Ямболски истории: История за любов и война с фундаментални последици за България днес

Мария КАЧУЛЕВА

Това е една история за любовта към Отечеството и гордостта от българския произход на един младеж от Ямбол и неговата дъщеря. Колкото и да е популярна като факт, тя все пак си остава непозната в детайли, и заслужава да бъде припомнена. Пропускани от недоглеждане или заради хроничния ни проблем да забравяме историята си, достойнството си и онези, които са се борили и умирали заради България, повърхностно си отговаряме на въпросите кой, кога, как, защо създава българския трикольор.

Появяването му преплита съдбата на три държави, две короновани глави, едно 14-годишно момиче, влюбено в романтичната фигура на млад идеалист-революционер, свята обич към поробената родина, една вечна надежда за свобода и политическа грешка, която съсипва историческото ни наследство и днес.

 

Иван Параскевов е роден в Ямбол през 1817 г. Преследван от турските власти заради систематично неподчинение и неспазване на изискваното от тях поведение “на рая”, но най-вече заради участието си в популярните по това време „бунтовни братства”. След опит за покушение срещу местен управител, една нощ с брат си Панайот емигрират в Румъния. Установяват се в гр. Браила, където с много труд се издига от докер до предприемач и търговец. Създава семейство сравнително късно. Венчава се за Недялка Димитрова, дъщеря на емигрант от Разград. Раждат им се 3 деца. Това са Стиляна, Стефан и Мария.

Иван Параскевов активно участва в обществения живот на българите в Браила. Името му е сред акционерите на вестник “Българска пчела”, щедър дарител е на българското училище. Той е един от най-активните участници в “Добродетелна дружина”*, която има свои представители в градове, където живеят големи групи българи. Иван Параскевов има и още една заслуга към българската държава. Името му фигурира сред основателите на Българското книжовно дружество в 1869 г., прераснало след Освобождението ни в Българска академия на науките. По този повод Българската държава – него и останалите основатели, ги е удостоила с една мъничка плочка от бял камък, поставена на земята, до оградата на българската черква в Браила. Трудно можеш да я намериш, ако не ти бъде показана.

През есента на 1876 г., когато сред българската емиграция става ясно, че скоро ще започне нова руско-турска война, в БРЦК в Букурещ се обсъжда ушиването на знаме. То трябвало да бъде връчено на българските доброволци, които ще участват в очертаващата се война. Иван Параскевов поема отговорния ангажимент със свои лични средства да създаде знаме, което да дари на формиращото се българско опълчение от доброволци и така проектира първообраза на днешното българско национално знаме. Оригиналът е изработен върху скъп атлаз със сърмени конци и е обшито със ситни естествени перли доставени от Виена. Изработката на знамето той възлага на 14-годишната си дъщеря Стиляна и тя започва да го бродира в пълна тайна поради опасения турски шпиони да не осуетят ушиването му.

Това знаме влиза в историята  на България под името “Браилското знаме” и е с размери 198 см дължина и 173 см ширина. Цветовете бял, зелен, червен са разположени хоризонтално. В развяващия се край е врязано под форма на лястовича опашка. Върху зелената ивица на лицевата страна на плата със златни конци е извезан коронован лъв, висок 60 см, обърнат на лява хералдическа страна. За модел на красивия везан коронован златен лъв Стиляна използва металното лъвче – значка от четнически калпак Над лъва е избродиран в полукръг надпис “БЪЛГАРИЯ”, а под него на три реда текст: “Съ Божия воля и съ силата славного руского царя Александра ІІ-го Напредъ”. В долния външен ъгъл на два реда са извезани: “Стилиана Ив. Параскевова, Браила, 1877 г., априлий”. Отстрани платът на знамето е със заплетени памучни ресни: с бежов цвят по бялата ивица, зелени по зелената и червени по червената. Знамето е трябвало да бъде приковано към дървена дръжка, също доставена от Виена, която в горния си край завършвала с две дървени сфери с различен диаметър, поставени една над друга и прикован бронзов осмоконечен кръст върху полумесец.

