Ямболски истории: За Ямболския 4-ти конен полк, за руските бежанци, за анархизма и още нещо

Мария КАЧУЛЕВА

99 години по-късно след едно кръвопролитие в Ямбол

Третото десетилетие на двадесети век светът нарича неслучайно „бурните двадесет”. Тогава и България, и Ямбол са белязани както от тежки политически трусове и значими социални събития, така и от появата на модернизма в изкуството, архитектурата и литературата. А Ямболската духовна вселена от анархокомунисти, социалисти, окултисти, теософи, протестанти, франкмасони, декаденти, всички те обхванати от чувство за изключителност, маниакалност и духовен аристократизъм* се оказва в епицентъра на знакови политически събития и се превръща в своеобразна столица на анархизма и модернизма.

Карикатура на Ал. Стамболов

Именно в Ямбол се взема решението през месец юни 1919 година в София да бъде основавана Федерация на анархистите комунисти в България (ФАКБ). Вдъхновител е ръководителят на местната структура Георги Шейтанов (1896-1925г.), пламенен оратор, публицист и революционер, близък приятел на Гео Милев (1895-1925 г.), с когото споделят идеите на анархизма и заедно издават списание „Пламък”, като му придават онова специфично анархистично звучене, което години наред го държи на гребена на вълната.

В него Георги Шейтанов публикува забележителните си публицистични материали, статиите „Изкуството и човекът“, „Начало“, „Знамето на епохата“, както и няколко стихотворения. Програмната статия на списанието „И свет во тме светится“, дълги години е приписвана на Гео Милев, но, прочетена внимателно, издава неговия стил и звучи по шейтановски вдъхновено.

Значимостта на Георги Шейтанов в тази ситуация многократно е описвана, оценявана и аз не мога да добавя нищо все още неизвестно от неговата биография. Но ще припомня накратко как изглежда политическата обстановка в страната и събитията, които довеждат до сакрална за ямболци и за България дата – 26 март 1923 година.

За Ямбол обичайно се говори, че е Меката на българския анархизъм и лоно на неговите български теоретици. И неслучайно. Тяхната история у нас не започва и не завършва с романтичния образ на мъже и жени, облечени в черни дрехи с бомба в ръка, които се държат като камикадзе. През 1920 година идеите на анархизма се възраждат с нова сила, България е готова да прегърне романтичната фигура на анархиста Шейтанов и се прекланя пред неговите статии, написани с неочаквано близък до съзнанието на хората патос. Един от първите негови верни последователи е по-големият брат на Мирчо Качулев – Никола (1898-1969 г.), който от лятото на 1920 година, вече анархист, става професионален революционер и с това си решение хвърля в ужас цялата фамилия.

Анархистите поемат по пътя на пълното политическо противопоставяне, като се обявяват против приетия през месец април 1907 година Закон, по силата на който техните групи са разтурени и обявени извън закона, а печатните им издания спрени. Те открито заявяват, че ключът към освобождението на страната не е превземането на държавната власт, а премахването ú изобщо. Настояват правителството на Александър Стамболийски (1879-1923 г.), което подписва на 27 ноември 1919 година унизителния за България Ньойски договор, да бъде свалено и го заплашват с бунт. За още по-унизителен анархистите приемат факта, че за церемонията по подписването страните от Антантата определят родовото имение на френския граф дьо Ньои. Негов прадядо е оня предводител и рицар тамплиер, сразен на бойното поле от българския цар Калоян в онази култова битка, когато българската войска пленява и самия фламандски император Балдуин. Седем века по-късно френските рицари все още не могат да простят на българите поражението си тогава и приемат Ньойския договор като закъсняло възмездие.

