Ямболски истории: Времето беше в него, във всички тях, цели три поколения

Мария КАЧУЛЕВА

През 1886 г. в семейството на Велико и Мария Качулеви от Ямбол се ражда първородният им син Благовест. Живо, любознателно дете и добър ученик в училището при черквата „Св. Троица” в квартал „Каргона”. На 13 години пада от едно дърво и в резултат на удара се отлепва ретината на двете му очи. Баща му, Велико Качулев, имал финансовата възможност да потърси за консултации и лечение най-известните офтамолози за онова време, като в продължение на три години прекарват повече време във Виена, отколкото в Ямбол. Зрението на Благовест се възстановява, но до края на живота си носи очила с много висок диоптър, които се изработват по поръчка. Поради тази причина обичайните лудешки игри на ямболските малчугани са му забранени. Разрешават му да свири на старото пиано „Цимерман”, да чете по малко и да се разхожда.

Първата му среща с фотографията става през 1902 г. в Ямбол, когато в града пристигат от Франция двама критски евреи – братята Адолф и Самюел Цимбал и наемат временно за фотоателие две стаи с директен излаз на улицата в родната му къща. Предишният собственик, богат турски търговец на зърно, там приемал клиенти и сключвал сделки. Първоначално, защото имал малко развлечения, а впоследствие, защото фотографията го завладява, Благовест прекарва по цял ден с братята Цимбал. Не говори френски език, но по-малката му сестра Недялка, ученичка в Католическия пансион, когато успявала да получи разрешение да си отиде до дома, с удоволствие му превежда. Tя също започва да проявява интерес към непознатото до тогава за нея изкуство.

Освен, че братята Цимбал им разкриват първите тайни на фотографския процес, когато си тръгват от Ямбол им оставят подарък – един техен стар фотоапарат и заръката да отидат да учат, да не изоставят фотографията и да вярват, че ще постигнат успех. Тази заръка и една неочаквана среща преобръщат живота и на двамата завинаги.

В Ямбол пристига столичният фотограф Иван Карастоянов, за да прави снимки на офицери от кавалерийския полк и за месец наема любителската фотолаборатория на брата и сестрата Качулеви. Същите онези две стаи, в които и братята Цимбал са упражнявали своя занаят. Карастоянов е изненадан от знанията по фотография на двамата и ги кани да отидат при него в столицата като лаборанти. Въпреки притесненията на родителите си, Благовест успява да надделее и през 1905 година заминава за София да работи при Иван Карастоянов, който току що се е разделил с брат си Димитър, отворил е собствено фотоателие и има нужда от помощник, който поне да има представа от фотография. Благовест Качулев остава при него до средата на 1906 г. Заедно обикалят Родопите и Пловдивско, Трансилвания и Банат, за да документират живота на българите. Иван Карастоянов, човек с труден характер, капризен, вечно недоволен от качеството на направените снимки, се оказал чудесен учител. В края на годината вече оставял Благовест Качулев изцяло да го замества в ателието, уверен в неговите възможности. За сметка на доверието, всички снимки, които той прави по това време на софийския елит, излизат подписани с името на Карастоянов. Но това е ниска цена за знанието, което получава.

Към края на лятото, Иван Карастоянов чистосърдечно му признава, че няма на какво повече да го научи и му препоръчва да продължи обучението си във Виена, във Висшето Имперско техническо училище, ако смята да става професионален фотограф. За щастие, баща му дава съгласие и му осигурява издръжката. Решаващи аргументи се оказват подобреното му зрение, въпреки страховете, че ще ослепее заради фотографията и фактът, че във Виена е клиниката, която спасява очите му след падането от дървото. Но и този път, както и когато Иван Карастоянов ги кани в София с брат ú, не се съгласява дъщеря му Недялка да замине. Строгите обществени норми по онова време не предвиждат възможност неомъжена девойка да пътува без придружител жена по света.