В дописка до тогавашния вестник “Стара планина” от 8 май 1877 год. четем: “На 8-й май т. г. председателят на Кишиневското общество г. Иван С. Иванов, който е известен със своите особени заслуги, имал честта да представи на Негово императорско височество великия княз Николай Николаевич браилският наш съотечественик Иван Параскевов. Г-н Параскевов поднесъл на Негово Величество българското национално знаме със злат лъв, приготвен от неговата дъщеря г-ца Стиляна. Великият княз приел милостиво това знаме и го предал на четвърта дружина от българското опълчение”.

Даже и след повече от век съобщението е особено вълнуващо. Изключително важно е определението “българското национално знаме”. Като се има предвид, че вестникът е орган на Добродетелната дружина, това подсказва, че още преди връчването му знамето, избродирано от Стиляна е било определено по всеобщото мнение на най-влиятелната част от българската емиграция в Румъния, за “българско национално знаме”. От Букурещ пристига и българска църковна делегация, начело с епископ Панарет, за освещаването на знамето, но румънските власти не разрешават и поради тази причина то не може да бъде приковано към дървената дръжка и не може да участва във войната. След предаването на знамето на княз Николаевич следите му ту се губят, ту се появяват. За първи път е развято на 30 август 1878 г. на военен парад в Пловдив по случай имения ден на руския император. След парада е запазено и по-късно прибрано в Двореца на българския княз в новата столица София.** И пак не се споменава за него нищо години наред. До 1930 година. Малко преди Стилияна Параскевова да почине, на нея й е позволено да отиде и да го види. Придружава я синът й. Въпреки че това знаме никога не се развява в бой, то е второто известно със славната си история опълченско знаме след Самарското. А защо румънската Екзархия и руските имперски власти не са пожелали българските опълченци да се бият под български флаг можем лесно да се досетим. Мотивите им стават видими само година по-късно, при подписването на двата договора след разгрома на Турция.

Иван Параскевов след Освобождението се преселва със семейството си в новата столица София, където живее до смъртта си на 16 ноември 1895 г. През целия си живот той щедро подпомага финансово различни български идеи – издаването на вестници, поддържането на читалища и училища. Но само едно от многобройните му дарения  обезсмъртява него и дъщеря му Стиляна и ги свързва със символа на българската държавност до днес. Българското знаме, което никога не е пленявано, никога не е опетнявано, знамето, което и днес  защитаваме и заради честта на което са умирали и умират българи, на него съдбата отрежда непредвиждана вечност, превръща го в прототип на българското национално и държавно знаме.

Стиляна Параскевова е родена на 6 март 1863 г. и е най-голямото от трите деца на Иван и Недялка Параскевови. В дома на нейния баща България е свято име, а нейното освобождение – най-светлата цел, смисълът на живота им. И бащата изисква от децата си да се посветят на делото. Такова е възпитанието, което те получават. След 1875 г., за да не постъпят в румънско училище, Иван Параскевов им наема частен учител, защото държи те не само да получат добро образование, но и непременно да бъде на родния им език.

През 1872 г. Стиляна среща в дома на баща си в Браила бъдещия си съпруг. Деветгодишното момиченце се влюбва в учителя от Етрополе Илия Вълчев (ок.1850- ок.1930). Не е трудно да се отгатне защо. Младият учител идва от непознатата за нея България, преследван, рискувал живота си за свободата, преминал през една тъмна есенна нощ река Дунав, заплашван от турски затвор и смърт. Той е сред основателите на Етрополски революционен комитет през 1870 г. и негов секретар, съратник на Васил Левски, чийто брат е женен за по-голямата му сестра. След обира на турската поща от Димитър Общи, Илия Вълчев е застрашен от арест и се укрива в Оряхово, а малко по-късно минава във Влашко. Установява се в Браила. По време на Руско-турската война (1877-1878) е преводач в щаба на Гвардейския Руски корпус. Участва в битките при Горни Дъбник и Правец. Награден е с руски сребърен медал на шия и Александровска лента. Добре образован, от уважаваното и богато семейство на етрополския търговец Димитър Вълчев, и това убеждава родителите на Стиляна да дадат съгласие за сгодяването й с Илия, въпреки младостта на годеницата и голямата разлика в годините им.

