Ямболски истории: За изненадите на Фортуна, които спохождат всеки от нас

Мария КАЧУЛЕВА

122 години от рождението на Николай Петрини

102 години от подписването на Ньойския договор

Погребението на Александър Петрини. От ляво на дясно зад ковчега първият е Аспарух Коларов, сестрите му Любов и Евгения, майка му Серафима и най-вдясно е самият Николай

Поне веднъж в живота си всеки си казва „Съдбата ме изненада”, „Такава ми била съдбата” или „Така реши Съдбата”. Нашият съгражданин Николай Александрович Петрини е имал пълно право да си повтаря ежедневно някоя от тези фрази, защото изненадите на Фортуна го спохождат всеки ден от  краткия му, едва 36-годишен, земен път.

Историята на фамилията е неясна до 1811 г., когато потомственият офицер Карло Петрини, жител на областта Ломбардия в Италия, напуска родната си Генуа и бяга на Изток, преследван от полицията на някогашното Сардинско кралство. В началото на 1812 г. се озовава в Москва и постъпва в руската армия. На 7 септември 1812 г. (нов ст.), вече като командир на отделение от леката кавалерия, участва в най-кръвопролитната еднодневна битка в световната военна история – Бородинската. Забелязан е заради почти безразсъдната си храброст от комадващия генерал фелдмаршал княз Михаил Иларионович Голенишчев – Кутузов (1745-1813)  и впоследствие той го представя на Александър І (1777-1825) в Санкт Петербуг. Карло Петрини се съгласява да остане на редовна военна служба в новосформирания корпус улани* и дори достига до чин капитан. Жени се за руска дворянка, далечна роднина на Кутузов, а Руският император му подарява за сватбата село край гр. Херсон, което героят от Бородинската битка преименувал в  Петринка. И то още съществува под това име на около 20 км  югоизточно. В знак на благодарност Карло кръщава първородния си син на името на Император Александър І.

След смъртта на Александър І, престола заема неговият брат Николай І (1796-1855). Карло Петрини продължава да  служи със същото усърдие и изпраща сина си Александър в леката кавалерия щом навършва 14 години. Но той се оказва неподатлив на военно обучение, след година напуска имперската армия и си спечелва недоволството на баща си и на Императора. На 18 години, с разрешението на Николай І, се задомява. Ражда му се син и с мисълта да си върне императорското благоразположение той иска разрешение и след като го получава, кръщава сина си Николай. И с това решение, съвсем неволно, семейство Петрини поставя началото на една традиция, според която  в  шест поколения след това всеки първороден син носи името на един от двамата руски императори чак до последния Николай Александров Петрини, който е известният от близкото ни минало журналист в спортната редакция на в. ”Земеделско знаме”.

Следвайки кръговрата на събитията, и първият от поредицата Николаевци се задомява рано. Дядо му Карло вече се е преселил в отвъдното, а баща му Александър се е превърнал в крупен земевладелец, разширил е землището на Петринка и, воден от мисълта колко зле му се е отразило решението насила да бъде изпратен в армията, оставя сина си сам да реши съдбата си. И Николай остава при него в имението. Сключва  изгоден брак и му се раждат куп деца. Но най-важното е, че на 8 април (нов. ст.) 1817 г. прегръща своя първороден син, на когото, естествено, дава името Александър. А той, синът, се оказва по характер подобие на прадядо си Карло и пълна противоположност на кроткия си баща. От дете язди и владее всички познати оръжия, често влиза в ръкопашен бой с много по-големи от него момчета и носи само тревоги на родителите си, докато един ден след 14-ия си рожден ден, изчезва от Петринка. Баща му го открива в Санкт Петербург няколко месеца по-късно и чрез влиятелни приятели и застъпничеството на Императора успял да уреди приемането му в елитния корпус на Петербургското военно училище.

Александър Петрини бил във втори курс, когато в училището било извършено дръзко дисциплинарно нарушение с политически оттенък. Някой от кадетите** разпространил листовки с карикатура на Императора. Извършителят не бил открит и ръководството на училището взело решение всеки трети от кадетите да бъде изключен. След години Александър ще признае на сина си, че не е бил сред извършителите на това дръзко дело, но в ония дни Фортуна решила жребият да го посочи за изключване. Директорът на училището, като взел под внимание заслугите на неговия род и протекциите на Императора, с които бил приет, решил да го премести в Казанското военно пехотно училище. Стреснат от случилото се, от раздялата с обожаваните коне и провалената гвардейска кариера, Александър си обещал да бъде много по-внимателен  и завършил  един от първите по успех. Житейската и професионалната му история, след като напуска училището, успешно може да  си съперничи със сюжета на който и да е приключенски бестселър. Но за целите на тази история от значение са три събития в живота му.

Първото от тях е участието му в Руско-турската война от 1877/78 г. Вече като офицер и щабс капитан Александър Петрини имал късмета да попадне в 6-та дружина от 35-и Орловски полк в Девета дивизия, която била под командването на генерал фелдмаршал княз Йосиф Владимирович Ромейко – Гурко (1828-1901), и да отбранява рамо до рамо с българските опълченци Шипченския проход през август 1877 г. Един от тях е бъдещият политик Димитър Петков. В този бой той загубва лявата си ръка до китката. За щастие Александър Петрини убива нападателя му. За проява на изключителна смелост в отбраната на Шипченски проход, освобождаването на Пловдив и превземането на Одрин, на 9 март 1878 г. капитан Петрини получава един медал, два ордена „За храброст” и е назначен за ротен командир. И се влюбва в България и българите, потресен от тяхното страдание и възхитен от безмерната им храброст. След края на войната Димитър Петков  е награден с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от Император  Александър II.