В късната есен на 1906 г. Благовест Качулев тръгва за Виена, но още на Софийската гара решава да отиде най-напред в Мюнхен, за да изкара курс по дълбок меден печат и банкнотопечатане. Силните киселинни концентрати, с които се работи тогава в тази професия, изпаренията само за няколко месеца влошават състоянието на зрението му и пет месеца след тръгването си от България натиска входния звънец на внушителната къща на ул. „Мария Хилфенщрасе” 31, където се настанявали с баща си при всяко пристигане във Виена за лечение. На следващия ден го приемат в клиниката по офтамология и следват няколко месеца лечение и усъвършенстване на немския език. По Коледа на 1907 г., старата дама, при която живее, г-жа Лизелоте Еберман-Хелм, го запознава с проф. Ото Новак, ректор на Висшето техническо училище. Проф. Новак се съгласява след Нова година да го приеме като частен ученик за втори семестър на Първи випуск студенти по най-новата специалност там – фотография и кинематография. Очаквал, че това е поредният син на поредните богати родители, на когото скоро ще му омръзне и ще напусне, но това не се случва. До края на семестъра Благовест Качулев е взел всички изпити за първата година и е успял да подготви самостоятелна фотоизложба. За нейното откриване пристигат родителите му, които едва тогава разбират за неговата „Мюнхенска  авантюра”. Само намесата на проф. Новак и гаранциите на лекуващия го лекар, че няма защо да се притесняват за зрението му, успяват да повлияят на баща му да го остави и за следващата година във Виена.През есента на 1908 г. Благовест Качулев трябва да продължи във втори курс, но съдбата му поднася друга изненада. Д-р Еберман-Хелм, син на старата дама при която живее, му препоръчва да прекъсне за няколко месеца образованието си, отново заради състояниетo на неговото зрение. Но се съгласява Благовест Качулев да приеме предложението на проф. Новак да работи по това време като негов асистент. Оказва се обаче, че не на него ще асистира, а ще придружава и подпомага японски студент да овладее немския език и тайните на фотографията. Двамата остават заедно почти две години и завършват едновременно в началото на 1910 г. Втори випуск, I секция на Висшето Императорско техническо училище. На 15 февруари 1910 г. Благовест Качулев получава своята диплома номер 35 лично от проф. Новак, който му благодари и за помощта, оказал на потенциалния наследник на престола в Япония, принц Омура. Заедно с всички присъстващи, за първи път и Благовест Качулев разбира, че японският студент, с когото непрекъснато са били заедно, е всъщност един от братята на 15-годишния император на Япония Муцухито. След смъртта на баща му Император Комеи и превземането на Порт Артур в Руско-Японската война от 1904/05 год. дворцовите тайни служби вземат решение от съображения за сигурност да го скрият в Европа. Още повече се изумил, когато принц Омура му отправил предложение да се премести да живее в Токио на следващата година, за да преподава в Японското Висше Имперско училище по фотография и кинематография, което имал намерение да създаде. Заеквайки успял да каже само „Ще питам татко дали ще ме пусне”, с което предизвикал бурен смях и се смутил още повече. Но нито баща му Велико Качулев се съгласил да го пусне в Япония, нито принц Омура осъществил намерението си да създаде Висше училище по фотография и кинематография. След като се завръща, е убит заедно с принц Ито в Харбин от корейски патриоти. Европейската социалистическа преса от този период с дни описва „победата на корейските братя социалисти”.А Благовест Качулев, първият българин с висше образование по фотография и кинематография, се захваща да обзаведе своето първо професионално фотоателие в Ямбол. Помага му по-малкият брат Георги и от време на време сестра му Недялка, която вече е завършила Католическия девически пансион в Ямбол. Георги Качулев фотографията не го влече и прави само поразии. Брат му вече е решил до края на годината да отвори първото кино в Ямбол и затова оставя брат си да ремонтира салона на стария Молитвен дом на евангелистите и бивш склад за зърно, който от години стои затворен. И той извършва преустройството, изгражда електрическата инсталация, монтира донесения от Виена кинопрожекционен апарат, а пред киносалона светва и първата улична лампа в града. Дори изработва с третия брат Иван рекламни табла. И когато на 12 август 1910 г. киносалонът „Екзелсиор” на братя Качулеви в Ямбол отваря за първи път врати, застава зад кинопрожекционния апарат. Третият брат Иван поставя ръце върху клавишите на старото пиано „Цимерман”, а сестра им Недялка произнася през медната разговорна тръба първото изречение от многото съчинени през годините от нея, които ще обясняват на зрителите какво се случва на белия екран. Започва прожекцията на първия филм в историята на киното в Ямбол. С ”Пътуване до Луната” и „Тунелът под Ламанша” (и двата на режисьора Жорж Мелиез), започва и дългото пътуване през годините на киното и братя Качулеви от Ямбол. През 1912 г. Благовест Качулев е мобилизиран, най-напред като санитар в Безистена, превърнат временно в полева болница. Не е изпратен на фронта, защото е с плоски стъпала и носи очила с голям диоптър. Изпращат го с болнични талиги да прибере ранените от атаката при Бунар Хисар и той използва възможността да направи снимки на фронта от професионално любопитство. Връща се и научава, че командващият Трета Балканска дивизия, генерал майор Иван Сарафов, търси подходящ офицер, който да документира събитията, да подрежда и съхранява архива. Благовест Качулев му предава чрез адютанта няколко от тези снимки, които е направил.