Още едно събитие през същата година се оказва знаменателно за България и Ямбол, макар и да се случва на хиляди километри. След болшевишката революция в Русия през 1917 година верните на монархията армейски части започват въоръжена съпротива срещу властта на съветите. Стига се до кръвопролитна Гражданска война, която продължава няколко години. Частите на така наречената контрареволюция на „Бялата гвардия“, остават в историята със събирателното име „белогвардейци“ и по стечение на обстоятелствата нейното продължение се оказва в България. Водач на съпротивата срещу болшевиките в Южна Русия е генерал-лейтенант Антон Иванович Деникин (1875-1933 г.). Неговата Доброволческа армия постига първоначално успехи с помощта на Антантата и дори установява контакти с българското правителство още през 1919 година с искане да подпомогне белогвардейците с оръжие и боеприпаси, но, докато се водят преговори, те търпят поражение след поражение и се стига до там, че в края на 1919 година във Варненското пристанище акостира параходът „Витяз”, а на борда му се намират първите 1000 руски емигранти. През април 1920 година генерал Деникин подава оставка. Замества го генерал Пьотр Николаевич Врангел (1878-1928 г.), останал в историята като „Черния барон“. Войската под негово командване понася ново тежко поражение през месец ноември 1920 година, когато Червената армия нахлува на Кримския полуостров.

Части от армията на барон Врангел напускат Кримския полуостров,1920 година

Октомврийската революция и последвалата Гражданска война в Русия  предизвикват огромна емигрантска вълна, получила събирателното определение „Бяла емиграция“, която буквално залива Европа. Само за няколко години техният брой достига 45 000 наред с многобройните цивилни хора, дошли самостоятелно. Под френски натиск България е принудена да приеме още руски бежанци и частично да подпомогне армията на барон Врангел с боеприпаси. С отзивчивостта си да задоволи исканията на френското правителство министър-председателят Александър Стамболийски се надява да постигне облекчаване на външнополитическата изолация, в която е поставена България. Крайната цел е приемането на нашата страна в Обществото на народите (организацията-предшественик на ООН, б.а.). Следват няколко месеца, в които руски емигранти нелегално преминават държавната ни граница – най-вече през Истанбул. В крайна сметка България е приета за член на Обществото на народите на 16 декември 1920 година, но Франция отново засилва натиска върху правителството, за да бъдат приети повече емигранти в страната. Издръжката на пристигащите е поета от Руския Червен Кръст (РЧК) и Съвета на руските посланици в Париж, но и на правителството се налага да отделя средства от скромния си бюджет. От месец май 1921 година в България започват да пристигат поетапно още около 20 000 души от частите на Врангеловата армия. Анархистите са тези, които открито се изправят срещу настаняването на белогвардейците в България. Ситуация от началото на миналия век много напомня тази, която се развива 99 години по-късно, през 2022-ра година. И тя ще бъде запомнена с поредния безпрецедентен натиск на поредната „велика сила” върху поредното правителство на България. Поради тази причина голямо е изкушението да цитирам Еклисиаст** 1.[1:9] Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето.

Части белогвардейци напускат Русия, 1920 година

В края на 1920-тата година и в първите месеци на следващата, броят само на руските войници в Царство България по оценка на някои съвременници достига 17 хиляди, а през 1923 година те вече наброяват 36 хиляди.

Парад на белогвардейци, Варна,1921 година

В разрез с всякакви международни норми на поведение, правителството на Александър Стамболийски не изисква тяхното разоръжаване, а им дава възможност безпрепятствено да продължават войнишкия живот по уставите на руската императорска армия, да извършват строеви и тактически подготовки, освещаване на бойните знамена, паради и да поддържат военните си училища. Още една асоциация, която ни се натрапва. Различава се само по участниците в днешните събития. Въпреки че армията на барон Врангел слиза на българска земя с оръжие и униформи, като цяло белогвардейците стоят далеч от политиката. С изключение на Деветоюнския преврат през 1923 година, когато се включват на страната на деветоюнци. След това обаче те изцяло се оттеглят от политическия живот. За разлика от всичко, което се случва около нас сега.

Барон Врангел, Крим 1921 година

През 20-те години на ХХ в. „…специфична украса на българската столица даваха руските бежанци, които нахлуха с хиляди в България от черноморското пристанище Одеса (главно през Истанбул) след разгрома на южноруския военен поход на барон Врангел. Естествено, България не беше достатъчно богата страна, за да издържа такава тълпа бежанци и затова повечето от тях след няколко месеца или след година-две продължиха на Запад. Но все пак хиляди руснаци останаха и тъй като по-голямата част от тях принадлежаха към образованите, културните слоеве на обществото, оказаха съвсем специфично влияние върху всекидневния живот, придадоха му характерна окраска, бих казал – аромат…”. Така описва в спомените си приема на руската белогвардейска емиграция в България отлично запознатият с българските политически и социални условия Шандор Киш-Немешкери*** – унгарски дипломат в София. Именно с него през февруари-март 1922 година преговаря началникът на елитния кадрови І-ви армейски корпус генерал Кутепов**** като се опитва да изясни възможностите за съвместни действия с унгарското правителство на антиболшевишка основа.