Второто значимо събитие в живота на Александър Петрини е реализирането на една негова  идея, която среща горещото одобрение и подкрепа на генерала от пехотата  Аркадий Дмитриевич Столипин (1822-1899), управител на Източна Румелия при влизането в сила на Берлинския договор от 1 юли 1878 г. Същността на идеята била руските офицери да обучават мъжкото население над 18 години, за да го превърнат в  милиция, която да охранява цивилните и ги пази от турските набези след като руската армия бъде изтеглена от страната. Генерал Столипин го назначава за инспектор. Обикаляйки от град на град, за да формира структури, през февруари 1879 г. попада в Ямбол, където руската 30-а пехотна дивизия по заповед на генерал Михаил Дмитриевич Скобелев (1843-1882) е започнала изграждането на първия паметник на руско-българската бойна дружба в България, черква и мъжки метох „Св. Александър Невски” на хълма Бакаджик. Капитан Петрини срещнал свои съвипускници от Казан на строежа, разбрал, че ще се задържи по-дълго в града и трябва да си потърси квартира. Намерил подходяща в къщата на Йордан Илиев, където го приемат с обич и внимание, като член на семейството. А то вече има 12 деца – 9 момичета и 3 момчета.

На 12 май 1879 г. черквата на Бакаджика е осветена. На тържеството  Петрини разбрал, че на 20 юли ще започне изтеглянето на руската армия от Източна Румелия и се разтревожил не на шега. Тази вест би могла да обърка плановете му, които кроял откакто се запознал с най-голямата дъщеря на хазаите си Серафима. Прибрал се вечерта и без да отлага поискал ръката й. Родителите не били изненадани, защото отдавна подозирили какво се случва под покрива им и дали съгласието си за сватбата. А и вече били преживели подобна изненада с втората им дъщеря Зочка, която се омъжила за  офицер от от 23 казашки Донски полк. Нямало време за годеж на Александър и Серафима, енорийският свещеник обявил три пъти предстоящата сватба в черквата и на 5 юни ги венчал. Месец и половина по-късно ямболци изпратили руската армия, а семейството на Йордан Илиев и дъщеря си Серафима, за Русия,т ака както вече били изпратили и Зочка след изтеглянето на 23 донски Казашки полк. Александър Петрини трябвало да се яви в Санкт Петербург. Не бил освободен от служба, но успял да си издейства да го върнат в Източна Румелия, като част от руското военно присъствие. Три месеца по-късно, след като завел съпругата си да се запознае с родителите му и имението Петринка, отново тръгнали по обратния път за България след Зочка и нейния казак, които вече се били завърнали в Сливен.

Третото събитие в живота на  Александър Петрини, междувременно произведен в чин майор, е свързано с назначаването му във военния гарнизон на Ямбол след обявяване Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. Не е ясно на каква точно длъжност. Вероятно не без подкрепата на бившия опълченец Димитър Петков (1858-1907), който по това време вече е народен представител в 8 ОНС, председател на Народнолибералната партия след убийството на Стефан Стамболов през юли с. г. и журналист с ярък публицистичен талант. За запазилите се близки приятелски отношения между двамата доказателство са снимките, изпращани на семейство Петрини от семейство Петкови през последващите години. В този период Александър Петрини се запознава и със Захари Стоянов (1850-1889), народен представител в 8 ОНС от радикалното крило на Либералната партия и идеите му за либерализиране на режима в Русия след убийството на император Александър II. Дори се осмелява под влияние на статиите, които пише Захари Стоянов открито да признава възхищението си от Степан Разин, Емелян Пугачов, декабристите и народоволците. За приятелите му става ясно, че той е един добре ориентиран политически свободомислещ човек.

В семейството му също настъпват промени. След раждането на най-голямата дъщеря Любов през 1884 г., още докато служи в руския гарнизон в Харманли, на бял свят се появява и Евгения през 1886 г. През 1887 г. се ражда Александра, но умира на шест години. Най-после на 4 декември (стар стил) 1889 г. отваря очи и дълго очакваният син Николай. След неговото раждане Александър Петрини взема решение да се установи окончателно в Ямбол, отказва да се съобрази със заповедта да се върне в Русия и си купува къща  в центъра, на около 300 метра източно от Безистена, там където днес е кафенето до залата на бившето кино.

Щом започнал да върви и да говори Николай прекарвал повечето време от деня при баща си сред офицерите и войниците в полка. Александър Петрини го възпитавал по войнишки и не позволявал никакви глезотии, плач и детинско поведение. На 6 години го изпраща на училище в Еврейската махала, където Николай към българския и руския, който вече владеел, усвоява турски и идиш.

През 1902 г. България се готви да отбележи 25 години от битката за Шипченския проход  с молебен при откриването на храм паметника „Рождество Христово”, построен край едноименното село по идея на дипломата генерал граф Николай Павлович Игнатиев (1832-1908), и с възстановка на боя  за „Орлово гнездо”. За нея три дни предварително са ангажирани всички пехотинци в страната. От Ямбол майор Александър Петрини тръгва с 5-ти резервен пехотен полк и сина си. Николай присъства на всички събития, става свидетел на трогателна среща между баща му и генерал Алексей Николаевич Куропаткин (1848-1912) командир на Българското опълчение в битката, военен министър на Русия по това време. И е представен на бившия опълченец Димитър Петков, вече министър на вътрешните работи, който му пожелава да стане достоен българин и защитник на страната. Николай Петрини най-сериозно му дава честната си дума, че ще спази заръката. Но двамата възрастни към този момент дори и не предполагат, че 13-годишното момче не само ще изпълни даденото обещание, но и ще заслужи значимо място в историята на България.