Наредено му е още на същия ден и въпреки че не е офицер, да се подготви за заминаване на фронта. Едва успява да се запознае с апаратурата, с която ще работи и се налага да тръгне с обоза към първата си задача, към една от най-тежките битки по време на Балканската война, известна като „операцията при Чаталджа”. Потресен е от видяното и до преклонна възраст не желаеше да говори за онази първа битка, която поставя началото на пътя му като военен фотограф. А той го води през двете Балканските и Първата световна война, преминава през Владайското войнишко въстание, среща го със забележителни хора и му дава най-жестоките, но същевременно и най-полезните житейски уроци. Докато е на фронта, фотографското ателие се поема от сестра му Недялка, която е напълно подготвена да извършва цялата работа там, а двамата му братя – Георги и Иван, се опитват да се справят не много успешно с работата в киното. 1912 г. за семейство Качулеви е белязана не само с тревогата за здравето и живота на най-големия им син, който е на фронта, силно намалелите приходи на семейния бизнес, но и с фалита на баща им Велико Качулев в първите месеци на годината. Вина за него няма нито войната, нито икономическата конюнктура в България, а роднините на съпругата му. За да не се стига до семейни разправии и публичен скандал, предпочита да продаде каквото може, да удовлетвори кредиторите си, доколкото може, и да се прибере в къщи, като разчита на приходите от киното и фотоателието. Но серията войни, които ще започнат през месец октомври същата година объркват сметките му и го поставят в изключително трудно финансово положение. Допълнително, съпругата му Мария Качулева, която и при баща си, и при съпруга си е привикнала да живее във финансово благополучие и слуги да се грижат за нуждите на нея и семейството ú, не може да разбере, че е дошло време да свали шапките с пера и ръкавиците, за да ги замени с кухненска престилка и боне. Заради неумението си да готви, съсипва допълнително и без това оскъдните хранителни продукти. Между съсипия на храна, тревоги, финансов недоимък и заминаването на втория син – Георги, на фронта по време на Първата световна война, семейството преживява шест дълги години.

До есента на 1912 г., когато изцяло поема фотографското ателие на брат си, Недялка Качулева (1890-1919 г.) е жизнерадостна млада дама, току-що излязла от пансиона на Френския католически колеж в Ямбол, добре обучена и подготвена да бъде господарка на богат дом, облича се и се държи екстравагантно, кара семейната лека кола „Форд” и изписва дрехите си само от Париж. Мечтае да отиде там и да поживее на Мон Мартр, но баща ú не разрешава. А тя го заплашва, че няма да се омъжи никога и ще стане монахиня, каквото намерение всъщност изобщо няма. Разбира се по-добре с братята си Благовест и Иван, но не и с Георги. Той смята, че родителите му са я разглезили прекалено много. Предприема и „експедиции”, придружена от брат си Иван, в Странджа и Родопите, за да събира етнографски материали, старинни носии, накити, записва легенди, прави снимки. Избухването на Балканската война слага край на начина ú на живот, но за разлика от майка си, тя се приспособява много по-бързо и много по-лесно към новите реалности. Захваща се здраво с работата в ателието и се превръща за кратко време в отличен професионалист и първата българка фотограф в България, рядък случай за избор на професия от жена дори и за Европа.Петър Боев в своята книга „Фотографското изкуство в България, 1856-1944“, в главата „Първите жени фотографи” в периода 1892-19012 г. посочва и имената на Райна Керемедчиева от Русе, виенчанката Елена Кюсколд, Елена Хитрова, дъщерите Лучия и Шарлота на установилия се през 1878 г. във Велико Търново румънски фотограф Онорий Марколеско и Райна Балджиева от Пирдоп, която през 1896 г. се омъжва за столичния фотограф Димитър Карастоянов. Но трите българки, за които споменава авторът, не са извършвали самостоятелна фотографска работа.

