Ямболски истории: Всичко е смешно щом се случва на гърба на някой друг (продължение)

Весели случки с участието на една галерия образи в нашия град

Мария КАЧУЛЕВА

Сградата на читалище „Съгласие” в строеж

Случка 5

Когато започнах работа в читалище „Съгласие” през октомври 1976 г., председателят тогава на настоятелството  Петър Гинчев (1931-1988) ми нареди да се занимавам административно и с хор „Гусла”, въпреки че артистичен секретар на хора беше Димчо Рошманов (1934-2018). Първата задача, във връзка с хора, ми възложи неговият диригент тогава Николай Султанов (1937-2013).

През февруари 1977 г. хор „Гусла” беше поканен да участва в Панорама на българското хорово изкуство в София, което беше високо признание за постигнатите резултати на ямболци и означаваше голяма отговорност. В края на януари ме изпратиха в София със задача да разпространя рекламните материали за събитието, да разнеса лично поканите на музикалните дейци, да уговоря участия в радио и телевизия, да надзиравам подготовката на залата и коктейла след концерта и да докладвам в Ямбол, ако разбера, че някой ни готви изненади. Задачата не беше трудна за мен. Покрай Иван Качулев, брата на дядо ми, музикалните среди не ми бяха чужди и голяма част от гостите, които трябваше да каня, ме познаваха лично.

За да ми помага изпратиха с мен Стефан Ханъмов, по-известен като Ханъма, бивш хорист, който все още идваше на репетиции на хора, но не вземаше участие в концертите. Жизнен, макар и в напреднала възраст, добродушен, с чувство за хумор, приказлив и готов да помогне дори и на непознат. Понякога забравяше, друг път сърцето му прескачаше и се оплакваше, че вече очите му не виждат както преди, но никога не пропускаше да забележи хубава жена и да се отнесе галантно с нея при необходимост.

Една вечер седнахме в ресторант „Грозд” на бул. ”Руски” с него, Иван Качулев и Кирил Кръстев да вечеряме. Пиха те по чаша и започнаха да си припомнят разни весели истории от младите години. В един миг на прозрение бай Стефан се плесна по челото и каза: ”Ах, да знаете какво ми се случи?!” И започна да разказва. Ден преди да тръгнем за София, съпругата му Минка го изпратила на Минералната баня. Имало опашка, чакал дълго, но набързо се изкъпал, още по-набързо се облякъл и хукнал към читалище „Съгласие” за последни инструкции преди тръгване. Заварил Димчо Рошманов и някои хористи в добро настроение, седнал при тях и се забавил доста. Прибрал се, когато съпругата му си била легнала. Влязъл тихо в спалнята и още по-тихо, за да не я събуди, започнал да се съблича на светлината от уличната лампа. Но тя отворила очи и се поинтересувала защо се връща толкова късно след като утре ще става рано. Той взел да й обяснява колко много работа бил свършил. Вече събувал панталона си, когато чул  жена си да пита строго: ”Стефане, какво е  това? Да не си бързал прекалено много, докато си вършил работата?” Погледнал той към краката си и какво да види? Долните му гащи обути наопъки. „А ти призна ли си къде си ходил?” – попита го Иван Качулев. ”Какво да си признавам бе, Иване? Викам й: ”Ами това е положението, Минке!” и вдигам  извинително рамене. После спах в кухнята на миндера”, довърши бай Стефан и весело се засмя, както само той умееше.

Не след дълго целият град научи случката и оттогава стана нарицателно  всеки път, когато някой иска да сложи бързо край на разговор, който не му отърва, да свива извинително рамене с думите „Ами, това е положението, Минке!”. Но малко хора вече си спомнят, че авторът на тази забележителна фраза беше един човек влюбен в живота, готов да се шегува винаги, дори и със себе си, дори и когато с постъпките си или приказките си предизвикваше звучен, щастлив смях в околните.

Хор „Гусла” с диригент Николай Султанов. Първи от ляво на третия ред е Стефан Ханъмов.

Случка 6

Заглавна страница на първото издание

Васил Друмев (първият от ляво) като студент в Одеса

Преди време прочетох  в сайта „Афера. бг” заглавието: ГДБОП ЩЕЛИ ДА НИ КОНТРОЛИРАТ ПО ВАЙБЪР? НЕ БОЙ СЕ, МАРИЙО, НОЖА Е ДЪРВЕН! НИЩО НЕ МОГАТ ДА НАПРАВЯТ БЕЗ ДА ВИ ПИПНАТ ТЕЛЕФОННИЯ АПАРАТ!