В средата на август 1903 г. майор Александър Петрини отвежда сина си в София. Николай се представя добре на приемните изпити за Военното училище и след като констатират, че отговаря на всички условия за прием, е обявен за годен да премине обучение. На 1 октомври 1903 г. пред него се отварят вратите към големия двор и дългата двуетажна сграда зад двореца. Новоприетите 135 ученици и бъдещи кадети са разпределени в три групи. Директорът капитан Спиридонов ги поздравява и им пожелава успех, като не пропуска да отбележи, че, за да станат достойни  юнкери ***, трябва да са верни на Царя и на Отечеството.

На вечерната проверка в същия ден Николай Петрини чува името Петко Димитров Петков и то му прави впечатление. Когато се заглежда в момчето, което отговаря, си припомня една снимка, подарена на баща му. На нея министър-председателят Димитър Петков е прегърнал двамата си сина – бъдещият дипломат, юрист и офицер Петко Д. Петков и бъдещият председател на БЗНС и на обединената опозиция Никола Д. Петков. Същата вечер се представя. Разговорът им привлича Асен Йорданов Агов, дядото на познатия ни от прехода политик и журналист Асен Агов. От този момент тримата кадети стават неразделни и около тях се оформя група младежи, която ги следва навсякъде. Бързо привличат вниманието на трима от портупей-юнкерите****Владимир Заимов (1888-1942), Александър Пеев (1886-1943), Александър Паница (1888-1915). Но Николай Петрини най-вече е озадачен от странното поведение на  Константин Георгиев *****, също портупей-юнкер, малко по-възрастен от останалите. Не само ги следва неотлъчно, но и при всеки удобен случай ги разпитва за произхода, социалната и семейна среда в която са израстнали. Причината за този интерес става ясна, когато предлага на Николай Петрини да се присъедини към нелегална група кадети и юнкери за „политическа подривна дейност”. Първоначално получава отказ, но през февруари на следващата година Петрини сам изявява желание да стане част от тях. За да стигне до това решение, преломният момент се оказва превземането на Порт Саид на 8 и 9 февруари 1904 г. и началото на Руско-японската война, приключила през май с. г. с пълно поражение на руската армия. Групата, която ръководи Константин Георгиев във Военното училище, няма белезите на класическа подривна група. По-скоро има характер на политпросветна. Основната им дейност е да четат „Разсъждение върху произхода на неравенството” от Жан-Жак Русо (1712-1778)  и да обсъждат последиците за света от Великата Френска буржоазна революция 1789-1799 год. Животът й приключва през юни 1904 г. Директорът на училището полковник Атанас Григориев Назлъмов (1863-1935) ги изключва. Николай Петрини се завръща в Ямбол с наведена глава и в очакване на голям скандал. Но такъв не последвал. Вместо това Александър Петрини незабавно заминал за София, задействал всички възможни връзки и изключването на сина му било отменено за голямо неудоволствие на директора.

През декември 1905 г. полковник Назлъмов е изтеглен в Щаба на армията и на негово място е назначен генерал-лейтенант Вичо Дионисиев Диков (1861-1928). Николай Петрини си отдъхва с надеждата, че новият директор няма да се държи така зле с него както предходния. Но радостта му се оказва кратка. Ситуацията се изостря още повече. Директор Диков е запознат с досието на Петрини и предварително си е съставил мнение, че е непокорен, с уклон да бъде революционер и слаб ученик, въобще позор за армията и непрекъснато търси начин как да се отърве от него. През януари 1906 г. му донасят, че Николай Петрини е обсъждал пред кадетите Революцията в Русия от 1905 година и действията по масовото надигане на поданиците срещу държавната власт в Руската империя. Особено зарадван, че има повод да се отърве от неприятния му кадет, прави опит да го изключи заради „подривна дейност срещу държавата и НВ Царя”. Известен от сина си Петко за случващото се Димитър Петков, по това време вече министър- председател, се намесва и  изключването е заменено със „забележка”.

На 26 февруари 1907 г. министър-председателят Димитър Петков е убит от Александър Петров от Видин, член на Народната партия, смятана за вдъхновителка на покушението. Положението на двамата приятели Петко и Николай във Военното училище става по-несигурно и все по-тежко. Директорът Диков използва всяка възможност да ги накаже или порицае пред строя, да ги лиши от малкото привилегии, които имат кадетите. Едва дочакват края на учебната година и Петко Д. Петков обявява, че напуска, за да отиде в Париж да следва в Сорбоната право, политически науки и дипломация. Броени дни след него Николай Петрини напуска по собствено желание и се завръща в Ямбол. Александър Петрини, изправен пред необходимостта синът му все пак да завърши средно образование, го записва ученик в VІ клас на Ямболската мъжка гимназия.