За разлика от Недялка Качулева, на която в труден момент съдбата отрежда да управлява сама собствено ателие, всички те са само лаборантки или помощен персонал за своите съпрузи-фотографи. Не работят самостоятелно. През есента на 1918 г. и след разгрома на Владайското въстание, Благовест се прибира в Ямбол болен и обявен за издирване като дезертьор, само за да констатира, че сестра му не е онази жизнерадостна девойка с весел нрав и постоянна усмивка на лице, която е оставил преди шест години, тръгвайки на война. Тя е много слаба, бледа и със силна кашлица, едва се справя с фотоателието и няма желание да се хвали с етнографските си завоевания.

Майка му Мария безспирно се вайка с неволите си, а брат му Иван и баща му Велико едва се справят с киното. Лекуват го и се крие, докато един ден баща му Велико, след като разбира от разказаното за приятелското отношение на Негово Величество Цар Борис III към сина му, създадено по време на войните, се качва на влака и отива в София. След ауденцията си при Негово Величество, обвинението в дезертьорство отпада и Благовест Качулев най-сетне може да се покаже в ателието, за да поеме работата и да започнат да лекуват сестра му Недялка. Но за нея се оказва късно. Напрежението, химикалите, особено сребърният нитрат и многото вода, с които тогава се обработват фотографските плаки, недохранването са изтощили нейния организъм и тя затваря очи завинаги няколко дни след новогодишните празници.През 1919 г. бавно, но все пак осезателно, семейните финансии тръгват нагоре още същата година, след като Благовест Качулев оглавява семейния бизнес. Брат му Георги се връща от фронта и поема старите си задължения. Киното изисква цялото му внимание, а не му се иска да затваря ателието и наема завърналия се от войната в Ямбол фотограф Петър Орлов, да работи в него. Преди да изкара и година, го уволнява, защото констатира, че работи повече за себе си и доста по-малко за работодателя си. Петър Орлов открива в близост свое ателие и започва да му прави сериозна, често нелоялна конкуренция. Отношенията им се обтягат. След фиаското с него става по-внимателен. Наема на два пъти фотографи, но не попада на подходящ човек и затваря фотоателието. Съсредоточава усилията си върху киното и успява да увеличи значително приходите. През 1922 г. немият филм за първи път отстъпва позиции. В Берлин, на 17 септември същата година се прожектира с комерсиална цел първият озвучен филм. Звукът в началото се възпроизвежда от поредица дискове, всеки от които има дължина по няколко минути и които се пускат последователно, следвайки развитието на действието. Изключително тежка за реализация технология, изоставена веднага. През 1923 година в Ню Йорк е направен сериозен пробив. Осъществена е първата комерсиална прожекция, при която се използва система за звукозапис върху самия филм. А през 1927 г. студио „Фокс” демонстрира своята система за озвучаване наречена „мувитон”. За първи озвучен пълнометражен филм обикновено се приема „Дон Жуан“ („Don Juan“), режисиран през 1926 година от Алан Кросланд с участието на Джон Баримор, но той не достига до България. Същата година кино „Екзелсиор” на братя Качулеви отива в историята и те стават акционери в „Модерен театър” АД, София. За радост на ямболци киното продължава да им осигурява достъп до техническите нововъведения, броени дни след появата им в България. Когато купуват и първата в страната специално създадена за озвучаване в киното уредба „Телефункен” през 1937 г., са на върха. С нея до 1955 г. и следващото, трето поколение братя Величко и Любен Качулеви озвучават митинга на 11 септември 1944 г. в Ямбол, както и редица общоградски събития. През 1927 г. се появява и в България първият филм с говор – „говорящи”, както ги наричат тогава, за разлика от „немите”. Това е „Джаз певецът“ („The Jazz Singer“), режисиран също от Кросланд. Прожектиран е в Ямбол още същата година, четири дни след премиерата му в София и преди всички останали кина в страната.