Веднага ми направи впечатление второто изречение в него. ”НЕ БОЙ СЕ, МАРИЙО, НОЖА Е ДЪРВЕН!”. Но не заради  изпуснатия пълен член при подлога (ножа), а защото ми припомни едно събитие в нашия град, случило се през 1874 г., когато „Иванку, убиеца на Асеня” от Васил Друмев (светското име на Архимандрит Климент Търновски – 1841-1901), била поставена на сцената едновременно в Цариград и Ямбол. Тя е първата оригинална българска сценична творба, но не е първата историческа драма във възрожденската ни литература. Тя дори не е най-типичната възрожденска историческа драма. Но тя е най-сполучливата драматургична творба на историческа тема, написана до Освобождението. Ролите в нея са  изпълнявани само от мъже.

Георги Дражев Хаджигеоргиев (1848-1876)

Васил Друмев след ръкополагането му като Архимадрит Климент Търновски

Героинята в историческата драма е Мария, дъщерята на цар Асен I. Ролята е  изпълнявана от самия Георги Дражев Хаджигеоргиев (1848-1876), революционер, син на Дражо Хаджигеоргиев – един от най-ревностните дейци в Ямбол и областта в борбата за българска просвета и църковна независимост.

В действие трето, сцена трета, явление шесто от драмата най-после се срещат лично Мария  и царският военачалник Иванко, който се подготвя да убие баща й Асен I. До този момент те само са въздишали един за друг пред останалите действащи лица, но тук най-после достигат до същността на въпроса. Започва диалог между двамата влюбени и някъде към края му има един епизод, в който уплашената Мария казва: ” Ти си тук, Иванку, и с оружие!”, а той й отговаря: „Татка ти ще загине, Марийо, от мойта рука, що държи ножа!”. Но на премиерата изпълнителят на Иванко – Драгомир Николов, вероятно от притеснение, забравил репликата и като не разбрал какво му подсказва суфльорът, отговорил: „Не бой са, Марийо, ножът е дървен”. И залата избухнала в смях.

Фразата се оказала особено устойчива и повече от век се употребява  безразборно. Много пъти тези, които се възползват от нея в разговор, не само че не знаят по какъв повод е била произнесена, но и какво е означавала за първите зрители в салона на ямболското читалище през 1874 г. в навечерието на Априлското въстание.

Напълно съм убедена, че и авторката на статията в сайта „Афера. бг” е от тях.

 

 

Случка 7 

Ханът на Митьо Милков, по-известен като „Синьото кафе” днес

Ямболци  познават добре сградата на ул.”Търговска” срещу данъчното, известна като „Синьото кафе”. До 1948 г., когато е национализирана, била хан и собственост на Митьо Милков Стоянов (1864-1963) от с. Недялско, баща на баба ми Мария Качулева (1896-1989). От 1916 до 1930 г. Митьо Милков бил кмет на родното си село, а от 1931 г. народен представител в 23 ОНС от Ямболска околия. Почина на 99 г. Разказваше ми много за Андрея Ляпчев (1866-1933), на когото се възхищаваше искрено и твърдеше, че коалицията Демократичен сговор не би „живяла” и ден без него. Любопитна е историята на тяхното запознанство.

През 1924 г. Андрея Ляпчев обикаля из България, за да говори пред населението в полза на току-що създадения Демократичен сговор и с една цел: да разшири периферията от симпатизанти. В програмата му е включена Ямболска околия по негово желание, защото пази хубав спомен от няколкомесечното си пребиваване в града по време на Балканскита война през 1912 г. Затова решава да пообиколи и  няколко по-големи села, едно от които е село Недялско. Пристига в един летен след обед и търси кмета Митьо Милков. Изказва желание да му бъде съдействано, за да се  срещне със селските първенци и да разговаря с тях по политически теми. Кметът обаче, който не обича политиката, му поднася изненада. Извинява се, че всички са на полето и най-вероятно срещата ще може да се състои късно вечерта. После го кани да си отпочине, нахрани и освежи, което Ляпчев и придружаващите го приемат с благодарност.