Джаз-оркестър, съставен от белогвардейски емигранти в България, София,1926 година

По своята численост и историческа значимост руската емиграция в България по това време е съпоставима с „руското зарубежие” в Париж, Прага, Белград. Руските емигранти и у нас, както и навсякъде другаде, имат значителен принос в развитието на културата и науката.

Разглеждайки сводките от онези години, става ясно, че в град Ямбол на 21 август 1921 година за първи път са разквартирувани белогвардейци на барон Врангел. От всичките 1400 руски емигранти и команден състав от 291 офицера, 700 са юнкери от три руски военни училища и са настанени в сградите на 4-ти конен Ямболски полк. Обучението им продължава и при новите условия на живот, като определя облика на руския гарнизон в града. Факт е, че те правят всичко възможно, за да се впишат в социалния живот на нашия град. Устройват балове в офицерския клуб, реализират театрални постановки, преподавателите от военните училища изнасят лекции и беседи пред ямболската общественост. Революционната романтика, която витае в тия дни, увлича ямболските младежи, а идеите на анархизма отново набират сила в техните нелегални групи. Парадоксално е, но именно емигрантите от руския белогвардейски корпус в Ямбол са онези, които допринасят неволно убедително да се разрастнат проанархистичните настроения в града. Още с настаняването си през 1921 година в нашия град, те започват да дразнят анархистите с преднамерения си аристократизъм, с беседите, които изнасят против идеите на т. нар. пропаганда на делото***** и техните кумири: Пиер-Жозеф Прудон (1809-1865 г.) масонът-философ и първият назовал се открито анархист, Пьотр Алексеевич Кропоткин (1842-1921 г.), всеизвестният теоретик на анархизма в Русия, Лев Давидович Троцки (1879-1940 г.) – основател и командир на Червената гвардия, победила Бялата армия, в резултат на което те са станали емигранти. Напрежението в града се засилва и последователно довежда до избухването на метеж. Но искрата, която го подпалва, е с български произход.

Афиш за митинга на анархистите,1923 година

На 23 март 1923 година правителството на Александър Стамболийски подписва Нишката спогодба, която предизвиква сериозни граждански вълнения. Последвана е от Наредба за изземване оръжието на населението, която не засяга наличното въоръжение на руските военни емигранти. Точно тя провокира анархистите да организират митинг на площад „Кобург” (днес „Освобождение”) в Ямбол на 26 март 1923 година, който се превръща в кървава трагедия за целия град. Историята е известна и описвана многократно. Няма да се спирам в подробности за нея. Следват Деветоюнският преврат и жестоко потушеният Септемврийски метеж от същата година, когато анархистите се опитват да свалят правителството на Демократичния сговор на проф. Александър Цанков (1879-1959 г.). Но в него не участват ямболските анархисти. В града вече няма структура. Онези, които се спасяват от убийствата на 26 март, напускат града и дори родината си.

Щандарт на 4-ти конен полк

Непосредствен участник в тези събития е забележителният 4-ти конен Ямболски, на Н. Ц. В. Борис, княз Търновски, полк. За разлика от 29-ти пехотен Ямболски полк, за чиято история основателно са изписани много страници, за 4-ти конен Ямболски полк се знае много малко. А той има славна история, изпълнена с множество успехи в двете Балкански, Първата и Втората световна война.