„Белите сенки на южните морета” на студио „Метро Голдуин Майер” е първият специално озвучен флм и през месец юли 1928 г. е прожектиран на тържествена церемония в Ню Йорк. Не е пуснат по екраните поради смехотворна причина. Когато публиката чува за първи път собствените гласове на своите филмови идоли, е смутена. Те звучат учудващо нереално, предизвикват смях и подигравки. Наричат ги „мяукащите”. Много звезди от нямото кино поради тази причина прекъсват филмовата си кариера завинаги. Студиата се виждат принудени да забавят темповете със заснемането на озвучени филми, докато намерят начин да избегнат конфузията. Озвучените филми пораждат поредните проблеми и в България. Най-сериозните за преодоляване се оказват „езиковата бариера” и синхронизирането на образ и звук. Вторият проблем се решава през 1932 г. и прави възможно заснемането на първия цветен филм през 1935 г. Появяването на цветовете в киното има различен ефект от появяването на звука, който практически унищожава нямото кино, докато цветът има ограничено влияние. Черно-белите филми продължават да съществуват, поне за определен период от време, заедно с цветните и тонираните (филми, които се оцветяват на ръка). Но „езиковата бариера” дълго остава непреодолима. Наемат се четци, които да изпълняват диалога зад екрана.

Второто поколение от братя Качулеви през 1928 год. прави опит да реши проблема с превода. Предлагат на Аладар Отай, управляващ тогава „Модерен театър”АД в България, едно тяхно изобретение в опит да постигнат синхронизация между произнесен текст и превод. Конструират устройство, което наподобява днешния шрайбпроектор и работи на същия принцип. Преведеният текст се изписвал на пишеща машина по епизоди и се поставял в устройството. Операторът трябвало да следи и да подменя текста. Оказало се неудачно, но не само защото операторът понякога обърквал последователността на епизодите, но и защото до 1935 г. филмовите производители били в невъзможност да синхронизират звук и картина при заснемането и озвучаването на филма. Затова се върнали към обичайния за това време начин, четец да озвучава превода. С появата на озвучените филми започва да се появява и рекламата за тях. Редовно вече се печатат афиши, съобщения за новите филми във вестник „Тракиец”, печатницата на братя Марангозови печата листовки със седмичната програма, пред киното е поставен високоговорител, от който по време на прожекция се излъчва диалога във филма и филмовата музика, но най-невероятния рекламен трик за привличане на зрители измисля най-малкият брат Иван, който освен забележителен пианист е и отличен художник. Заедно с един съсед Стойко Стойков и с братовчед си Кирил Кръстев започват да правят каширани оцветени фигури от картон на някои от филмовите герои и да ги поставят силно осветени на фасадата на една сграда на площада пред джамията, която тогава е била кафене, а по-късно районна медицинска служба. Сега там има градинка. Ямболци с часове стояли, гледали ги и правели оборот на кафенето. Но безспорно най-голям интерес предизвикала картонената осемметрова фигура на Кинг Конг, когато през 1934 г. в Ямбол се появява филмът за познатото ни чудовище, екранизация по романа на Едгар Уолъс. Във връзка с появата на този филмов герой там, баща ми Величко Качулев разказваше една весела случка. След като попреминал първоначалният възторг от поставянето на рекламната фигура, ямболци, които били чели книгата или вече били гледали филма, започнали да питат защо Кинг Конг е лишен от някои анатомични подробности, които доказват неговата мъжественост. Интересът по този въпрос взел нечувани размери, авторите на проекта доста време мълчали, но най-после си признали, че са объркали пола на чудовището. Онези, които познават историята на този филм, знаят, че при третия му римейк през 2000 г. Кинг Конг вече има партньорка – Годзила, и може би ще приемат, че изпълнителите на рекламата са предсказали цели 65 г. по-рано нейната поява на екран. След 1935 г. синхронът между звук и картина е гарантиран, остава да се добави в синхрон и преводът. В България обаче не бързат. Правят се опити, разбира се най-вече от Васил Гендов, но той ги изоставя, за да се върне към операторската си работа. Разпространителите предпочитат пред озвучаването субтитрите, където рискът от разминаване в синхрона е далеч по-малък. И така до месец февруари 1948 г., когато третото поколение братя Качулеви – Величко и Любен, представят пред БАН за одобрение прототип на първия български звукозаписвателен апарат, наречен от тях „фонограф” (Българска музикална енциклопедия, 1967 г., стр. 140/141). Идеята им е текстът в превод, записан чрез „фонографа” върху фолио с лаково покритие, да бъде синхронизиран и прехвърлен върху магнитното поле, върху което се изписват субтитрите до този момент. Но докато БАН се организират да се произнесат за качествата на апарата, Етнографският институт и Институтът по литература се скарват на кого е по-необходим за работата. Спорът неочаквано печели СУ „Климент Охридски”, където „фонографа” се пази и до сега.