Дошло времето за срещата и Митьо Милков предложил на Андрея Ляпчев да излезе на балкона на кметството, за да говори пред насъбралото се множество. Ляпчев излиза и се озовава пред вперените в него стотици очи на овце, крави, кози, магарета и няколко коня. А на всичкото отгоре, по някаква си тяхна животинска логика, точно в този момент те започнали вкупом да мучат, блеят и пръхтят. Андрея Ляпчев  възмутен напуска, заканва се на кмета и след като се качва на файтона, отпрашва към Ямбол.

Минали няколко години, Андрея Ляпчев станал за втори път министър-председател и трябвало да разреши построяването на нов път от Ямбол до Недялско. Събрали се селските първенци и решили да пратят кмета Митьо Милков с делегация да моли министър-председателя за пари. Пристигнали избраниците на село Недялско в София, министър-председателят се съгласил да ги приеме и те му изложили молбата си. Но Андрея Ляпчев най-неочаквано, сещайки се за фиаското, което е преживял преди 6 години там, попитал какво е станало с онзи кмет, който го изправил да говори пред мегдан, пълен с добитък. Делегатите се втрещили от притеснение, но Митьо Милков най-невъзмутимо му отговорил: ”А, изгонихме го, мамицата му! Така да се отнесе с такъв човек като Вас?! Още на другия ден го изгонихме!” . Андрея Ляпчев се засмял и обещал да отпусне пари за нов път. Делегацията си поела дъх.

Докато строели пътя Андрея Ляпчев няколко пъти идвал инкогнито в Недялско на лов и за риболов в село Воденичане. Очевидно „новият” кмет Митьо Милков му харесал, защото по негово лично настояване бил включен в листата на Демократичния сговор и избран за депутат в 23 ОНС през 1931 г. Но на новоизбрания народен представител изобщо не му харесвало да го командват и да спазва партийна дисциплина. Напуска НС преди смъртта на Андрея Ляпчев през 1933 г. и така се спасява от преврата на 19 май 1934 г. Никога обаче не му  признава, че Митьо Милков от 1924 г. и от 1930 г. са едно и също лице.

Случка 8

Ямболският журналист Борислав Ненов в една от книгите си – „Ямболските страсти някога и вчера”, разказва как са водени битките за въздържание в нашия град. Още в началото на своя разказ той уточнява: През 1923 г. „край Тунджа имало над 100 кръчми, сладкарниците били само 2”. По-нататък споменава за сказката на една американка, г-ца Берд, която „на 11 декември 1923 г. изнася в кино „Модерен театър” на братя Качулеви сказка на тема „Защо не пия?”.

Но първо да поясня защо е избран салона на киното, а след това и да допълня разказа на Борислав Ненов с подробности, останали неизвестни за ямболци.

Г-ца Емили Берд е  евангелистка, мисионерка и не говори български език. Бащата Велико на братята Благовест, Георги и Иван Качулеви е завършил „Роберт колеж” в Цариград, а майка им Мария – колежа на мис Момфър. И двамата говорят перфектно английски език. Велико Качулев е основател на Ямболската евангелска църква и с малки изключения цялата фамилия, братята, сестрите на Велико Качулев и техните семейства са евангелисти. По това време евангелският пастор в Ямбол бил в конфликт с централното ръководство на църквата. И помолили от София прадядо ми Велико да посрещне дамата, да я съпроводи, да превежда и да се погрижи тя да се чувства добре, което и сторил. Авторът Борислав Ненов съвсем точно отбелязва още, че по това време „комай само евангелистите държат тази пусия”, т. е. битката с алкохола, и то поне външно изглежда точно така.

Велико Качулев със семейната Библия, в ляво от него съпругата му Мария Попгруева, в дясно родителите й, зад тях братята и сестрите й

Сказката на г-ца Емили Берд преминала при небивал успех и в препълнен салон. Дамата старателно изложила всичките си аргументи  против употребата на  алкохол, а слушателите още по-старателно я изслушали, някои дори си водили бележки, ръкопляскали, където било необходимо, и не задавали въпроси. Това учудило доста госпожицата и след сказката попитала каква е причината. Прадядо ми Велико на шега казал, че слушателите мълчали, защото развълнувани от нейните думи обмисляли стратегия за пълното унищожение на алкохола в Ямбол. Г-ца Берд поискала да узнае каква е стратегията и той обещал да й бъде представена нагледно.

