Ямболски истории: Вечната битка за суверенитета на България

Мария КАЧУЛЕВА

От онзи толкова далечен миг преди повече от 1300 години, когато Аспарух забива знамето с конската опашка край село Никулицел в днешна Румъния, започва вечната битка за надмощие на българската военно-политическа стратегия, която да осигури нашия държавен суверенитет, а територията, обитавана от някогашната и днешна Българска държава, е орисана да бъде за вечни времена гранична зона за нечии имперски интереси – византийски, турски, руски, а от 15 години и на Европейския съюз. С глобализацията на Европа българската представа за суверенитет постепенно се променя, дори изчезва или се възобновява неочаквано понесена на крилете на временно доминиращи политически страсти. За съжаление, не дотам обмислени, от които суверенитетът ни страда, подчинен на чужди интереси.

След неудържимата инвазия на хазарите в Стара Велика България, около 670-680 год., преселването на прабългарските общности от региона между реките Днепър, Дон, Волга, Кубан и Кавказкия хребет е неизбежно. Те постепенно отстъпват от територията, на която живеят, и се отправят на юг и на запад от нея. Върху днешните територии на Украйна, Молдова и Румъния се приютява Дунавска България и търси своите измерения на юг в пределите на Източната Римска империя с център Константинопол. Първата грижа на новата държава, ръководена от Аспарух, е изграждането на защитна гранична система от окопни съоръжения околовръст. Това са известните Бесарабски валове (1), ”Новакова бразда” с дължина над 300 км и  „Сюдика”  във Влашката равнина – предмостие срещу Аварския хаганат (2). Никулицелският лагер на Аспарух в делтата на река Дунав и Добруджанският вал Черна вода – град Констанца са защитна двойна отбранителна линия на границата ни с прииждащите племена от запад и юг през Източната Римска империя. Специалистите по фортификация не без основание смятат, че гениалният стратег Аспарух тогава създава първото общо отбранително съоръжение в защита на днешната Обединена Европа. Именно изградените от него български охранителни валове са онова сериозно препятствие за всяка една противникова армия, дори и византийската имперска. Изключително импозантна по своя замисъл и изпълнение, системата валове, започната от Аспарух, е много по-сложна и с по-дълга конструкция от небезизвестния „Адрианов вал” в северна Англия, считан до преди век за най-значителното постижение в това отношение. Но неговата слава леко помръква след като Карел Шкорпил обявява резултатите от разкопките си край село Никулицел през 1917 г.

Между VII и X век територията на България постоянно е разширявана и надхвърля географската рамка на Балканския полуостров, но първата грижа за българските държавници винаги е била новите граници да бъдат подсигурени със землено-окопните валове. Старопланинският масив в частта си Средна и Източна Стара планина е укрепен умело в лесно достъпните места и се превръща в първа отбранителна линия на Българската държава след 680 г. Първостепенното си значение в това отношение той запазва до 812 г., когато границата на България се премества по на юг след мащабната военна операция на хан Крум.

Тези защитни линии, разположени след буферните зони на границите ни със съседни страни, България поддържа като “гранична бразда” в съвременния смисъл на понятието за държавна граница. Пограничните валове са с постоянен режим на охрана при портите-кули, които отговарят на съвременното понятие за граничен пост или застава. При онези от тях, през които преминават главни пътища, изграждат митница и в нея държавен служител контролира трафика на хора и стоки и събира определените такси за преминаване. Контролът на “граничната бразда” между проходите се извършва с обходи на малки конни или пеши групи от войскари (така са наричали тогава граничарите). Хронистите от  IX и X век отбелязват, че границите на България са строго охранявани и пропусквателният режим важи с еднаква сила както за чужденците, така и за нейните жители.