Четвърти конен полк е формиран с Указ № 9 от 1 февруари 1889 година от състава на 1-ви, 2-ри и 3-ти конни полкове, състои се от четири ескадрона и влиза в състава на 2-ра конна бригада. От 27 април 1889 година е на постоянен гарнизон в Ямбол. Неговият първи командир е майор Велко Кърджиев. През годините носи различни според извършваните реорганизации имена:

  • Четвърти конен полк – 1 февруари 1889 -19 декември 1920 година
  • Четвърти жандармерийски конен полк – 19 декември 1920 – 1922 година
  • Четвърта жандармерийска конна група – 1922 – 20 декември 1927 година
  • Четвърти конен полк – от 20 декември 1927 година
  • Четвърти конен на Н.В. полк – до 5 март 1946 година
  • Четвърти конен полк – от 5 март 1946 година до разформироването му

По време на Балканската война воюва срещу турците. В Междусъюзническата (1913 г.) война е дислоциран и охранява линията Мидия-Енос. В края на месец юни с. г. е придаден в състава на Първа армия за действия срещу сърбите по направление Салаш-село Княжевац.

През Първата световна война (1915-1918 г.) полкът воюва последователно на Македонския и на Добруджанския фронт. От 1 октомври до 28 ноември 1915 година е включен в състава на Конната дивизия и воюва в направление Царево село, Кочани, Битоля и Прилеп. На 4 октомври с. г. в боя при Врана провежда успешна разузнавателна операция и продължава успешния си поход до превземането на линията Ресен-Охрид на 23 и 24 ноември 1915 година. От началото на войната с Румъния, започнала през лятото на 1916 година, 4-ти конен полк е прехвърлен на Добруджанския фронт в състава на Конна дивизия под командването на генерал лейтенант Иван Колев Колев (1863 -1922 г.). 4 септември 1916 година остава във военната история на България със знаменателните думи, които генералът произнася преди началото на офанзивата пред строената българска конница и в минутите, когато срещу нея се насочва двукратно превъзхождаща руска кавалерийска дивизия:

4-ти конен Ямболски полк след победата при Мустафа Ачи, 1916 година

Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!

 

Генерал лейтенант Иван Колев

Генерал Колев е първият български офицер и командващ след Освобождението, който публично поставя националните интереси на България над благодарността към освободителите. Под негово командване 4-ти конен Ямболски полк участва в боя при Топра Хисар на 19 септември и на 21 в разгрома на румънците и руснаците при Мустафа Ачи. От септември до декември 1916 година води боеве на Добружанския фронт в направление при Герингеч, с. Первели и Кота 90, Тузла-Тахир Гьол, Бериш Тепе, селата Тари Верди и Докузачи. Продължава боевете и през 1917 година. От началото на 1918 година е оставен да охранява участъка на река Дунав от град Тулча на изток до устието на ръкава „Свети Георги”. С Указ № 96/19.12.1920 година е преформатиран в 4-ти жандармерийски конен полк и върнат в Ямбол. От 1922 до 1928 година под това име участва в обезоръжаване на населението от Ямболска околия след „кървавия митинг” на 26 март 1923 година, в деветоюнските събития с. г. и в потушаването на Септемврийското въстание в района на Нова Загора. От 1928 година отново се реорганизира в 4-ти конен полк.

4-ти конен Ямболски полк участва и в първия период на Втората световна война (1941 – 1945 г.) в състава на 4-та конна бригада от 2-ра конна дивизия. През 1943 година е изтеглен от фронтовата линия и пренасочен в състава на Прикриващия фронт******. Остава там до 14 октомври 1944 година, когато е придаден към Бронираната бригада и успешно преследва противника от Ниш към Прокупле. В състава на 6-та пехотна дивизия взема участие във втората Косовска операция в района на Майдан планина от 21 октомври до 21 ноември 1944 година, води боеве към Куршумлия, Добриновец, Алексинац и достига до връх Остро купле, Копаоник планина. На 23 ноември 1944 година влиза в Митровица, където с 35 убити завършва бойният му път. На 4 декември 1944 година се завръща в Ямбол и целият полк е демобилизиран.

Посрещането на 4-ти конен Ямболски полк след офанзивата на Добружанския фронт

С Указ № 6 от 5 март 1946 година, издаден след доклад на Министъра на войната № 32 от 18 февруари 1946 година, е одобрена промяната на наименованието на полка от 4-ти конен на Н. В. полк в 4-ти конен полк и още същата година разформирован. Негов последен командир е полковник Тодор Азманов от известната ямболска фамилия.