По време на вечеря госпожицата пак се поинтересувала кога ще й бъде представена стратегията за унищожението на алкохола. Тогава  прадядо ми донесъл в трапезарията една голяма дамаджана с вино от собственото му лозе  и обяснил, че всяко семейство тази вечер е поело ангажимент да унищожи виното, до което се добере. ”В този момент, в  тази дамаджана е последното останало количество вино в целия град. На нас се пада честта да го унищожим!”, заявил той и напълнил чашите на всички. По-нататък е ясно какво се случва. Г-ца Емили Берд  толкова активно участвала в унищожаването на алкохола, че паднала под масата. На следващата сутрин, вероятно събудила се с ужасен махмурлук, все пак събрала сили да попита унищожен ли е вече всичкия алкохол в Ямбол. Отговорили  й утвърдително. Вечерта за втори път говорила пред ямболци, като не пропуснала да спомене за своето участие в акцията по унищожаването на алкохола в града. Заявила, че ще се върне у дома горда, защото е изпълнила своята мисия. Думите й разтревожили не на шега присъстващите и едва дочакали финала на сбирката хукнали към най-близката кръчма, за да проверят дали не е започнал „сухият режим” и в Ямбол. За щастие информацията на г-ца Емили Берд не отговаряла на истината и животът си продължил по старому. От кръчма на кръчма, заобикаляйки сладкарниците.

Две от много известните кръчми някога в  центъра на Ямбол – „Малкият Казак” (ляво) и „Големият Казак”(дясно)

Случка 9 

Имахме един съсед. Бай Михал Попоолу. Къщата му съществува и днес на ул.”Александър Стамболийски”, срещу Католическата черква, между паркинга и ресторант „Родина”.  Играех с внуците му често в двора, където ме водеше обикновено дядо ми Благовест Качулев.

На младини бай Михал ходил на гурбет до Америка и там изучил мелничарския занаят. От презокеанската си разходка донесъл само един голям мелничен камък за собствената си мелница. Когато била затворена при национализацията през 1948 г., успял да спаси от цялото си имущество „американския камък”. Беше го поставил в малката си градинка в двора и обичаше лете да сяда на него и да разсъждава върху качествата на брашното, което вече не било същото. „Американският камък на Попоолу”, така го наричаха ямболци, беше еталон за качество в неговите очи. Колкото повече остаряваше, толкова по-силно беше обсебен от  него и беше казал на всички, че, когато умре, иска в гроба му да бъде поставен „американският камък”.

До такава степен всички около него бяха свикнали с присъствието в живота на махалата на този камък и ежедневната му тъжна констатация „И брашно няма като хората, откакто махнаха американския камък от мелницата”, че  независимо по какъв повод някой изказваше недоволство, винаги се намираше друг, който му отговаряше „Сигурно, защото го няма  „американският камък на бай Михал”. И така ден след ден …

Една сутрин махалата осъмна в голяма тревога. ”Американският камък” беше изчезнал през нощта. Бай Михал писа жалба до кварталния инспектор, ангажира приятели да го издирват, но всичко беше напразно. Седеше тъжно на терасата, подпрян на бастуна си и въздишаше: ”Няма да мога да умра, няма-а-а… Откраднаха ми камъка!”

Свърши лятото и дойде време за гроздобер. През един топъл есенен ден родителите ми с голяма компания приятели потеглиха към  местността „Кринчовица” на пикник. Спомням си, че по някое време се чу: ”Ей! Елате тука да видите нещо!”. Хукнаха всички по посока на звука, затичах се и аз с тях и какво да видя! В двора на една от летните къщички е поставен „американският камък”, а върху него гордо стърчи водна помпа. Появи се собственикът, взеха един през друг да го питат откъде има камъка и той обясни, че отдавна търсел нещо подобно за основа на помпата си за вода, затова казал на едни цигани, ако видят да му го донесат. Преди месеци му продали този камък за 3 лева.