През 1881 г. Стиляна става госпожа Вълчева. Има щастието да стане майка на 4 деца – Мария (Мица), Олга, Недялка и Димитър-Асен. Както и на много българи, съдбата не й спестява и тежки моменти. Активното участие на съпруга й в политическия живот му струва политическо преследване, арест, съд, интерниране. Загубва единствения си брат Стефан едва 22-годишен. През 1904 г. преживява още по-тежка загуба. Умира дъщеря й Олга, ненавършила още 15 години. Но продължава да работи активно в политически и благотворителни организации в полза на България. Тя е една от най-активните участнички в благотворителното дружество “Майка”, основано от Йорданка Филаретова. Особено активна е по време на Първата световна война, когато трябва да се обхождат различни райони на София и да се издирват бедни семейства, самотни войнишки съпруги и деца сираци, за да им се окаже помощ с храна, пари или дрехи, събирани от дружеството. За тази нейна дейност й е присъден медал.

Умира на 7 май 1932 г. в София.

След Освобождението Илия Вълчев се установява в София с младата си съпруга и работи като адвокат. Занимава се активно с политическа дейност като член на Либералната партия. Народен представител в IV-тото и X-то Обикновено народно събрание. България вероятно дължи на него утвърждаването на българския национален флаг в този му вид.

Годината е 1879. Обсъжда се Търновската конституция на България. Но в нейния първоначален вариант текст за националното знаме няма. Руската имперска външна политика всячески се опитва да убеди народните представители в маловажността на пропуска. В хода на дебатите, на 22 март 1879 г. народният представител от гр. Елена Стоян Михайловски, брат на Иларион Макриополски, повдига въпроса за „националните бои“. В дебата за цветовете на знамето участват Петко Каравелов, Константин Стоилов, Киряк Цанков и Петко Славейков. В крайна сметка Учредителното събрание приема в чл. 23, да бъде допълнено, че „Българското народно знаме е трицветно и се състои от бял, зелен и червен цвят, поставени хоризонтално“.

Марин Кубетски, учител в Етрополе, от дълги години търси отговора на въпроса кой би могъл да е вносителят на пропуснатия текст в член 23-ти от Търновската конституция и стига до извода, че “Единствен пряк, заинтересован вносител би могъл да е нейният (на Стиляна – б. авт.) съпруг – Илия Вълчев.” Няма преки доказателства, че Илия Вълчев е участвал в Учредителното събрание и в приемането на Конституцията във Велико Търново. Но в спомените на етрополската учителка Царевна Миладинова, сестра на братя Миладинови, има описана една среща. Тя се е случила малко след установяването на пропуска с липсващия текст в българската Конституция. Срещата на Миладинова е с народни представители и съпруга на Стилияна в Етрополе. Дали Илия Вълчев дава някому идея как да изглежда българският флаг именно в това кафене или отива направо в Учредителното събрание във Велико Търново с обясненията си вече е невъзможно да бъде установено. Едно е сигурно. Той препредава обяснението на Иван Параскевов защо знамето започва с бяло поле. “Бялото ще бъде отгоре, защото бялото и България започват с буквата “б”. Горе бялото, горе България!”.

Но защо Иван Параскевов добавя зелено и червено?

Със сигурност това решение не е оригинално негово. Цветовата комбинация се среща в много песни от фолклора на подбалканските градове, ареята на Родопа планина и в поемата на Раковски „Горски пътник”.

