Ямболски истории: Всичко е смешно, щом се случва на гърба на някой друг (продължение)

Мария КАЧУЛЕВА

Весели случки с участието на една галерия образи в нашия град

Площад „Кобург” някога, днес се нарича „Освобождение”

Случка 11

Дядо ми Благовест Качулев разказваше за един известен местен шегаджия: Христо Алексиев, когото наричали Алексеоолу. Обичал да го черпят и винаги успявал да намери някой, който да му плати сметката. Обичал и да се шегува и не винаги бил деликатен в шегите си. Веднъж, когато отпадъчни парчета кинолента се подпалили и от прозореца на кинопрожекционната кабина на киното на дядо ми започнали да излизат пламък и  пушек, Алексеоолу пратил пожарната и пуснал из града приказката „Бай Благо в пламъци”. Пожарната дошла, когато пожарът бил потушен, но дълго време след това дядо ми откривал същия надпис по стените на киното. Историята по-късно описва и Недялко Месечков в романа си „Банго”.

Ядосан, Благовест Качулев си обещал да му го върне и търсел сгода, докато една сутрин чул в халите, че Алексеоолу иска да си купи риба, но тя била свършила. Прибрал се в къщи и в най-силния пек по обяд дава на едно циганче 5 лв. и го изпраща да му каже, че на моста на Софларскaта бахчa, там където сега е строителният хипермаркет, едни арменци раздавали риба без пари. Та да отидел веднага, защото се натрупали много хора и можела и да свърши. Скрит зад едно дърво на ул.”Цар Самуил”, където живеел Алексоолу, го видял как излиза стиснал една голяма кошница и хуква по посока на днешния комплекс „Златен рог”. Дядо ми седнал в кръчмата на Георги Щерев, която се намирала на същата улица, и зачакал. Минал час, минал втори, най-после Алексеоолу се задал вир вода, запъхтян и червен като варен рак. Тръшнал се на един стол в кръчмата и занареждал, че някой му скроил номер и го пратил за зелен хайвер. А  дядо ми невинно го попитал занапред само за бай Благо ли ще се говори, че е в пламъци или и за Алексеоолу. После го почерпил чаша студена вода, за да изгаси огъня в себе си.

След тази случка Христо Алексиев повече шеги с дядо ми не си правел.

 Случка 12

Герой и на тази история е Христо Алексиев. Разказа ми я преди години Атанас Игнев, братовчед на дядо ми и известен спортен журналист в Ямбол. Вече не си спомням по какъв повод.

Южната страна на Безистена с магазинчетата и дърветата, които днес ги няма

Там, където днес е комплекс „Златен рог”, преди години е имало градини с ябълкови дървета и тополи, собственост на един свещеник, отец Стефан Гинчев. Било пазарен ден и Алексеоолу попада на група цигани копанари от Котел, които търсели да купят тополи, за да правят корита. Без да се замисля много им казва, че продава тополи, ама трябва те да си ги отсекат. Казал си името и къде живее. Циганите се съгласили, той ги завел на мястото, спазарили се, платили му и ги оставил. По едно време някой казал на отец Стефан, че  цигани секат тополите на мястото му. Хукнал той да разбере какво става и заварил всички дървета отсечени, окастрени и циганите ги товарят на каруците си. Развикал им се как така секат тополите без разрешение, а те му отговорили, че са си платили на собственика Алексеоолу. Отец Стефан се хваща за главата и хуква обратно към града, намира го и му се развиква как така  разпродава имуществото му. „Не съм сторил грях, отче, хаир направих. И тези хора  искат хляб да ядат”. Прекръстил се набожно, въздъхнал и добавил: ”Бог дал, отче, Бог взел! Нали така ни казваш на литургия?”. Нямало какво да отговори отец Стефан и си тръгнал ядосан. От следващата неделна литургия вече не призовавал миряните да се смирят, когато Бог дава, защото той и взема.

Случка 13  

Безистена и „най-модерното кафене” в Ямбол тогава, където граф Дичони прекарвал дните си

Често казваме, че „крушата не пада по-далече от опашката си”, в опит да обясним защо наследствените черти на родителите  се проявяват и при техните деца. Аз обаче смятам, че не по-малко често на чудесни като хора родители децата стават нехранимайковци. И правилото за крушата става неприложимо. Един такъв пример е Дичо Милков, известен в Ямбол като „граф Дичони”.