Разочарован от  случилото се с него във Военното училище, силно засегнат от убийството на Димитър Петков и раздялата с приятелите, Николай Петрини осъзнава неспокойната обстановка в България и се впуска в нелегална дейност с мисълта, че може да подпомогне една промяна. Групата  се състои предимно от ученици, които се увличат от идеите на руските анархисти, в повечето случаи без да ги разбират добре. През април 1907 г. е приет „Закона против анархистите“, по силата на който са разтурени легалните анархистически групи, забранени са техните печатни издания, а някои дейци са арестувани. Затова и групата действа в условията на пълна нелегалност почти две години преди учителският съвет на училището да разбере за тях и да вземе решение да ги изключи без право да продължат образованието си, в което и да е училище на територията на България. Александър Петрини отново се качва на влака за столицата. Този път, за да се срещне с Никола Мушанов (1872-1951) министър на народното просвещение в първото правителство на Александър Малинов (1867-1938) и да го моли да разреши да запише сина си в друго училище, където и да е в България само и само да може да завърши средното си образование. За съжаление грубо и категорично му било отказано. Единствената възможност, която му остава, е Николай да бъде изпратен в училището при Българската Екзархия в Одрин. И през септември 1908 г. той заминава, натоварен със заръката да се въздържа от политика, поне докато завърши средното си образование.

1909 година е тъжна за семейство Петрини. През ноември умира Александър Петрини и Николай пристига в Ямбол за неговото погребение. Повече не се завръща в Одрин под претекст, че трябва да се грижи за майка си и неомъжените си сестри .

Още преди Коледа полковник Павел Мачев, тогава командир на забележителния 4-ти Ямболски конен полк, приема Николай на работа като коняр в конюшните. Там се сприятелява с поручик Аспарух Киров Коларов, командирован от София като командир на взвод, и го запознава със семейството си. Двамата си допадат и поради още една причина. Интересуват се от философията на анархизма. Като действащ офицер Аспарух Коларов не може да се присъедини открито към нелегалната група,  ръководена от Николай Петрини, но пък владее до съвършенство немски език благодарение на майка си, заема се да преподава уроци по езика на своя нов приятел и превежда литература по темата, която се разпространява сред участниците.

В първите дни на 1910 година към групата нелегални анархисти се присъединява 15-годишният Георги Василев Шейтанов (1896-1925). Николай Петрини го приема с радост, но се дистанцира, когато разбира, че на 13 години е обрал банка и дори е придобил сравнително богат криминален опит. Шейтанов започва открито да се противопоставя на Петрини и да тласка групата в посока терористични и криминални действия. По-голямата част от нейните членове се обединяват около неговите идеи и известния анархистки принцип, че държавата не трябва да се реформира, а да бъде напълно разградена. Но Петрини  застава твърдо на анархолиберални позиции и много скоро напуска групата заедно с Васил Георгиев Карагьозов (1889 – 1925). Започва да учи и френски език с него, паралелно и немски с Аспарух Коларов. В резултат на постоянното противопоставяне между радикалния анархизъм и анархолибералите, по това време изключени от БРСДП (т.с.), отношенията  силно се изострят и  Ямбол става тесен за него и  за Шейтанов.

Николай Петрини съзнава, че трябва да се махне, но нямал идея къде да отиде и пари, за да се издържа. Аспарух Коларов му предлага заем, за да отиде в София и да запише право. Венчан през май с. г. за по-голямата му сестра Евгения той се чувствал част от семейството. Николай се съгласил и след като представил удостоверение за завършен 6-ти клас и попълнил необходимите документи бил приет за слушател в Юридическия факултет, което му давало възможност след завършването на курса да стане помощник-адвокат в кантора. Идеята не му допаднала и решил да замине за Женева по препоръка на  Иван Попатанасов, също от Ямбол, студент по медицина  по това време там.

Пристига в Женева през май 1910 г. и установява, че без да има диплома за средно образование не би могъл да следва право. Налага му се като частен ученик да се явява самостоятелно на изпити. След 14 месеца получава и диплома. Междувременно се свързва с анархистите от Алианса на социалната демокрация, основан през 1868 г. в Женева от теоритика на анархизма Михаил Александрович Бакунин (1814-1876), но е разочарован и не възприема техния  радикализъм. Случайното му присъствие  на едно студентско събрание, на което говори Ленин става причина да се запознае с Георгий Валентинович Плеханов (1856-1918) и в началото някак си двамата си допадат. В този период Плеханов все още не е преминал в крилото на меншевиките от Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП), но не пропуска да се изказва неодобрително за Ленин, чиито идеи нарича „политическо бълнуване”.

През месеците в Женева Петрини използва всяка свободна минута, за да пътува до Париж за среща с Петко Д. Петков и неговия по-малък брат Никола Д. Петков, също студент по право в Сорбоната от 1911 г. Тримата често посещават модния салон на мадам Дориан, племенница на Виктор Юго (1802-1885), където се събира цветът на нацията –държавници, политици, писатели, артисти. Там се запознават с Жорж Клемансо (1841-1829), Жюстен Годар (1871-1956), Жан Жорес (1859-1914), Едуард Ерио (1899-1939), Жозеф Оле и Шарл Зидлер, създателите на прочутото парижко кабаре „Мулен Руж”. Там срещат за първи път и Александър Стамболийски. Тази среща с неговата харизматична личност ги привлича към БЗНС и братята Петкови веднага се присъединяват към идеята. Николай Петрини обаче се колебае.