На следващата година братя Величко и Любен Качулеви изработват още един фонограф по поръчка от Еврейския институт в България, който заминава за Израел. Междувременно излиза Законът за национализация на едрия индустриален капитал (1948 г.) и кино „Модерен театър” Ямбол е национализирано и прекръстено на кино „Сталин”. През 1955 г., когато в България се ликвидират последиците от култа към личността на Сталин, киното получава четвърто име – „Култура”. То се чете на фасадата му до 1968 г. В следващите осем години е превърнато в репетиционна на Тракийския ансамбъл в Ямбол. След събарянето му е построен жилищен блок, а в партера е настанена Българска държавна фотография до ликвидирането ú през 1998 г. Реституирането на част от нейните помещения през 2000 г. даде възможност на четвърто поколение братя Качулеви, в лицето на по-малкия син на Любен Качулев – Милен, да открие още веднъж собствено фотоателие на мястото, където Благовест Качулев отваря първото в Ямбол. Но осемдесет години преди затварянето на кръга, в 1926 г. киното и фотоателието все още са в разцвета си. Киното е високо ценена и уважавана от ямболци институция. В него се прожектират най-новите филми, до които другото – „Светлина” не може да се добере и трудно издържа на конкуренцията на „Модерен театър”. Стратегията на Благовест Качулев за смазване на конкуренцията никак не е сложна и почива на елементарна логика. Когато пристигат програмните листи на филмовите компании с имената на премиерните филми, той започва да събира информация за интереса към тях от всякакви източници – вестници, писма на колеги, звъни по телефони, разпитва представителите на студиата производители и установява кои от тях са касови. След това се договаря да заплати наем на филмовите компании не само за избрани филми, а за целия програмен лист, за което получава и съответната отстъпка. Тогава посочва кои филми и за какъв период да му бъдат доставени. Онези, които не иска, филмовите компании предлагат на собствениците на кино „Светлина” и получават още веднъж наем за тях. Но тези филми не привличат зрители. А в кино „Модерен театър” започват да допускат и правостоящи в залата.Подобна схема Благовест Качулев прилага и при прожекциите на първите съветски филми, които се появяват през 1931 г., с тази разлика, че по молба на представителя им за България Трифон Костов предава наема на „неговите представители” за Ямбол Димитър Желязков, Ангел Вълев, Йордан Мишев и Стоян Белчев – членове на местната нелегална организация, като се обажда предварително на кого да бъдат предадени срещу разписка. Трифон Костов получва разписката и издава документ на Благовест Качулев, че наема по договор е издължен. Тази практика продължава до месец август 1943 г., когато приходите от съветските филми по нареждане на Трифон Костов започва да получава само Николай Чернев, секретар на ОК на РМС в Шеста ВОЗ-Ямбол.Разпространителската фирма „МосФилКо ”(Московски филми Костов) се появява в България през 1926 г. Нейният собственик Трифон Костов е доста интересна фигура в българското публично пространство. За никого не е тайна, че е съветски агент вероятно в продължение на много години резидент за България, за което през социализма, обяснимо защо, е доста възхваляван. Чрез неговата фирма монархическа България внася „Пътен лист за живота”, „Чапаев”, „Жена за милион рубли”, „Трактористи”… С него са свързани Братя Мазаджиеви от Плевен, които търгували с инертни материали (чакъл), но затриват бизнеса най-неочаквано и правят голяма фирма за изработване на филмови субтитри, която дълги години доминира успешно филморазпространението. Братята са били свързани с Трифон Костов и като силно „леви” другари след 9 септември 1944 г. стават ръководителите на кинематографията в България. Това обяснява и схемата в Ямбол. Кой и защо финансира нелегалните политически формации не само в Ямбол, а и в цялата страна, за да се стигне до Деветосептемврийското народно въоръжено въстание през 1944 г е въпрос, чийто отговор вече знае всеки от нас. В резултат на него всичко в България става „народно” – от банята до милицията. Но в ония дни еуфорията, странно, но факт, е решаващият аргумент за приемането на нов обществен договор.