Ямболски истории: Всичко е смешно щом се случва на гърба на някой друг

Весели случки с участието на галерия образи от нашия град

Мария КАЧУЛЕВА 

Ямбол е един провинциален град с  история по-продължителна от тази на държавата ни, с неповторима атмосфера и галерия от забележителни образи на особняци. Техните перипетии са забавни, поучителни и запомнящи се. Те не могат да бъдат забравени, защото живеят в спомените на потомците им.

Град Ямбол и река Тунджа. В ляво се вижда джамията, най-високата сграда по онова време, 1896 г.

През април 1667 г. през Ямбол  преминавa турският пътешественик  Евлия Челеби. Неговите впечатления от града и хората са описани в 3-ти том от 10-томна  книга на пътуванията му, озаглавена ”Пътепис” и създадена през 17 век.

Евлия Челеби получава традиционното за времето си теологично образование и след това е приет за четец и певец на Корана в столичната джамия “Св. София”. Привлякъл вниманието на султан Мурад IV, той попада в неговата свита и след 2 години служба в двореца е зачислен като спахия в платената султанска армия. По-късното си влечение към пътешествията авторът обяснява с видение, според което  Пророкът, предопределя съдбата му.

След като вуйчо му Мелек Ахмед паша е свален от поредния висок пост, който заема в Истанбул, и е назначен за валия на Силистра и Очаков, с него потегля и племенникът му. През 1652 г. вуйчото става румелийски със седалище в София, и отново е последван от Евлия Челеби, вече известен в империята литературовед и автор на пътеписи. Пътешестването му започва през 1630 г. с историята на Истанбул и продължава до кончината му през 1682 г., като  успява за 30 години да обходи Анадола, Сирия, Палестина, България, Унгария, Трансилвания, Германия, Босна и Херцеговина, Холандия, Азарбайджан, Армения, Далмация, Крим, Кавказ, Ирак, Египет. Голяма част от 3-ия том на пътеписа му заема именно описание на маршрута през земите на днешна България между София и Истанбул, в които попада и Ямбол. Описанието, което ни оставя за нашия град, е просто поразително.

Това е един приятен град, с хубав въздух и вкусна вода, с градини и лозя, разположени на една височина и гледащи към Тунджа. От трите страни го е обкръжила Тунджа и само откъм страната на северната звезда има възвишения и хълмисти места с лозя. Целият е оживен и украсен, домовете му са големи, а край реката Тунджа са разположени каменни сгради, украсени с балкони. Благоустроен град е.

Има всичко 3500 къщи открай-докрай покрити с керемиди с рубинен цвят, с каменни и кирпичени стени, със закрити балкони, големи порти и осеяни с прозорци. Всичките му улици са покрити с едри камъни като царски пътища. Има всичко 280 оживени и украсени дюкяни. Сред всичките му занаятчии най-много са халваджиите и обущарите. Наистина сладка халва става! Има още пет покрити с олово и подобни на крепости здания и един солиден безистен с четири железни врати. Такъв оживен и украсен безистен в никоя друга страна няма.

Цялото му население е юруци читаци, има твърде много богобоязливи хора. С една дума, това са благодатни места с разкриващи благодат хора. 

Пазар от южната страна на  Безистена, 1901 г.

Случка 1

Възторгът на Евлия Челеби  от ямболската халва най-вероятно е основателен. Факт е, че за града нейното производство от векове било традиция  и поминък. Масивната постройка в ляво след моста над река Тунджа, който води към железопътната гара, е мястото и на някогашна Бонбонена фабрика, която днес не е ясно за какво точно служи. Една от сградите там, с площ от 988 кв. м, била определена за производство на халва и любимо място за посещение на местните първенци и разни други лица: данъчни чиновници, полицаи, санитарни инспектори, общински чиновници и т. н. Всеки хвалел халвата, собствениците черпели, че и за децата пращали по някой пакет. И колкото  повече били хвалбите за вкусната халва, толкова повече приходите от нея намалявали. Видели се в чудо производителите как да откажат нахалните ямболски първенци от ежедневните посещения в цеха за халва. И тогава един от майсторите, Гарабет Панчугян от Пловдив, намерил решението. Започнали да предлагат на гостите топла халва и студена газирана вода. Комбинацията имала убийствения ефект на силен пургатив. Опиталите я често не достигали до дома с чисти дъна на панталоните си. Отделно се налагало по ден-два, че и по три да останат на легло немощни, силно обезводнени и обект на присмех. Посещенията скоро престанали, но като полезно следствие от  тази операция в Бонбонената фабрика открили цех за газирана вода и лед. Ямболци можели да си купуват от тях, за да си правят студена лимонада в горещите летни дни. А амбулантните продавачи по ямболската чаршия предпочитали от обичайния си призив „Халва, халва, ямболска халва, топла – топла, пари, вземете си, купете си, без пари не даваме, за хатър доставяме”, съобразително пропускат сведението за температурните й характеристики.