На фронта, 1913 г. Петрини е в дясно

Годината е 1912-а. Петко Д. Петков полага последните си изпити и се подготвя да се върне в България, брат му Никола се подготвя да запише втори курс право, а Николай Петрини очаква да постъпи през септември в Университета в Женева и прекарва свободното си време при тях. Внезапно безметежните дни на тримата приятели грубо са прекъснати. Над Париж се понася новината, че е възникнал военен конфликт между  Османската империя от една страна и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора от друга. На 26 септември (стар стил) 1912 г. е обявена Първата Балканска война. Братя Петкови заминават веднага за България, но Николай Петрини се завръща в Женева, първоначално с намерение да запише първи курс право. Вместо това на 29 същия месец се качва на влака на път за България. Пристига в София и се записва в Македоно-Одринското опълчение, специалната  българска военна част, създадена в навечерието на  Първата Балканската война, с личен състав от 14 670 души доброволци. ”Николай Петрини, от Ямбол, 23 годишен, студент, 2 рота на 7 Кумановска дружина, 18.10 1912 г. – 5.05.1913  г., орден „За храброст”, ІV ст. № 661 в Списък на македоно-одринското опълчение 1912-1913 г.” е записано по документи на Централен военен архив. След Втората Балканска (Междусъюзническа) война е признато обучението му във Военното училище и е произведен в чин капитан.

Атентатът  в Сараево на 28 юни 1914 година, поставя началото на една от най-тежките и най-унищожителните войни в човешката история. В Първата световна война (1914-1918)  убитите са повече от 15 милиона.

1915 г. Петрини е изправеният с цигара в ръка

С влизането по-късно във войната на Османската империя, Николай Петрини е трябвало да бъде командирован в началото на 1915 г. на Източния фронт като преводач защото владее руски, турски, френски и немски език. В последния момент е пренасочен към полевото летище в Божурище на обучение за пилот. Не е ясно поради каква причина. Може би Съдбата е решила още веднъж там да събере тримата приятели от Военното училище. Поручик  Асен Агов, вече обучен авиатор, е извършвал разузнавателни полети със самолет „Албатрос”. Капитан Петко Д. Петков също имал малък опит във въздухоплаването от участието си в Първата Балканска война. Вероятно по тази причина е включен в групата за обучение. Загадка е  защо Николай Петрини, който изобщо нямал никакъв летателен опит, е пренасочен към Божурище. Към тяхната група се присъединява и зет му Аспарух Коларов, вече майор и авиатор с най-голям опит от тримата.

Петрини като офицер през 1916 г.

В края на октомври 1915 г., след като в Божурище официално е създадено Аеропланното училище, и четиримата получават назначение за 1-во аеропланно отделение с командир Пеньо Дончев Попкръстев (1885-1942) и се запознават с  капитан Иван Миланов Миланов (1892-1925) от Елена, един от бъдещите въздушните асове на България, правнук на Иларион Макриополски (1812-1875) и внук на Стоян Михайловски (1856-1927), а по линия на майка си братовчед на Атанас Буров (1875-1954). За местоположение на отделението е избрано полевото летище Белица до шосето Свети Врач (Сандански) – хан Белица при Сухата река на стотина метра от блатата на река Струма станали причина повече от половината авиатори от дислоцираното отделение да се разболеят от малария и да не доживеят края на войната.

 

Петрини по време на Първата световна война

Но останалите живи, между които и нашите петима герои, извършват в небето над Пирин, Беласица и Беломорието чудеса от храброст със своите старички самолети и асът на въздушните асове Манфред Фон Рихтхофен (1898-1918)  по прякор „червеният барон”, наречен така заради червения цвят на самолета му, ги кръщава „ последните рицари на Европа”.

След края на Първата световна война започва нов етап от житейската история на Николай Петрини и неговите приятели. Петко Д. Петков сваля офицерските пагони и се завръща към дипломатическата си кариера. Работи в Рим и Париж, а след победоносните за БЗНС парламентарни избори от 22 април 1923 г. става народен представител в 20 ОНС. Иван Миланов, също член на БЗНС и вече  кавалер на пет ордена „За храброст”, е назначен за пилот-командир на жандармерийското 2-ро въздухоплавателно отделение.

„Албатрос”-ът на Петрини 1917, на преден план в средата

В края на войната в двубой с превъзхождащ го противник  жълтият  „Албатрос” на Асен Агов, също кавалер на два ордена „За храброст” и един „Свети Александър” е толкова надупчен от куршуми, че изглежда като дантела на фона на синьото небе, а самият той получава рани, които повече не му позволят да лети. Въпреки това не приема тилова служба и остава на фронта като командир на минохвъргачна рота в 32 пехотен полк. След Солунското примирие (1918 г.) България излиза от войната, но 32 пехотен полк се оказва сред заложниците в Гърция. На летище Белица като пилоти остават капитан Петрини, който е станал кавалер на 3 ордена „За храброст”  и зет му майор Коларов с 4 ордена „За храброст”. Те продължават да летят с немските пилоти от „Луфт вафе” , които са настанени там от началото на войната.