Ако някога някой търси прототип за класическия образ на млад нехранимайко, разглезен и мързелив, син на богат баща вдигнал ръце в невъзможност да се справи с детето си, трябва да се поитересува от неговата биография. Помня го, когато вече беше остарял и болен, с асматични пристъпи,  да се подпира на бастуна си и едва да тътри крака, въпреки че  беше само на 65 години. Но на младини бил красавец, разполагал с пари, обикалял кръчмите, играел хазарт и наемал всяка вечер оркестри да му свирят на гуляите с приятели. Женил се три пъти и му се родили 4 деца, които почти не познавал. Някъде около 1929 г. си купил един червен „Форд”, с който постоянно фучал по улиците на града и плашел пешеходците. И така до 9 септември 1944 г., след която дата разчитал на подаяния от децата си и бившите си съпруги, за да преживява.

Баща ми, Величко Качулев, твърдеше, че граф Дичони е единственият човек, успял да излъже  държавата и веднъж ми разказа как.

На 6 септември 1944 г. Дичо Милков изтеглил голям кредит от Земеделската банка под претекст, че ще купува редосеялки и трактори, за да развива земеделие. На следващия ден, снабден предварително само с договори за покупка на въпросните земеделски машини, ги ипотекирал „на зелено” пред Търговската банка, където също имал подготвен за сключване договор за кредит . И на 8 септември 1944 г. се  видял като собственик на 9 милиона лева пари в брой. Близки  и  приятели се чудели откъде накъде  граф Дичони ще се захваща със земеделие в едни несигурни времена, когато  руснаците са на Дунава, София я бомбардират американски самолети, а германските ни съюзници са разгромени. На никого не му хрумнало, че точно такава ситуация търси той  за измамата си.

Деветосептемврийските събития, хаосът, който настъпил в страната, погрома на Третия Райх и пазарлъците на съюзниците очевидно са го спасили за доста време от въпроси на банкови чиновници за непогасените му кредити. Когато се сетили техните искания да бъдат предявени, граф Дичони бил изчезнал с всичките пари, колата му била секвестирана от комендантството в полза на армията, нямал доходи и банкови сметки, които да запорират, нито собственост, която да бъде продадена за погасяване на задълженията му.

В началото на 1950 г. се появил отново в Ямбол, когато интересът на съответните институции към него бил поутихнал. Години наред се измъквал от предявяваните към него искания по кредита, докато един ден го открили починал в съня си. Не оставил наследство и задълженията му били преместени в графа „лошите кредити”.

Реституцията в България поблазни децата му да потърсят наследство от дядо си, имоти национализирани приживе, които баща им  не можал да наследи, докато бил жив. Идваха при баща ми, за да се интересуват как да постъпят. Но той, който знаеше цялата история, ги предупреди да си мълчат и да не повдигат въпроса, защото е много по-вероятно държавата, като принципал на онези две банки, които отпуснали заема на баща им, да предяви иск като кредитор щом реституират наследството от дядо си. Те не го послушаха и започнаха дела, за да докажат собственост върху земя, две воденици, една къща, земеделски сгради, машини и сечива. След три години техният дял от наследството възлизаше на 1/3 от сумата, която трябваше да възстановят на държавата заради измамите на баща им и плащаха дълги години. Приятелите им обаче не спираха да се интересуват на колко възлиза наследството на граф Дичони и се подхилваха зад гърба им.

Понякога хората сме  толкова жестоки!

Случка 14 

В края на 30-те години от миналия век, в Софларската бахча живеела една баба Кута Господинова с двамата си сина. По-малкият Георги имал прекрасен глас и пеел с удоволствие. Един ден го чул известният ямболски адвокат и председател на Музикално певческо дружество „Гусла” Тошо Тодоров. Убедил го, че неговото бъдеще е световната оперна сцена и от този момент Георги Господинов  придобил навика, каквото и да върши, да изпява от време на време т. нар. „горно ми” като един вид тренировка. Заради тази своя слабост, никой не се обръщал към него по друг начин освен с „Ми, Йорге”. След време манията му да пее се засилила дотолкова, че  вече не говорел, а изпявал изреченията и предизвиквал усмивки в околните.  Един най-обикновен въпрос към някого бил съпровождан с много и сложни йодлери, на които всеки истински тиролец би му завидял.

