, защото все още нямам отговор. Дали обединена Европа, която приема за официален език на администрацията си  френския, ще се върне към традицията и ще го направи отново моден, защото той вече е станал необходимост след ратифицирането на Лисабонския договор?

В търсене на отговор на въпроса ще се стигне ли отново до кръговрата в модата при изучаването на чужд език, в мен беше  провокирано любопитство по въпроса кога и най-вече как е възникнало организираното чуждоезиково обучение в Ямбол. Любопитството беше, което ме подтикна един ден да разровя стари фамилни писма, дневници и спомени и да разкажа тези няколко стари любопитни истории. За мен беше удоволствие да констатирам колко много е дал моят роден град в това отношение на България.

И така, от мода в необходимост и от необходимост в мода, прелива повече от един век чуждоезиковото обучение в Ямбол и в България. Вземаме своето решение или някой го взема вместо нас за овладяването на един чужд език или от необходимост, или защото искаме да сме в крак с модните тенденции.

Има  ли значение кой е решаващият фактор за това?

Според мен – не!

“Панта рей” философски са казвали римляните. А аз ще допълня, че “ще поживеем, ще видим”.

Важното е, че българите са все така любознателни, както и преди век, и все така готови да учудят света, като говорят с него на различни чужди езици.

About the Author :

3 Comments to “Ямболски истории: Като мода или като необходимост се полага началото на организираното чуждоезиково обучение в Ямбол”
  • Ямболия
    September 18, 2021 - Reply

    Браво на Мария Качулева,за прекрасната информация. Това са духовни бисери,които красят древният ни град.

  • Любопитко
    September 19, 2021 - Reply

    Чета с интерес разказите на г-жа Качулева.

  • Илиян Иванов
    October 15, 2021 - Reply

    Браво и от мен, чудесено поднесена информация на фона на блуткавите статии заливащи отвсякъде днешният печат!

Leave a reply