Няма категорични писменни източници по въпроса каква е била идеята да се изберат тези три цвята и как се е достигнало до нея, а само предположения, обосновани върху косвени доказателства. Хералдиците продължават да твърдят, че „Браилското знаме” копира френската хералдическа традиция за изработка на държавни регалии. Би имало логика, ако знамето е конструирано по времето на княз Фердинанд І, наследникът на последната френска кралска династия Валоа. Но то се появява много по-рано от пристигането му в България. И е обвързано с множество митове, някои от които откровенно абсурдни. По същото това време, когато Стиляна Параскевова бродира знамето, формата „лястовича опашка” е характерна за флаговете на Германия, Австрия, Норвегия, Швеция и Русия. Не и за Франция.

Едно от повсеместно тиражираните в литературата и интернет твърдения е, че избраните три цвята за българското национално знаме, развято през 1862 г. по време на Първата българска легия в Белград, е идея на Георги Стойков Раковски (1821-1867). Историята е съчинена неизвестно от кого на основата на една картина, която представлява хайдушко сражение, вероятно край Котел, където Раковски е нарисуван да развява трикольорно знаме. Картината е притежание на Националния военноисторически музей в София. При внимателно вглеждане в нея могат да се открият елементи, които по-скоро навяват мисли за тенденциозно и целенасочено създаване, като фактически я превръщат в енигма. Тя е считана от редица нейни изследователи за компрометираща историята на българското знаме. Като контрааргумент се посочва истинското знаме на Първата българска легия, което има съвсем друг вид и цветове, различни от тези на картината. Въпросът е изяснен в „Легията на Раковски. Дейност и символи”. Онези от застъпниците на тази теза, които се опитват да вкарат картината в историята на българското национално знаме, правят най-вече грешката да приемат, че горната ивица на знамето, което държи Раковски, има зелен цвят. Всъщност този цвят е синьо зелен. И такъв е на оригинала. Не е небесно син, какъвто по-късно е на Самарското знаме, но не е и тревисто зелен, какъвто е на днешното българско знаме. И е нелогичен за българската знаменна традиция.

Има и още един любопитен факт. Репродукциите на картината от НВИМ са публикувани под най-различни заглавия: „Раковски в Балкана”, „Г. С. Раковски с чета в Балкана”, „Георги Раковски с хайдушка дружина в Балкана в 1854 г.” Историци, изкуствоведи и хералдици не са единодушни по въпроса кой е авторът на композицията, как е стигнал до идеята да нарисува знамето, развявано от Раковски с тези цветове и как точно е била озаглавена. Най-многобройни защитници има тезата, че картината е рисувана през 1868 г. от италианеца Андреа Сако (или Саки), близък приятел на Раковски и негов съученик. Интересното е кога и къде са учили те двамата заедно, при условие, че дори елементарна справка с търсачките в нета, посочва само един художник с това име, роден през 1599 г. в Неттуно, Италия. Тази подробност ни насочва към един съвсем различен прочит на вероятната картина на неизвестния му едноименник Андреа Сако и я превръща в загадка. А ключ за разрешаването й е самият Раковски с неговата вяра в Руската Имперска армия. През 1854 г. я описва така: „…тайно непознат се управих в Цариград и като чух, че русийскии войски минали Дунава, събрах абие (веднага) 12 избрани момци българи и като ги заклех в святое причастие чрез свещени български лица, тръгнахме от Воспора за Стара планина добре оборъжени. Цел моя беше да успех да се намеся с руския войски.” ***

В голямото и много подробно изследване на българската знаменна система, поместено в http:// www.nationalflaggen.de/flags-of-the-world/flags/bg_nmmh.html авторите, макар и да правят грешка, като също приемат, че става дума за знамето на Първата българска легия от 1862 г. (First Bulgarian Legion, 1862), все пак правилно разчитат неговия вид, като: „трикольорен флаг с хоризонтални син, бял и червен цвят”, такъв, какъвто го виждаме и на посочената картина в НВИМ. В този си вид знамето, което държи Раковски, придобива политически ангажирано измерение. Днес знаем, че по някакви незнайни причини цветовете в регалиите на славянските народи е прието да бъдат бяло, синьо и червено в различна последователност и форма. Знамето, което развява Раковски, всъщност е панславянският стандарт и „флаг на всички славяни, одобрен на Панславянското събрание през 1848 г. в Прага”. Там тези цветове са обявени като такива „за всички векове” и подчертават общия произход на Русия и славянските народи в Европа. Счита се, че тези три цвята са взети от знамето, под което са плавали руските кораби, като съзнателно или неволно е разменена подредбата им. Интересно е, че държавите, които използват и до днес трите панславянски цвята на знамената си освен Русия, са Сърбия, Хърватия, Словения, Република Сръбска като част от Босна и Херцеговина, Чехия, Словакия. Бивши Югославия и Черна Гора до 2004 г. също. И символът е двуглав орел, а не лъв. Просто защото той не е характерен обитател за нашите географски ширини.