Най-популярен, почти като анекдот, бил разказът за един негов разговор с майка му, когато решил да замине за Италия и да покори Миланската Ла Скала. Трябвали му пари за път, за квартира и уроци, а нямал. И докато се разпявал, между него и майка му сутрин протичал следният диалог:

„Мамо, препиши ми двора!”, пеел Георги Господинов. ”Не мога, Йорге, имаш още един брат!” отговаряла майка му. Тук обикновено приключвал разпяването си с кесчендо и категоричната констатация  „Е…л съм мама му на моя брат! Той не може да пее като мен!”

Миланската  La Scala  където пее  Георги Господинов до смъртта си, началото на 19 век.

Невероятно е, но „Ми, Йорге” заминал за Италия  без да  се налага да продават двора. Прекрасният му лежерен тенор бил забелязан много скоро и през 1942 г. дебютира на сцената на Миланската „Ла Скала” в ролята на Херцога на Мантуа от операта „Риголето” на Джузепе Верди. Никога не се завръща повече в България и в Ямбол  до смъртта си през 1952 г. Кратката му певческа кариера остава непозната в България.

Певецът Георги Господинов мисля, че няма нищо общо с писателя Георги Господинов, който също е роден в Ямбол, но през 1968 г. Освен, ако не се преродил. Но не  мога да бъда сигурна. Никога не съм го чувала да пее, а и не знам съименникът му да е писал книги.

Случка 15

Богатият музикално-сценичен живот в града ни има традиции не от вчера. Те започват от средата на ХІХ век, а кулминацията им е изпълнението на операта “Аида” от Джузепе Верди – несъмнено мащабно и свръхамбициозно събитие, за което и да е време и за която и да е сцена по света. Премиерата в Ямбол се състояла на 27 юли 1933 година с участието на един музикален колос, Стефан Македонски, и при небивал успех! Прославеният певец приел поканата с огромно предубеждение и с условието, че ще пее само една вечер, но толкова харесал  ямболските музиканти, че изпълнявал ролята на Радамес в цели три спектакъла. В своите спомени той говори с възхищение за ямболската публика и сценичните си партньори, но  споменава и един любопитен факт. Така и не разбрал защо точно по средата на спектакъла всеки път се сменяли диригентите. Очевидно, ямболци са му спестили разкритието на задкулисните битки за надмощие в Музикално певческо дружество „Гусла” и интригите на неговия председател тогава, адвокат Тошо Тодоров. Както се казва „Нищо ново под слънцето” .

Един наш съсед и приятел на семейството, Стойко Стойков, данъчен инспектор, разправяше една весела история, свързана с гримирането на участващите в спектакъла. Дълго мислили как да постигнат кафяво-черния цвят за телата и лицата на хористите – етиопци и египтяни от свитата на Радамес при изпълнението на триумфалния марш, когато на него му хрумнало да поискат от дядо ми Благовест Качулев изгорял кокс от дъговите лампи, които се използвали по това време в кинопрожекционните апарати. Дядо ги посъветвал да не го правят, защото последиците няма да са приятни за онези, които са го използвали, но не му повярвали и пратили чичо ми Любен, тогава едва на 7 години, да събере всички парчета изгорял кокс от кинокабината. Доволни от успешно проведената операция зад гърба на дядо ми, за премиерата се „гримирали” и пожънали невероятен успех с начернените си тела и полички от изсушено сено. Проблемът се появил, когато трябвало да „свалят грима”. Оказало се невъзможно. Изгорелият кокс се замазвал и не се чистел. Докато другите празнували след премиерата, потърпевшите от идеята за използването му били закарани посреднощ в Минералната баня, но пак нямало ефект. Коксът просто нямал изтриване и цапал всичко, до което се допирали. Поради тази причина се наложило да ходят облечени в дълги ризи, от онези, които тогава жените използвали за баня, спeли седнали на стол и всички бягали надалече, за да не ги докоснат. Едва след около седмица „тенът” им от плътно черен станал кафеникав и престанал да цапа. По тоя повод чичо ми Любен ял възпитателен пердах, а ямболци се шегували дълго с „етиопците” от „Аида” и с техния толкова траен сценичен грим. Така се появили на бял свят „арапите от Ямбол”.

Триумфалният марш от първата постановка на „Аида” в София, 1925 и в Метрополитен опера,1933 и 1989

About the Author :

Leave a reply