Случка 2

Около 1878 г.  множество албанци занаятчии – сладкари, хлебари, златари, обущари от пограничните райони се преселват  в България. Това са предимно шиптъри, малка етническа група, която населява областта разположена между Македония и Албания. В Ямбол също пристигат няколко семейства, но три се задържат за по-дълго. Едното  от тях е на наследствени сладкари. Тяхната шекержийница била точно там, където днес е входът на Община Ямбол. Спомням си я добре, когато вече беше собственост на други сладкари. Наричахме я „Малката  сладкарничка”. Беше традиция за ямболци на излизане от театъра след спектакъл да се отбиват там.

Аз не познавам първите й собственици, двамата братя шиптъри ,но си спомням много добре братята Серафимови – Ламбо, Филип, Сотир и Киро, преселили се в Ямбол от с. Осой, Дебърско, днес в пределите на РСМ, защото освен „Малката сладкарничка”, бяха купили и къща в нашата махала. С техните внуци бях връстничка и играехме, а две поколения преди нас поддържаха здрави приятелски отношения. Така са постъпвали ямболци някога. Ценяли са  приятелите си.

Двама от братята Серафимови – Ламбо и Филип – правеха забележителни и много популярни сладкарски изкушения: малеби от оризово брашно, напоено с розова вода, ашуре със сушени плодове и орехови ядки, толумбички, баклава, кадаиф, баница с халва, реване, саварини и тригуни с аромат на канела и ром, гарнирани с бит каймак. И разбира се боза и салеп. Днес сме привикнали всички тези сиропирани сладкиши да ги приписваме на турците, но всъщност те са ги възприели в ежедневието си от албанците някъде в началото на 16 век, преработили са оригиналните рецепти и ги пригодили към собствения си вкус. Такива, каквито ги познаваме днес.

Когато купили сладкарничката, братята Серафимови намерили на стената закован счупен мъжки чадър, поинтересували се защо е оставен  и някой им разказал неговата история.

При първите собственици на „Малката сладкарничка”, работел един техен далечен братовчед, Юсуф, неженен и вече на възраст човек. В родината си бил колбасар. Заставайки зад тезгяха да продава сладкишите,  имал навика от време на време да подвиква весело „Бря-бря-бря, кой е ял козя пастърма? Пипнете, пипнете, няма да се изтрие!” За ямболци било странно това подвикване, но скоро привикнали към чудатостите на възрастния човек и не им правело впечатление. Докато един ден в сладкарницата не влязло преминаващо през града семейство – млада жена и доста по-възрастният й съпруг. Юсуф решил да се представи пред гостите и подхванал обичайното си подвикване, но внезапно съпругът скача, хваща чадъра си и започва да  го налага повтаряйки: ”Алсънъ* коза, алсанъ чадър!”. На виковете се притекли собствениците, но докато ги разтърват, непознатият мъж счупил чадъра в главата му. Успокоили нападателя и преди да го предадат на стражаря, братята сладкари  решили да попитат какво е предизвикало гнева му. Оказало се, че в  Карнобат, от където били, прякорът на съпругата му бил „козата”. Човекът помислил, че Юсуф му се подиграва и скочил да защити честта си. Последвали извинения и семейството си тръгнало, като оставило счупения чадър. Единият от братята, шегаджия по природа, го заковал с пирон на стената и посъветвал братовчед си всеки път, когато извътре му напира да излее чувствата си към качествата на козята пастърма да поглежда към чадъра. От този ден нататък Юсуф забравил за любимата си приказка и започнал да оглася ямболския площад с един по-безопасен вариант: „Ледено, ледено – лед, брей! Реже, пори, с мечки се бори!” Но дали някоя любопитна мечка  се е отбивала, за да изясни с него въпроса за борбата, сведения няма.