През 1931 г., в самото начало на тази тенденция, съветските филми в Ямбол се посрещат с огромен интерес. Не са редки случаите, когато зрителите в залата плачат или изпадат във възторг, вълнуват се или припяват заедно с екранните герои популярни руски песни. С настъпването на Съветската армия към Берлин се повишава още повече интересът към тях. Само за една година, 1943-та, филмът „Чапаев” е прожектиран в кино „Модерен театър” в Ямбол 714 пъти при пълен салон. Части от Съветската армия се появяват в Ямбол около 16,30 ч. на 10 септември 1944 г., посрещнати подобаващо възторжено от гражданите. Още същата вечер съветският военен комендат майор Усачев издава заповед за поддържане на обществения ред в града. Някъде около полунощ генерал майор Минчев и Димитър Димов събуждат всички в къщата на Благовест Качулев, за да му предадат, че на следващия ден в 10 ч. ще се проведе общоградски митинг на площада, на който ще говорят кметът и съветски офицери. Поради тази причина той трябва да подготви озвучаването му.

Със задачата се заемат синовете му Величко и Любен. Изваждат уредбата „Телефункен”, микрофони и прожектори от киното и започват. След като работят цяла нощ, охранявани от съветски войници, на сутринта озвучаването на площада в Ямбол е готово. „Временното студио” е направено в една стая с балкон, където ще застанат ораторите. На това място днес е входът на сградата, която наричаме все още „пректанска”. Митингът преминава при съответния успех. Получил похвала от коменданта за озвучаването, кметът Леков така се ентусиазирал, че извиква третото поколение братя Качулеви и нарежда незабавно да осигурят радиодостъп до всеки дом в града още на следващия ден, когато трябва да започне редовно излъчване на местни новини. Баща ми и чичо ми опитали да му обяснят, че това физически е невъзможно да се случи, но той изобщо не пожелал да ги чуе. С помощ, и то не за първи път, се намесва Панайот Бамбалдоков, който тогава все още не е избран за Председател на Околийския Комитет на БКП в Ямбол. Успяват заедно да убедят кмета, че радиофицирането може да стане поетапно, но са им необходими пари за материали, разрешение да ползват електростълбовете и хора, които да им помагат. На следващия ден всичко е осигурено и двадесет човека въоръжени със стълби започват да опъват кабели и да закачат високоговорители по стълбовете. Братя Качулеви правят връзките и проба след проба във временното студио. След 36 часа центърът е радиофициран и Величко Качулев обявява на ямболци, че вече всеки ден ще могат да слушат местни новини, а занаятчии и търговци да рекламират своите стоки. На 12 септември 1944 г. се ражда „ямболската радиоточка”. С назначаването на съветски военен комендант в Ямбол, кино „Модерен театър” на братя Качулеви минава под негово командване. На Благовест Качулев и синовете му е забранено да влизат там, всички филми и снимки, които войниците намират са иззети, натоварени на кола и изпратени неизвестно къде. Около седмица се мъчат да прожектират филми, но неуспешно и когато предизвикват и пожар, най-после връщат Благовест Качулев и брат му Георги на работа. Не им плащат заплати, но разрешават киното да работи и за граждани два дни в седмицата, а приходите от прожекциите да остават за тях.