Дълго време Раковски защитава панславянската идея в публицистични материали, издавани главно в Белград и Земун, където живее. След провала на двете легии обаче, той е разочарован от политиката на Русия и Сърбия и преосмисля тезите си. Появява се през 1861 г. острият политически памфлет „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”.*****

Публицистичното и литературното творчество на Георги Раковски е много слабо известно на широк  кръг читатели, но и от малкото, което е публикувано, става ясно, че той макар и леко хаотично и с някои заблуди и допуснати неточности, от малкото налична информация успява да формулира една теза, която е леко стряскаща. “Ние сме арийци, и доказателство за това е нашето народностно име Болгари”****** Избира да направи публично достояние своето мнение в публицистичните си материали, които издава в Сърбия – Белград и Земун, през 1860 и 1861 год. Не можем да подминем и въпроса защо Раковски и стотиците български воеводи по време на турското робство избират за знаме не панславянските цветове, а комбинацията бяло, зелено, червено, не двуглавия орел, а африканския лъв.

Безспорно знамето е основен символ за всяка една държавност и суверенитет, изразител на национална идентичност. Няма държава без знаме. Няма армия без флаг. В цветовете му се закодират спомени за минало и същност, които трябва да съхранят. За съжаление ние нямаме ясни доказателства за това какво е било знамето на нашите предци при установяването им на парчето земя, именувано „Онгъл” в делтата на река Дунав. В учебниците по история четем, че това е била конската опашка. За доказателство се преразказва един от отговорите на Папа Николай I до Кан Борис I Михаил по повод покръстването на България. Но той звучи по-скоро като оправдание и опит за намиране на заместител за нещо, за което не сме съхранили спомен. Или поне нямаме съзнателен спомен. Конската опашка е наистина символ на мощ, често използван от индо-иранските народи. Но след като приемаме официално, че тя е символ и за българите, то трябва да обясним защо и дали има нещо общо с генетичния ни произход. И макар да нямаме ясни източници, а само предположения, за това какво е било знамето на нашите предци, ние все пак пазим спомена за развятата конската опашка. И не е случайно, че Раковски пръв от възрожденците ни публично обсъжда етническия ни генетичен произход като различен от славянския.

Комбинацията бяло, зелено, червено в различни варианти е характерна за индо-иранските народи. При всички тях цветовете символизират едно и също: трите основни съсловия на обществото. Бялото е духовенството, зеленото – работещите, тези, които осигуряват материалните блага, и червеното – армията, която защитава всички и всичко, което ни дават другите два цвята. Трите цвята са разположени хоризонтално и също не случайно. Те утвърждават разделението на тези съсловия и тяхната разлика в йерархично отношение. На първо място в Българския флаг е поставен белият цвят – символ на духа и духовността. Макар и войнствен по принуда, но по същност миролюбив народ, сме оставили червеното да стои най-ниско. Любопитното е, че по време на война българското знаме се обръща и поставеният най-отгоре червен цвят съобщава на света, че имаме силна и боеспособна армия, която „брани и защитава” *******. Вероятно именно поради тази причина, Раковски е опитвал да обърне България към етническото семейство, от което смята, че произхождаме, и да ни постави отново там, където винаги сме били: „цивилизационен лидер на Европа и горд представител на арииски народи”********. Тези факти правят най-малко съмнително лансираното от някои изследователи предположение, че Георги Раковски е автор на проекта за българския трибагреник.