Празненство по случай „Трифон Зарезан” на летище Белица край Свети Врач. Четвъртият в дясно е зет му Аспарух Коларов

На 4 октомври  1918 г.  Фердинанд І подписва указ, с който нарежда демобилизация на българските ВВС. Николай Петрини още на следващия ден тръгва за Гърция да търси приятеля си Асен Агов. Намира го в лагер за военопленници край Ксанти и организира за него и още 7 български войници поразително по своята смелост бягство. След 8 дни укриване и бавно придвижване, преминават нелегално границата с България. Петрини и Агов остават в района на град Горна Джумая (Благоевград) и  съдействат за завръщането в страната  на  български военнопленници, прехвърлят оръжие към Сърбия, подготвят локални терористични акции и се захващат да преустройват резервната писта до с. Кърналово край Петрич в полево военно летище с помощта на местното население. Не е ясно как се стига до тази тяхна инициатива, кой я финансира и най-вече защо. Можем само да предполагаме. Но факт е, че в периода 1935-1945 год. точно това летище избират от „Луфт вафе” за легендарните  Ju 87  (на немски  Junkers Ju 87), наричани „ Щука”******, ужасявящият пикиращ бомбардировач, широко използван  през Втората световна война. Възрастните от с. Кърналово и до днес споменават местността като “немското летище на щуките” и въпреки че то отдавна е станало селскостопанско.

Димитър Петков и синовете му Петко и Никола, по която Николай Петрини разпознава Петко Д. Петков

На 27 ноември 1919 г., в градчето Ньой сюр Сен край Париж, министър-председателят на България Александър Стамболийски подписва с победителите от Антантата трагичния за страната ни мирен договор, който разкъсва най-мощната балканска държава и я подлага на жестоки политически и икономически репресии. Една от клаузите на договора разпорежда страната ни да няма право на военна авиация в продължение на 20 години и да бъдат унищожени всички български самолети. Разрешават се определено количество граждански самолети, които могат да бъдат купувани само от страните победителки във войната. Строго е ограничена и мощността на двигателя – 180 конски сили. България няма право да притежава модерна военна техника, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена.

 

Новината вероятно е подействала ужасяващо на Асен Агов и Николай Петрини, защото те зарязват строежа на летището и се връщат в София само, за да научат лично от Александър Стамболийски печалната истина, но и намерението на неговото правителство да съхрани, каквото е останало от отломките и да изгради гражданско Отделение за въздухоплаване към Министерството на железниците, пощите и телеграфите със седалище Божурище. За началник е определен майор Асен Агов, за негов заместник майор Иван Миланов, а капитан Николай Петрини е назначен за военен инструктур. През 1920 г. те стартират правителствената програма на БЗНС за възраждане на българската авиация. След като земеделското правителство пада, през 1923 г. тя е прекратена.

Започва нелегално възстановяване на няколкото спасени от Съюзната контролна комисия  стари и почти негодни аероплани. В изпълнение на задачата е привлечено и населението на селата около София. То се включва  в укриването на части от разглобените самолети, съхранява ги, подпомага възстановяването на летище Божурище, което едва не е унищожено по заповед на Председателя на СКК в България. Въпреки строгите охранителни мерки, българите успяват да укрият седем цели самолета, десетки двигатели и резервни части. Тази акция е паметна, един от редките случаи у нас, когато политиците застават зад една обща кауза обединени. Необходимо е специално да се подчертае ролята на земеделското правителство на Александър Стамболийски за запазването на българската авиация и се бори за нейното възстановяване като структура на Министерство на железниците и на пощите, телеграфите и телефонните съобщения.

На 27 декември 1919 г. ЦК на БКП (т. с.) и Съюзът на транспортните работници обявяват обща транспортна стачка в страната. Два дни по-късно, на 29 декември, тя прераства в обща политическа. Около 25 000 служители на железниците, пощите и телеграфите прекратяват работа. Всички железопътни, телеграфни и телефонни съобщения в страната са преустановени. Икономическият живот  започва да замира. Асен Агов, подкрепен от Иван Миланов и Николай Петрини, предлага на правителството на Александър Стамболийски позакърпените самолети да бъдат използвани за пренос на пощенски пратки. Идеята се възприема и на 11 януари 1920 г. за първи път е  организирано превозване на пощата по два маршрута. Единият е София – Пловдив – Ямбол – Бургас, с отклонение за Сливен, а вторият е София – Горна Оряховица – Варна, с отклонение за Русе. Иван Миланов и Николай Петрини се включват за много кратко като пилоти. Това са първите организирани граждански полети в страната. Авиацията навлиза в гражданското русло на живота бързо и напористо. Ражда се „въздушната поща”.

Прекратил повече от година кариерата си на авиатор, още в края на 1920 г. Петрини се връща  отново към  политиката и  анархолибералните идеи на БРСДП (т. с) като  започва да пише публицистични материали за пресата.

Венчалното свидетелство на Николай Петрини и Мара Салабашева, черква „Св. Николай Софийски”, София

Самото гражданско удостоверение за брак

На 5 октомври 1922 г. в живота му настъпва една щастлива промяна. В черквата „Св. Николай Софийски” се венчава за Мара Салабашева. Неговата сватба най-вероятно събира цвета на софийския бо монд.

За кум в брачното свидетелство е вписан Илия Белин ов. Негова съпруга е Виола Каравелова, дъщерята на Петко Каравелов (1843-1903), човекът, който оглавява като министър-председател на два пъти правителство на Либералната партия и ще бъде запомнен с извършването  на едно великото дело – Съединението на България.

За свидетел на венчавката е посочен Павел хаджи Гьоков, авиатор, внук на известния възрожденец и съратник на Васил Левски Гьока хаджи Павлов от Сопот. Минчо Вазов, бащата на  Иван Вазов, и Гьока хаджи Павлов са деца от двама братя.