В навечерието на Коледа, на 21 декември 1945 г., Ямбол е покрит с дебел сняг. Вечерните кинопрожекции са преустановени и семейство Качулеви са седнали около масата за вечеря. Към 21 ч. на входната врата се звъни и Благовест Качулев вижда въоръжени съветски войници и непознат офицер. В ония години такова посещение било симптом, че някой от семейството ще бъде арестуван и ще изчезне завинаги. Не е за учудване, че му прилошава и пада на земята. Настъпва суматоха, офицерът започва да успокоява разтревожените домашни и успяват да свестят Благовест Качулев. И става ясно, че на път за София един от автобусите на прочутия хор „Александров”, който тогава все още се казва „Червенознаменен ансамбъл за червеноармейски песни и танци на СССР”, се е повредил и докато бъде поправен хористи и танцьори трябва да бъдат приютени някъде на топло. Затова моли Благовест Качулев да ги пусне в киносалона. Същевременно пристига и заместник комендантът на града капитан Ефим Трофимов, който потвърждава думите на непознатия офицер. И участниците в ансамбъла влизат в киносалона. Войници донасят хляб, консерви храна, помагат да се запалят двете печки и слагат вода за чай. След като артистите хапнали и се постоплили, Благовест Качулев решил да им пусне и един филм. След края на фима се изправя диригентът Александър Александров и предлага в знак на благодарност към собственика и колегите войници и офицери от местния гарнизон, които им помагат, да изпеят няколко песни. Звуците изтръгнати от старото пиано „Цимерман” и прекрасните мъжки гласове много скоро привличат съседите. И вместо няколко песни на присъстващите е поднесен цял концерт. На разсъмване автобусът е докаран пред киното ремонтиран и артистите от ансамбъла се разделят с домакините с обещанието пак да дойдат в Ямбол за истински концерт. Изпълняват го след 35 години. През 1980 г., вече с името „Ансамбъл за песни и танци на Съветската армия „Александър Александров“ изнасят обещания концерт в нашия град.След изтеглянето на съветските войскови поделения от Ямбол, киното на братя Качулеви се връща в нормалния си ритъм на живот. С тази разлика, че ежедневно се изреждат странни партийни креатури, които настояват да бъдат прожектирани само „дълбоко идейни филми”. В опит да обясни, че прожектирането на такива филми означава преди това те да бъдат произведени и доставени, на Благовест Качулев му било отговорено да не чака, а да ги произвежда. Но най-абсурдното разпореждане, което получава един ден било да изпише мисъл на Ленин за киното на стената. Благовест Качулев попитал кога и по какъв повод се е изказвал Ленин за киното и къде да открие тази негова мисъл. И получил отговор, че е длъжен той да знае това, а не да пита. На следващия ден над входа на киносалона се появил надписът „За нас от всички изкуства най-важно е киното”. Ленин?!… Истината е, че такъв текст Ленин никога не е произнасял и никъде не е записвал, въпреки че отделя особено внимание на киното като част от необходимата масова култура на Русия след 1918 г. На Благовест Качулев не му се искало да го притесняват за глупости и си го измислил, за да се отърве. И ако партийните кариеристи са били по-добре запознати с биографията на Ленин, би трябвало да се досетят, че той не е имал възможност да се произнесе за въздействието на киното. И още нещо. Интелигентен човек като Ленин не би определил в ония години киното като изкуство, защото и тогава и днес то е индустрия. А това Благовест Качулев знаел много добре, но искал да провери дали на някого ще му направи впечатление, че има грешка. Никой не се досеща. Или може би никой не си признава? Следват 45 години, през които в България нямало киносалон, където тази фраза да не е изписана и просто се повтаря папагалски. Но ни доказва колко точна е приказката, че „една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина”.След национализацията на кино „Модерен театър”, Благовест Качулев остава без пенсия и без доходи, на издръжка на децата си, но богат със спомените си и постигнатото, защото животът и работата му се оказват част от всяко едно историческо събитие, оставило следи в бурния двадесети век.