Още от създаването си българското знаме е проектирано по различен от панславянския маниер. Дори и със самия подбор на цветовете и формата му сякаш казваме на света, че сме различни, но сме заседнали трайно върху старата Европа и винаги ще бъдем част от нея.

Изобщо не се чувствам горда от това, че не съм част от славянството, но когато сравнявам поместените по-долу снимки, трябва да призная, че има логика в тезата на Георги Раковски. Освен българското и иранското, знамената на Индия, Таджикистан, Кюрдистан и Волжка България използват същата хоризонтална цветова кобинация с лъв в символиката си и поставят червения цвят най-отгоре в случай на война. Всички те в миналото са били земи, където се е развивала индо-иранската цивилизация, земите от които тръгват към Европа синовете на Кубрат.

В знамето избродирано от Стилияна Параскевова, което се счита за първообраз на българското национално знаме и служи като образец на депутатите, когато приемат член 23 в Търновската Конституция, също е използвана комбинацията бяло, зелено, червено, но очевидно съчетанието на цветовете и разположението им в него, както и фигурата на лъва не е оригинална идея на Иван Параскевов, а възприет по негово твърдо убеждение критерий как да изглежда националният символ на Свободна България. Впоследствие се достига до изчистване и на символното значение на останалите два цвята. Зеленото започва да се възприема като символ на хайдушкото движение и всички защитници на България, защото се свързва с пролетта на новия живот, а червеното с пролятата кръв на онези, които дават живота си за славата на Отечеството си. Това прави неговият проект още по-значим и определящ за поколенията, защото зад него стои ясна символика и официално възприета традиция в България.

От друга страна крайно националистическото политическо поведение на Георги Раковски и особено публицистичните му изяви в сръбския и румънския печат, неволно нанасят една друга вреда на българския народ, последиците от която усещаме и днес. Класически случай на публична фигура, която с искренна вяра, че помага на Родината си, прави „мечешка услуга” на поколения българи. Постоянните конфликти с македонците са само видимата страна на още един много стар политически проблем. Те са поредният формален повод, който има за цел да измести България от мястото на политически, икономически и цивилизационен лидер в Европа, а в ролята на „маша” са използвани националистите, които раздухват огромен огън на Балканите.

Началото на  тази тенденция поставя Райхщадското споразумение *********от 1876 г. между Русия и Австро-Унгария, според което „ако се стигне до разпадане на Османската империя, създаването на голяма компактна славянска държава е изключено“. Черна гора и Сърбия ще получат възможността да анексират съответно едната Херцеговина и пристанище на Адриатическо море, а другата някои части на стара Сърбия и Босна. „Австрия ще има право да анексира турската част от Хърватия, както и някои погранични райони на Босна“. От своя страна, Русия ще получи правото да си върне Бесарабия, отстъпена на Молдовското княжество през 1856 г. В руския текст е записано, че при „пълен разгром на Турция в Европа“ България и Румъния ще образуват независими княжества. Споразумението доказва, че още през 1876 г. е било замислено на Балканите да не се допуска да се живее в мир и разбирателство. В австрийския вариант на текста името „България“ изобщо не се споменава. Записано е, че ако Турция бъде победена, Австро-Унгария ще получи Босна и Херцеговина с изключение на някои територии, които ще се присъединят към Сърбия и Черна гора. Румъния и Албания могат да станат автономни държави, а остров Крит и Тесалия ще се присъединят към Гърция. За Константинопол се предвижда да бъде обявен за свободен град. Същевременно Русия ще получи правото да придобие и управлява както намери за добре новозавладените територии по Черно море и в Азия.