През 705 г., в резултат на успешен военен съюз пред  Константинопол (днешен Истанбул)  се появява 15-хилядна войска от славяни и българи, начело с хан  Тервел и с нейна помощ на престола на Източната Римска империя се завръща изгоненият през 695 г. император Юстиниан ІІ Ринотмет (3) (686-695) и (705-711). За подкрепата си българският хан Тервел е богато възнаграден от  Василевса с голямо количество пари, злато, сребро, скъпоценности и е първият чужденец, получил титлата кесар (цезар). На България е подарена областта  Загоре  в Североизточна Тракия, но без стратегическите за империята морски крепости. По това време тя обхваща земите между билото на Стара планина и северните възвишения на Странджа планина. На запад достига до река Тунджа, а на изток до Черно море. Това е първото териториално разширение на България на юг от Стара планина, извършено без преки военни стълкновения с Византия, а като отплата за услуга, оказана на Василевса Юстиниян ІІ Ринотмет. От този момент съществуващият от около 400 години преди това град Гренбоел- днешният Ямбол – се превръща във важен стратегически пункт на южната ни граница и за повече от пет века важна изходна база за настъпателни и отбранителни действия на българските войски. Но след по-малко от три години Юстиниан ІІ Ринотмет започва да съжалява за проявената щедрост към хан Тервел и през 708 год. взема глупавото решение да тръгне на военен поход, за да си върне Загоре. Българската войска за втори път след битката при Никулицелския лагер през 680 г. смазва византийците и ги обръща в бяг. След победата и впоследствие до 711 / 712 г. български войскови части предприемат демонстративни походи за сплашване по границата. С победата на българите в битка за втори път и с натиска им над империята недвусмислено е утвърдено статутквото на Загоре, Юстиниан ІІ Ринотмет е детрониран през 711 г. за втори път, а Хан Тервел хвърля всичките си усилия в строеж на пограничен вал с дължина около 142 км. Според тогавашните стандарти съоръжението било напълно непреодолимо при нападение и препятствие към вътрешността на континента, заради което хан Тервел е наречен „спасителят на Европа”. Така се появява първата официална държавна граница на България, на която предстои след 13 века да се окаже и официална южна граница за Обединена Европа. Изправен пред заплахата Източната Римска империя да бъде превзета от младата Българска държава, новоизбраният император Теодий III (715 – 717) през 716 г. подписва с нежалание, но много набързо първия официален договор между Византия и България. С него за България, под управлението на хан Тервел (701 – 718), се определя точно не само граничната линия, но и търговските и митническите отношения с Византия според приетата процедура още от Юстиниан ІІ Ринотмет. Възстановява се и изплащането на определената репарация на България. Хан Тервел възобновява строежа на южното погранично съоръжение в още по-бърз темп.

За втори път след преломни военно-политически събития в продължение на век, местоположението на южната ни граница се препотвърждава императивно при управлението на хан Омуртаг и император Лъв V в 1-ва статия на 30-годишния мирен договор с Византия от 814/815 г. :”… относно старата граница, нека да бъде оная от Девелт ( днешното с. Дебелт) и до река … и между двете реки до … мост, и между Балзена (Валнена) и Агатон (ики), а после и на Констанция (Симеоновград) и на Макроливада (до с. Узунджово) и до … планина, до като (и) там бъде прокарана погранична линия”.(4) Този текст подсказва, че южната ни граница с империята още от първото десетилетие на VIII век започва от най-източната част на новоизградения землено окопен пограничен вал, който днес познаваме като Еркесия (5). Неговият строеж и режим на ползване издават българската му принадлежност. Доказват го резултатите от археологическите проучвания през XIX и XX век.

През ІХ век арабският хронист Ал Гарми, явно като очевидец (бил пленник във Византия от 837 до 845 г.), описва пограничния вал като “висок плет, който заобикаля и засланя дървената ограда, нещо което съставлява защитата (подобно) на стена издигната зад един ров”. Още по-интересен е разказът на друг арабски пътешественик и писател Ал Масауди, чиито сведения се отнасят за първата половина на X век:  “От Цариград (Константинопол, дн. Истанбул) до страната на борджаните (българите – бел. авт.) (6) има 15 дни път, Областта на борджаните (България – бел. авт) е обкръжена с трънест плет (стобор или ограда – бел. авт.), в който се намират отвори, подобни на дървени прозорци или врати. Тази (ограда- бел. авт.) е подобна на стена при канал“.