За своите 57 години в служба на отечеството начело на 4-ти конен Ямболски полк са били 25 командира. От 726 човека личен състав подофицери и войници, 24 офицера, 1 цивилен, 528 коня и 39 каруци за обоза през 1889 година при разформироването му личният състав вече е нарастнал на 1036 човека, конете са станали 984, а колите в обоза 121, в т. ч. и 2 специални транспортни. Запазил се е само броят на офицерите – 24, и на администрацията – 1 цивилен чиновник.Полкът е взел участие в 4 войни на 4 различни фронта и, както е традицията в българската армия от векове, няма загубена битка или пленено знаме.

Задавала съм си въпроса защо, въпреки неоспоримите му успехи, неговата забележителна история не е популярна. Смятам, че има само едно логично обяснение. 4-ти конен Ямболски полк е част от събитията на 26 март 1923 година, когато взема участие в разпръскването на митинга на площада и масовото избиване на анархистите и техните семейства. Този спомен за една жестокост, довела до тъжни събития в България и в Ямбол, е все още жива и болезнена тема за ямболци, затова съзнанието ни издига бариера при всеки опит да се върнем към онези мигове, когато се изправят един срещу друг българи, но си остава символен. Неразчетен и неразбран за цели 99 години, но все пак символ.

* Кръстев, К. Спомени за културния живот между двете световни войни, изд. Български писател, С.,1988 година

** Еклисиаст или Проповедник (на гръцки: Εκκλησιαστής; на латински: Ecclesiastes; на иврит: קהלת‎, Кохелет), е книга от Стария завет (еврейската Библия) Еклисиаст е анонимен труд[3], най-вероятно написан в III век пр. н. е. Авторът Кохелет се представя като син на Давид, цар на Йерусалим (т. е. Соломон), което датира книгата от X век пр. н. е. Книгата говори за смисъла на живота и за най-добрия начин той да бъде изживян. Тя обябява всички дела на човека за хевел, което се превежда като „от суета“, „празни“, „напразни“, „временни“, „безсмислени“, „преходни“, „просто дъх“, „отминаващи“, тъй като животите и на мъдреците, и на глупците приключват със смъртта. Кохелет недвусмислено определя разума за основа на добре изживения земен живот, но в никакъв случай не приписва вечност на живота. В светлината на безсмислието на живота, човек трябва да се радва на малките радости от всекидневния живот, като ядене, пиене, и задоволеност от собствения труд.

*** Шандор Киш-Немешкери (1884 – 1958 г.) – дипломат от кариерата. В България е изпратен за пръв път през пролетта на 1912 година като икономически експерт-кореспондент в София. Тази длъжност изпълнява до избухването на Първата световна война. През август 1917 година за кратко време отново получава специална задача в България. От септември 1920 година до май 1929 година е дипломатически представител на Унгария в София; създава унгарската легация в София и установява първите дипломатически отношения между Унгария и България.

**** Генерал Александър Павлович Кутепов пристига с войските си в България през ноември и декември 1921 година от Галиполи. Кьосева, Ц., България и руската емиграция, 20-те – 50-те години на ХХ в. С., 2002, с. 79.

*****Пропагандата на делото е термин, който определя призива за насилствени действия, които обикновено се извършват от анархисти, които вдъхновяват масите да се бунтуват срещу политическите структури в дадена държава. В някои случаи революциите са мирни демонстрации, но в екстремни ситуации са докладвани терористични актове като бомбени атентати. Тази концепция датира от края на 19-ти и началото на 20-ти век, когато Карло Писакане, италиански анархист и един от първите социалисти, пише за концепцията в книгата си като опит да се опита да „събуди масите” от политическо потисничество. Концепцията е насърчаване на хората да използват насилие, за да се бунтуват срещу политически лидери и системи в правителството.

****** През 1940 година е формиран т. нар. Прикриващ фронт в състав Първа и Четвърта българска армия – 7 дивизии. Втора българска армия не е в състава му и е развърната за преграждане направленията от Гърция към България от р. Места до р. Марица. Отбраната на Черноморското крайбрежие е възложено на мобилизирани полкове от Трета българска армия и Черноморския флот.

 

About the Author :

Leave a reply