Алсънъ* – турски – на ти тебе

Случка 3

В галерията от забавни  ямболски  образи има един, когото наричали бай Иван Пандикалата. Висок приблизително около два метра, едър, с широки рамене и без грам тлъстина по себе си, неговата внушителна фигура запълвала пространството на всяка стая, в която се отзовавал, независимо колко голяма била тя. Човекът обичал да си похапва. Обичайната му закуска се измервала с един пръстен гювеч, пълен с  мръвки и зеленчуци, и един самун  топъл хляб. За количеството поглъщана от него храна, семейството предпочитало да си мълчи поне докато се задомял с  някоя свясна мома. Навършил-ненавършил 20 години намерили му една Джена от добро семейство в Сливен и сватосването започнало както си му е редът. Едните сватовници хвалели момъка, другите превъзнасяли момата и се стигнало до годеж. Родителите на бай Иван Пандикалата, които били наясно с апетита на бъдещия младоженец, решили предварително да го нахранят добре, за да не изплаши сватовете още от първата среща. След солидна закуска, го качили на файтона и тръгнали към Сливен за годежа. Пристигнали, представили годеника и били поканени да седнат  край отрупаната с храна маса, която определено задържала неговия интерес много по-дълго отколкото момата. Зарадван от вниманието на бъдещата си съпруга, майка й и леля й , които изказвали постоянното си възхищение от неговия апетит и се тревожели да не го изпратят гладен в къщи, той не се посрамил. Направили сватбата, семейството било отделено в самостоятелна къща, подарък от техните родители, и младата съпруга се захванала да готви и да върти къшната работа с умение. Била добра домакиня и апетитът на съпруга й се увеличавал с всеки изминат ден.

Една година  на Заговезни бай Иван ял толкова много, че в един момент паднал като подкосен и всички помислили, че е умрял от преяждане. Приготвили го за погребение и го поставили върху една тарга. По това време в Ямбол имало само еднo гробищe, на края на Каргона в Софларските бахчи. Тръгнали опечалените  по моста над реката към втори отдел на града, понесли скъпия покойник  върху  дървената тарга. Но в този момент започнало да вали и носачите се затичали да се скрият някъде. След като минута-две мъртвецът подскачал върху таргата, най-внезапно попитал „Къде ме носите?”, седнал и се поогледал, с което  докарал присъстващите до ужас. Пуснали таргата, развикали се „Бай Иван вампиряса!” и хукнали кой накъдето види. На мястото останали само съпругата му  и свещеникът отец Стоян, който взел да го ръси със светена вода и да мърмори молитви. Но Пандикалата го прекъснал с думите „Стига си мрънкал, отче! Да вървим да хапнем, че нещо огладнях”, прихванал все още вцепенената си съпруга и се прибрал в къщата си. След тази случка взел да яде по-малко, живял още около половин век и му се родили  4 сина и една дъщеря, но за щастие всички те наследили деликатната фигура и апетита на майка си. Когато починал и спомняйки си за неговото „вампирясване”, ямболци няколко дни не го погребвали, очаквайки да се изправи и да каже обичайното си „Аз май поогладнях”.

Мостът към ІІ отдел на Ямбол, Каргона, 1925 г. В средата се вижда камбанарията на черквата „Св. Георги Победоносец”

Случка 4

В Ямбол имаше един адвокат, турист, иманяр и любител на змиите. Казваше се Иван Търпанов. Доста екзотична фигура. Беше си „осиновил” един питон и го беше кръстил Радка, на името на съпругата си. Та двете Радки спяха една до друга в семейната спалня при него и това беше повод за много закачки  на приятели. Освен питона Радка в къщи държеше екземпляри и от други съществуващи по нашите земи змии, някои от които отровни. Поради тази причина никой не смееше да припари до тяхната къща.

Освен херпетолог Иван Търпанов беше и страстен иманяр. Обикаляше околностите на Ямбол, копаеше къде що може дупки на Бакаджика и търсеше  митичните седем  товара  злато, заровени там  от Йоан VІ Кантакузин, византийски император управлявал от 1347 до 1354 година. Естествено без успех, но до такава степен беше се пристрастил, че закри адвокатската си практика, за да търси съкровища. Приятелите, запознати с неговите страсти, му подхвърляха фалшиви следи, пращаха го да обикаля по баирите и да търси несъществуващи местонахождения на съкровища.

Баща ми Величко Качулев често се шегуваше с неговите страсти и двете Радки, но в един случай прекали и получи добър урок. Когато се случи това през 1955 г., баща ми беше  главен инженер на „ВиК” – Ямбол. От Германия в предприятието бяха получили металотърсач, който използваха да откриват пукнати по водопреносната мрежа и разливи. Непознат тогава все още в България уред, който напомняше на днешните гайгерови броячи по външен вид и издаваше  в  различните режими на работа различни звуци, които сигнализираха за открит проблем. Та баща ми показал на Иван Търпанов служебната придобивка и се пошегувал, че е изобретен от него и от брат му Любен уред за откриване на злато и сребро на дълбочина до 1000 метра. Слухът тръгнал сред иманярите в града и никой не се усъмнил в достоверността му. Две поколения братя Качулеви все пак имат славата на изобретатели и авангардисти в Ямбол. Започна се едно преследване и наддаване  кой от иманярите  и за колко да купи уреда, слухове, че баща ми и брат му ходят тайно да копаят съкровища, иманярски наблюдатели нощем държаха къщата ни под око с надеждата  да открият мястото  на техните разкопки, а денем следяха цялото ни семейство.