В 967 г. византийският историк Скилица–Кедрин (около 1040-1101) (7) нарича Еркесия “Големия окоп” или “Голямата ограда” и я определя като сериозно препятствие към “вътрешна” България. Любопитни са със своята несъмнена автентичност и сведенията на “Сентгаленския монах” Ноткер от края на IX век, за начина по който са изградени землените валове, независимо, че те се отнасят за северозападния край на българската държава (8) „Забивали в земята две успоредни редици от колове на разстояние 20 стъпки една от друга. Коловете били високи 20 стъпки. Пространството между двата реда колове изпълвали с твърд камък или лепкава глина, която трамбовали (набивали – бел. авт.), а отгоре изсипвали изкопаната от рова пръст. Върху вала насаждали гъсти мрежа клонести дръвчета, които образуват непроходим плет”.

Старобългарските землени валове представляват съчетание на ров с насип, чиято обща ширина варира от 10 до 40 метра в зависимост от стратегическото им предназначение и релефа на местността. Те са проучени много подробно и се създава ясна представа за начина, структурата и техническите параметри на тяхното строителство. Дълбочината на изкопа била обикновено около 3 м, а височината на насипа 3-4 м.  Над насипа в уязвими за отбрана места била изграждана палисада (9) на ниво, което позволявало наблюдение и обстрел от охранителите на съоръжението. И именно тя създавала първото страховито впечатление за неприятеля, който подхождал откъм лицевата страна на укреплението. Проходите през вала били поставяни на местата, където преминавали главните пътища и представлявлявали масивно изградени дървени порти – кули с наблюдателници и караулно помещение, разположени на равнището на терена преди изкопа. Над изкопа се спускал подвижен дървен мост за преминаване, а вечер и в случай на нападение бил вдиган и прилепян върху портите. Именно тези проходи – порти Ал Масауди описва като “отвори, подобни на дървени прозорци”. Те са първите контролно-пропускателни и митнически пунктове на българската държава. Така е изграден и Еркесия, който преминава през Ямболска област.

Карел Шкорпил

Според начина на изграждане и размери, археолозите разграничават два периода в неговото строителство. Не само чистата логика, но и сложността в изграждането му, която се забелязва и до днес в откритите му части, предполага многогодишен във времето строеж и ангажиран огромен човешки ресурс. Категорично е доказано, че той е реализиран на части в различно време. Източната 67 км част на вала започва от местността Градището, над византийския тогава град Дебелт, върви в северозападна посока, достига южно до с. Сърнево, минава паралелно до с. Житосвят и на югозапад през селата Люлин и Симеоново достига до левия бряг на река Тунджа. Според най-ранните проучвания на Карел Шкорпил (1859-1944) общата ширина на съоръжението е 22 м със 7-метров изкоп и 15-метров насип, чиято височина на места надвишава 3 м. През източната част на вала Еркесия минават три главни и особено важни за държавата ни тогава пътя, които свързват двете столици Плиска (по-късно Преслав) и Константинопол (днешен Истанбул). Проходи (контролно-пропускателни пунктове бел. авт.) освен при Дебелт, със сигурност е установено, че е имало при днешните села от Ямболска област Люлин и Тенево. При с. Люлин е изградено допълнително окопно съоръжение – 500/250 м., т. н. Циганска Еркесия, за наименованието на която има много версии, но нито една доказана с факти. От нея на изток е изграден пътят към Ришкия проход, а на запад – към Върбишкия проход.

Източната част на вала Еркесия е важна и поради това, че от нея, най-вероятно около 812-813 год, е изграден нов вал с дължина 11 км на север от Дебелт (тогава Страчилка) и наречен от изследователите Малката Еркесия. Той достига брега на Бургаското езеро, като по този начин защитава крайморския път от Дебелт до Поморие (тогава Анхиало) и Несебър (тогава Месемврия). По същото време България вече трайно се е настанилана върху тази територия, въвежда ново военно-административно управление, с нея се съобразява дори Източната Римска империя и въпреки че продължава енергично да реагира с всякакви позволени и непозволени средства срещу инвазията на българите на юг от река Дунав, възприема ги като временно пребиваващи около границите й и вярва,че в крайна сметка един ден те ще станат част от малцинствените групи в нея. Има недоказани твърдения, че точно заради това поведение на Източната Римска империя се появява в обръщение постулатът (10) „В любовта и войната всички средства са позволени”. Българите се оказват по-боеспособни и решени да останат на Балканския полуостров завинаги, създавайки своя собствена държава.