Атанас Буров, съпругата му Смарайда, дъщеря им Недялка и бъдещата г-жа Николай Петрини на разходка в Борисовата градина, София

Съпругата Мара Салабашева произхожда от  виден  старозагорски род. Дъщеря е на генерал-майор Петър Стойков Салабашев (1858-1937), офицер от 1-вия випуск на Военното училище в София и командир на 4-ти Ямболски кавалерийски полк през 1891 г. Брат е на Стефан Стойков Салабашев,  три мандата кмет на  Стара Загора. Неговата дъщеря Смарайда е съпруга на Атанас Буров (1875-1954).

През 1922 г. Николай Петрини е сред най-приближените до министър-председателя Александър Стамболийски и правителството на БЗНС, герой от войните и авиатор, говори 5 чужди езика, наследник е на руски дворянин и въпреки това нито една житейска битка не му е спестена. Все обстоятелства, които създават определено героично-романтичен ореол около него. Сродява се чрез брака си с Мара Салабашева с няколко известни български фамилии, родословното дърво на които може да бъде открито столетия назад във времето. По всичко изглежда, че най-после на Фортуна й е омръзнало да му изпраща изпитания. Но се оказва, че всъщност тя вече му е приготвила нова поредица изненади.

Николай Петрини като цивилен и депутат в 21 ОНС

1923 год. настъпва с мрачните весникарски информации за надигащата се анархистка вълна в страната. Николай Петрини избира тези дни, за да стане член на БЗНС. След държавния преврат на 9 юни с. г. и убийството на Александър Стамболийски, правителството на БЗНС е заменено от временно. То   трябва да подготви извънредни избори за ОНС през есента на 1923 г. В тези бурни за България дни Петрини е избран  за народен представител в 21 ОНС (1923-1925). Утвърден лидер в Съюза, след Септемврийския метеж с. г., е сред водачите на лявото крило, които застъпват становището за единодействие между комунисти и земеделци, обединени в единен Трудов фронт. Участва в т. нар. Земеделски революционен комитет и е делегиран от там във Военния комитет на организирания заедно с комунистите Единен фронт. Същата година е избран за член на Върховния съюзен съвет. Привърженик е на идеята за единодействие с БРСДП (т. с.) и участва в Акционния комитет за ръководство на съвместната дейност между земеделци и комунисти. През 1924 – 1925 година Николай Петрини е един от основните участници в неуспешната подготовка на въоръжен преврат с помощта на сръбски формирования срещу правителството на Демократичния сговор с министър-председател проф. Александър Цолов Цанков (1879-1959). База на групата е град Ески Джумая (днес Благоевград). От април 1924 г.  преминава многократно нелегално българо-сръбската граница, за да организира канали за пренасяне на оръжие в България. Координира действията си с поддържаната от сръбското правителство българска земеделска и комунистическа емиграция в Белград.

Единственият син на Николай Петрини – Александър, Ямбол, 1964 г. тържество по случай 75 г. от рождението на баща му.

На 11 юли 1924 г. заминава за Виена и Прага, за да води преговорите със Задграничното представителство за земеделско участие в прокомунистическия Селски интернационал. Той влиза в контакт с Георги Димитров с предложение за единен фронт, но комунистите го отхвърлят, тъй като смятат, че Петрини няма особено влияние в БЗНС и действията му са само лична инициатива, което се оказва недалновидно. През август 1924 г.  нелегалната дейност, която ръководи в Югозападна България се разраства. Започва  подготовката за въстание, в което се очаква да се включат и сръбски формирования. Не спира да пише пропагандни материали в защита на единния фронт на левите сили в страната, сътрудничи на вестниците „Народна защита“ и „Народно знаме“, редактира в. ”Оранжево знаме” (1023-1924), в. ”Защита” (от 2 брой „Народна защита” 1923-1924), сътрудничи и на в. ”Селско знаме” (1925), става  съиздател  на  в. ”Народно знаме” (1923-1924) и в. ”Народовластие” (1924).

 

Свидетелство за раждането на Александър Николаев Петрини

През февруари 1925 година Николай Петрини окончателно минава в нелегалност. Действа в тясно сътрудничество с ръководителя на Военната организация на комунистите Коста Янков (1888-1925) и е информиран предварително за планирания атентат в черквата „Света Неделя“. На 16 април 1925 г. Петрини е арестуван заедно с  Христо Косовски (1893-1925) и Марко Фридман (1892-1925) в квартирата на Адела Николова в София. На 17 април двамата са убити в Дирекция на полицията, а Марко Фридман само разпитван. На 11 май 1925 година пост фактум и мъртвите са осъдени на смърт по делото „Фридман – Задгорски – Коев – Грънчаров – Петрини -Косовски и други ” за атентата в църквата „Света Неделя“.

Обявление за „Делото Фридман – Задгорски – Коев – Грънчаров – Петрини-Косовски и други”

Иван Миланов, член на БЗНС, единофронтовец като Петрини, става една от първите жертви на правителствения терор по време на кървавите априлски нощи на 1925 година. Негов екзекутор е някогашният член на прословутата Трета секция (първото Военно контраразузнаване) Тома Прендов (1897-1979), колоритен и сложен образ на член на ВМРО, достигнал до своите „15 минути слава” като герой от Отечествената война, но под тежестта на извършените от него убийства, екзекуции и престъпления полудява и през 1979 се обесва в мазето на собствената си къща.