Когато бай Михал Попоолу научи за това, не пожела да отиде да си види камъка, разплака се и каза:  ”Моята американска надежда за най-доброто брашно умря! Вече и на мене ми е време!” През следващата пролет го изпратихме до вечния му дом и постепенно историята с „американския камък на бай Михал Попоолу” беше забравена. Но може би той все още е някъде там, край язовир Кринчовица и над него се леят струите на една позеленяла от времето водна помпа. Кой да знае?!

Къщата на бай Михал – втората от ляво (боядисана в жълто) преди да бъде отдадена от ОбщС за партийна централа на БЗНС-Ямбол

Случка 10

Георги Качулев, по-малък брат на дядо ми, обичаше да отглежда като домашни любимци всякакви  животни. Беше се преместил със семейството си да живее в собствена къща, но поради постоянни конфликти на тази тема със съпругата си, ги държеше в двора на бащината си  къща, където съм родена и аз.

Разказвали са ми случки за някои от тях. За петела Гого, който  започвал да кукурига при всяко позвъняване на входната врата и нападал всеки посетител, който пристъпел прага на къщата ни без да е придружен от член на семейството. Един ден майка му, прабаба ми Мария, ядосана на петела, че накълвал до кръв сестра й, наредила на слугинята да го заколи и да го сготви с кисело зеле. Цялото семейство хапвали и мляскали доволно, докато прабаба по едно време весело заявила „Свърши се с Гого. Повече няма да кълве, защото току-що ние го изкълвахме”. След този случай чичо Георги станал вегетарианец за цяла година и си взел една коза, която се казвала Пенка. Тя развила някаква фобия към кинопрожекциите и незнайно как постоянно я откривали застанала на вратата към балкона в киносалона да удря с копита по всеки, който се приближи. Не минало много време и козата била закарана при роднини в село Недялско. И станала на пастърма.

По времето, когато съм се родила, чичо Георги си имал  за домашен любимец едно прасенце на име Роза. То пък имало навика да се намества между плазовете на бебешкия ми кош и да се люлее, погрухвайки доволно, което ми действало като приспивателно. Баба ми и майка ми спокойно ме оставяли в неговата компания и си гледали къщната работа, защото на всичкото отгоре прасенцето хапело всеки, който имал неблагоразумието да се приближи до мен.

Елза дебне в двора на Захари Николаев какво да отнесе

От всичките странни домашни любимци на чичо Георги, аз си спомням само за един– огромна немска овчарка на име Елза, която имаше навика да проявява нездрав интерес към всякакви технически нововъведения не само в нашето, но и в съседското ежедневие. Особен интерес за нея представляваше авторемонтната работилница на един наш съсед Захари Николаев, по прякор Кулака. Щом намереше входната врата отворена хукваше натам и после мъкнеше всякакви чаркове в нашия двор. Беше се научила да включва радиото и осветлението в частната радиоработилница на баща ми и чичо ми. Лягяше доволна там и започваше да „пее” в такт с музиката.

Чичо Захари притежаваше един много стар опел кабрио с тромба и външна спирачка с лост. Тази кола събираше погледите на всички деца в махалата, а беше и обект за постоянни набези на Елза. Когато беше в настроение, чичо Захари ни качваше на колата и ни разхождаше из града. Елза ревнуваше ужасно и вършеше всякакви магарии за отмъщение.

Влакът от Ямбол за София преди около 90 години

Един ден чичо Захари тръгнал с колата да води на гарата съпругата си Тинка, която трябвало да пътува за София. Натоварил куфарите и се върнал да й каже да побърза. Елза, която вече се била измъкнала от нашия двор, успяла да освободи лоста на спирачката и колата тръгнала по улицата по посока на Минералната баня, набирайки все повече скорост. При моста до банята, колата се обърнала, части и дрехите на леля Тинка се разпилели, някои попаднали дори в реката. Случката насъбрала сеирджии. Запъхтян дотичал и чичо Захари, следван от Елза, и се завайкал!: „ Тю, да  му се не види! Останах без кола! И без жена ще остана, ако разбере, че съм повредил дрехите й. Ела, Елза, помогни да си събера поне колата. За жената не си отговорна, но за колата вината си е твоя”.

И Елза послушно започнала да събира частите от колата, подбутвайки с муцуна дрехите на леля Тинка. След тази случка  Елза започна да пренася инструменти и всякакви чаркове от работилницата на баща ми и чичо ми  в работилницата на чичо Захари.

Следва

About the Author :

Leave a reply