Ситуацията започна да излиза от контрол. Който и да тръгнеше на някъде, след него се точеше свита   местни чудаци. Дори и кварталният полицай си умираше от смях като гледаше неволите ни. Баща ми и чичо ми Любен най-после взеха решение да се срещнат с ръководството на иманярското дружество, да обяснят шегата и да се извинят, но дори и след това нямаше резултат. Никой от иманярите не им вярваше.

Една вечер, около 22 часа, в къщи дойде  Иван Търпанов. Носеше плътна пазарска торбичка, остави я на масата, но никой не й обърна внимание първоначално. Предложи на баща ми и на чичо ми 10 хил. лв. само, за да проверят с уреда три обекта, за които имали съмнение, че са място на съкровище. Естествено, те отказаха и отново обясниха, че са се  пошегували. Тогава чичо Иван каза, че е дошъл за уреда и няма да си тръгне без него, независимо  по какъв начин ще го получи. И лекичко подсвирна. Нещо в торбичката се размърда, чу се съскане и от отвора й се подаде змийска глава. Питонът Радка ни беше дошъл на гости.

Всички в стаята с писък хукнахме да бягаме, но татко остана. После разбрахме, че чичо Иван го предупредил да не мърда, за да не се налага Радка да го гони. Цялата нощ прекарахме на двора, а татко в стаята с Иван Търпанов и питона. На разсъмване те тримата отидоха до сградата на „ВиК”, която тогава се намираше на мястото на земеделската аптека срещу Областната управа. По-късно разбрахме, че кола на друг иманяр ги закарала до Кабиле  и там, виждайки уреда в действие, най-после се уверили, че братя Качулеви казват истината.

Историята обаче не свърши до тук. Иван Търпанов заплаши баща ми и чичо ми с дело за измама и дни наред в къщи бяхме под напрежение какво ще се случи. Проблемът се разреши благоприятно с извън съдебно споразумение под влияние на другата Радка, съпругата му. Но баща ми и чичо ми за компенсация трябваше три месеца да ходят  с иманярите и заедно с тях да копаят из Бакаджика в търсене на митичните девет товара съкровища на  Император Йоан VІ Кантакузин (1292-1383).

Е, ама и нищо не откриха.

Бакаджика днес

Следва

About the Author :

8 Comments to “Ямболски истории: Всичко е смешно щом се случва на гърба на някой друг”
  • Ямболия
    December 12, 2021 - Reply

    Извинявам се,но мостът е Градинския,до Минералната баня,а не Каргонския. Иначе публикацията на г-ца Качулева,както и предходните такива са прекрасни,за историята на нашия ЯМБОЛ.

    • Anonymous
      December 13, 2021 - Reply

      Много сте пунктуален г-не. Толкова много информация, толкова добре разказана заслужава само похвала.

    • Мария Качулева
      December 16, 2021 - Reply

      Ами мостът не е градинският.От него не се вижда камбанарията на черквата “Св.Георги”.А на снимката се вижда,както и “Куловият хан”

  • Anonymous
    December 13, 2021 - Reply

    Поздравявам Мария Качулева и Дневник за прелюбопитните Ямболски истории!

  • Друг ямболия
    December 13, 2021 - Reply

    Едно уточнение. Бяхме съседи с бай Иван Търпанов. Съпругата му се казваше Донка и имаха голям домашен смок на име Янко. В двора им имаше малки дървени кафезчета където държеше пепелянки и усойници които ловеше и продаваше.

    • Мария Качулева
      December 16, 2021 - Reply

      Прав сте за името на съпругата. Грешката е неволна,но не и за смока Радка. Смока Явко не спеше в къщи,защото беше много голям ,но Радка беше любимката и се появи доста по-зкъсно.Аз я помня.

  • XMC.pl
    May 9, 2022 - Reply

    Precious writter, Thankx for producing this important material. I found it handy. Kind regards !!

  • Tomasz Michałowski
    May 10, 2022 - Reply

    Usefull facts made on your blog, most I agree with. Remember viewing a similar blog which I will try to post. Definately will bookmark ofcourse I await your next insightful blog post

Leave a reply