Асен Агов е офицерът, който осигурява взрива за атентата. На следващия ден е арестуван, но до вечерта освободен по нареждане лично на министъра на войната генерал Иван Вълков (1875-1962).  На 29 април 1925 г. на лична среща между двамата генерал Вълков му предлага демонстративно да  премине  към Демократичния сговор, срещу което отново ще му бъде предложено ръководството на авиацията. Агов отказва, като с това си подписва смъртната присъда. Убит е в нощта срещу 1 май 1925  г. БТА разпространява съобщение, че в Пловдив е разкрит заговор срещу правителството и при опит за бягство на бул. ”Княз Александър Дондуков” е убит един от заговорниците, запасният майор Асен Агов.

Удостоверение за наследници на Серафима Петрини на ГОНС Ямбол, 1964 г.

Третият от групата приятели Петко Д. Петков вече е бил прострелян от упор на кръстовището  „Раковска”  и  „Московска” в София  на 14 юли 1924 г. от поручик Димитър Радев и полицейския агент Куркалешев.  По-малкият му брат Никола Д. Петков е осъден на смърт чрез обесване през 1947 г. по обвинение в шпионаж. Българската история ще запомни Димитър Петков като единствения убит действащ министър- председател, чието семейство е дало най-много жертви в  името на България.

Тъжна и жестока е съдбата на онези млади и щастливи четиринадесетгодишни деца, които влизат във Военното училище през 1903 г. с единственото желание да служат на Отечеството и да спазват законите на офицерската клетва за дълг, чест и вярност. В следващите 22 години, Фортуна им поднася изненада след изненада и тежката ежедневна битка, която водят в името на България, оставя ярка диря в новата българска история.

Паметник, къща музей и улица на името на Иван Миланов в Елена, паметникът на Асен Агов в Горна Оряховица, паметна плоча и улица на името на Николай Петрини в Благоевград пазят спомена за  тъжната съдба на тримата приятели. В Ямбол паметникът  на Николай Петрини в кв.”Каргона” и паметната плоча на земеделците единофронтовци, поставена до оградата южно от черквата „Св. Николай Мириклийски – Чудотворец” вече не съществуват пометени от вълната демокрация през 1990 г. Трудно могат да бъдат открити и  официални документи,  свързани с тяхната съдба.

Докато описвах житейските неволи на семейство Петрини и изненадите, които им поднася Фортуна, се наложи да препрочета и много страници от българската история и да преровя голяма купчина архивни документи. Не искам да пиша хронология на националните катастрофи и националните предателства, които преживява България, нито да изброявам забравените имена на хора, дали живота си за България, но три аналогии ми направиха  впечатление.

С подписването на Ньойския договор страните от Антантата принуждават България  да съкрати въоръжените си сили и полицията до 33 000 души. След 102 години НАТО свежда военослужещите в България до 45 000. И в двата случая задължителната военна служба е отменена. И в двата случая  гордата Българска армия, която никога не е предавала бойно знаме и е записала славни страници в световната военна история, се превръща  в „паркетна формация”.

След ратифицирането на Ньойския договор, през 1921 г. унищожените самолети на въоръжение в българските ВВС са 80. След  приемането ни в НАТО, България за втори път е принудена да  унищожава  бойни единици. Този път самолетите са 400 .

Когато през 1885 г. при обявяване на Съединението, руски дипломати питат Император Александър ІІІ как да действат в условията на променена политическа обстановка в България, той лаконично отговаря: ”Бих заложил на парите!” През 2020 г. Европейският съюз на висок глас пред света ни обяви за най-корумпираната държава.

За по-голямата част от фактите, описани тук до скоро нямах никаква представа, но съпоставяйки ги в мен се оформи усещането, че Фортуна се намесва всеки път в живота на Асен Агов, Николай Петрини, Иван Миланов, Петко Д. Петков и като че ли бърза да ги свърже в едно, дори и в смъртта. Носители на множество отличия, многократни кавалери на орден „За храброст”, те са гордост за всеки народ и всяка държава, но не и за България. Делата им са забравени. Но вярвам в думите на един добър приятел, по учудващо съвпадение също летец-щурман, който често обича да ми повтаря, че „в съдбата случайности няма”.

Вярвайте в това!

*   от  oğlan –  кавалерист в турската армия.Наименованието е заимствано от турски език

** Кадет е военно звание, присъждано на военнослужещи, обучаващи се за офицери,от немското  Seekadett. В Германия званието кадет се използва само във флота.Абсолютен аналог на кадет в България е терминът  „курсант“ – студент във военен или полицейски университет, заимстван от руски език.

*** Юнкер – думата има немски произход и е контракция на израза млад господин. От Junger – млад, и Herr – господин. През 19 век  юнкери са наричали офицерите, произхождащи от висшата аристокрация в Прусия. Това наименование във Военното училище в София е въведено от Фердинад І по немски образец.

****  Старшите кадети са били наричани  „портупей-юнкер“, защото са имали право да носят сабя на ремък, който се наричал портупей

***** Вероятно това е Константин Константинов Георгиев, портупей-юнкер от Първи специален клас на Военното училище, анархо-комунист, изключен завинаги за организиране на нелегални групи

******  Емблематичната бойна машина на германския блицкриг всъщност не е кръстена „Щука”, а е съкращение от немското Sturzkampfflugzeug –„пикиращ бомбардировач“.

Снимките са от частната архива на семейство Петрини и предоставени от правнучките му Любомира и Дина Петрини с любезното съдействие на г-жа Цонева от Архива в Ямбол

About the Author :

Leave a reply