От 146 години, без да е страна по Райхщадското споразумение, България понася последиците от него, препотвърдени в Сан-Стефанския и Берлинския договор от 1878 г., в Ньойския договор от 1919 г., в решенията на Конференцията в Ялта през 1945 г., в присъединяването ни към СИВ през 1949 г., към Варшавския пакт през 1955 г., към НАТО през 2003 г. и към ЕС през 2007 г., възражда се от 1974 г. насам и в бруталната геополитика на неоосманизма.

Методично осъществяваното териториално раздробяване на страната ни и неосъществените, но заявени идеи в това отношение, огромният политически и икономически натиск, който ни оказват различните т. нар. „велики сили”, безметежното безхаберие на поредица случайници, попаднали в политиката и държавната власт, накърняват достойнството ни, суверенитета ни, застрашават държавността ни и ни подлагат на публично унижение пред света. Като това да бъде поставен в квартал на Белград паметник на Левски и на Раковски, платен от българите, но с надпис на сръбски език, в който не се упоменава името на България, а българското национално знаме да бъде изгорено и поругавано не веднъж.

Но има и една добра новина. Всички славянски езици, без значение източни, южни или западни, са част от голямото индоевропейско езиково семейство. В източната подгрупа е посочен само един език – плурицентричният български (т. е. език с няколко книжовни норми). И са добавени две негови езикови норми. Бантаската, установена от 1718 г. (използва латиница) и македонската, появила се в 1945 г. (използва кирилица). Този факт не е българско решение, а световно призната лингвистична класификация.

Отричано, забравяно, скривано, но все пак върнало се при нас, благодарение на наследниците на Иван Параскевов – Стиляна и Илия Вълчеви, националното ни знаме е било и си остава най-святата ни от всички държавни регалии. Но не връщането на знамето го прави национален символ и ни кара да се чувстваме горди. Търновската Конституция само узаконява и реабилитира в национален флага, извезан от Стиляна Параскевова за българското опълчение. Българската нация е тази, която го прави символ и днес!

* Организираното българско русофилско общество в Букурещ от представители на заможните слоеве на българската емиграция във Влашко официално учредява на 9 март 1854 г. Средоточно българско попечителство „Епитропия“, което си поставя за цел да възглави освободителното движение на българския народ и дейността на българската емиграция в условията на започналата вече Кримска война (1853–1856). Основатели са Евлоги и Христо Георгиеви, Георги Атанасович, Маринчо Бенли, Иван Бакалоглу. След като е призната официално от руското правителство, организацията създава свои поделения в Браила, Галац, Плоещ. През 1862г. се преобразува в Благотворително дружество – добродетелна дружина. По форма е благотворителна организация, но фактически си поставя  определени политически цели. Добродетелната дружина следва официалната политика на Руската Империя и през 1862 година по инициатива на руското консулство прави опит да унищожи критичната към нея брошура на Георги Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“.

**Оригиналът се пази в Регионален исторически музей – Стара Загора, с вече избелели и неразличими цветове.

***Според Георги Стойков Раковски. Съчинения, първи том”. С., 1983

****Архив на Г. С. Раковски. Т. 1– 4. София: БАН 1952– 1969

*****Брошурата е преиздадена през 1886 от Захари Стоянов с негов предговор и за втори път в Библиотека „Незаличими свидетелства“ №5 на ИК „Стрелец“, София, 2004

******Архив на Г. С. Раковски. Т. 1– 4. София: БАН 1952 – 1969

*******Архив на Г. С. Раковски. Т. 1– 4. София: БАН 1952 – 1969

********Мотото „да брани и защитава” не е откритие на американската полиция, а очевидно е известно от три века в България. Съчинения в 4 тома. Ред. кол. В. Трайков, К. Топалов, Св. Гюрова. София: Български писател, 1983– 1988 .

*********http://istmat.info/node/27175 , Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917), Государственное издательство политической литературы,1952 год., стр.144-148

*********Паметникът е изработен от скулптора Георги Чапкънов по инициатива на Национална асоциация “Георги Стойков Раковски” и Общобългарски комитет „Васил Левски”, подкрепени от Столичната община и Белградската скупщина и е изцяло финансиран от „Алианц България” ЕООД.