Веселин Бешевлиев

През 80-те години на миналия век българският историк и специалист по разчитане на първобългарски надписи Веселин Бешевлиев (1900-1992), след сравнително изучаване на множество епиграфски паметници, доказва ,че прабългарите не са някакво диво чергарско племе, не са номади, а народ със значително интелектуално наследство, изградена стройна система за военно административно държавно управление и държавници, които отстояват суверенитета на държавата си. С тях се съобразяват империи.

Макар и недоказано от археологически проучвания, датирането на на източния вал Еркесия към 705-717 г. има своята логика. Целта на българската военно-отбранителна стратегия по това време е амбицията на поредица български държавници да укрепят придобитите територии, за да осигурят надеждна отбрана на страната. Например, землената фортификационна система на България до 680 г. изградена около Дунавската делта. Няма съмнение, че нейното създаване предизвиква похода на Император Константин IV Погонат същата година. Сухопътната армия и десанта на военния флот на Византия имат задачата да атакуват и превземат основната твърдина на България, но са разгромени и с това предизвикват българската инвазия на тяхна територия. Когато хан Тервел започва строежа на Еркесия, Източната Римска империя вижда сериозна заплаха за бъдещето си и е принудена да започне военни действия. Те се оказват още по-неуспешни от десанта през 680 година. Въпреки всичко Еркесия е изградена и става за онова време най-голямото фортификационно съоръжение в Европа.

Западната част на Еркесия започва да се строи със сигурност след 812-813 г., когато българските войски реокупират Загоре, проникват дълбоко на юг в Тракия и Мирният договор с Византия създава условия България спокойно да продължи строителството на отбранителните си съоръжения зад южната българска граница и да укрепи новите си погранични зони. Вероятно точно тогава се реализира строежът на Западна Еркесия по билото на Сакар планина, което едва ли е било лесно начинание през онова време.

Западната част на Еркесия е около 64 км и започва от с. Тенево на десния бряг на р. Тунджа. Върви в югозападна посока покрай селата Генерал Инзово, Видинци, Скалица, Овчи кладенец, през северната част на Манастирските възвишения, покрай с. Обручище и достига левия бряг на р. Сазлийка, срещу с. Калугерово (средновековната крепост Блисна). След него окопът продължава още 2 км южно, насочен към византийската крепост Констанция (днешният Симеоновград). Размерите на западната част от съоръжението са далеч по-скромни в сравнение с източната, но може обосновано да се предположи, че и тук е имало над насипа дървена палисада. Проходи  вероятно е имало и при пътищата, които водят на север към Тревненския и Твърдишкия проход и град Боруй (днешната Стара Загора), но е трудно да се датира тяхното изграждане. В община Симеоновград са засечени и три землени лагера. Малко вероятно е строителството на Западна Еркесия да е завършено напълно в годините 716-755, когато позатихват конфликтите между Византия и България. А след това в продължение на половин век се водят почти непрекъснати военни действия в източната й част и тази между реките Сазлийка, Тунджа и Стара планина. Византийското присъствие се сменя често с българско и обратно, което продължава до началото на IX век. По вероятно е в кратките промеждутъци, когато няма военни действия между Византия и България, да се строят малки участъци от пограничния вал Еркесия, а едва след подписването на мирния договор от 815 г. неговото изграждане да приключи окончателно.

Сателитна снимка на Еркесията

Изоставена заради отпадане на нейното военно-отбранително значение в променящите се политически граници на Балканския полуостров, Еркесията е забравена за векове. Но в началото на XVIII век се появява „Нов Географски Атлас”( Atlas de Géographie Nouveau) (11) на френския картограф Гийом Делил (1675–1726), издаден посмъртно през 1730 год. В него е включена и карта на черноморското крайбрежие на България в посока юг-север до полуостров Крим, на която са отбелязани пристанищата, селищата, крепостите и укрепленията, реките и планините. Тя има размери 55 х 39 см и мащаб 1:1 250 000. Линейният мащаб е предаден в германски и френски левги, в руски и турски мили. Картата на Гийом Делил показва укрепената линия на Източната Римска империя, изградена още в VI век, върху която хан Аспарух  извършва редица фортификационни подобрения след 681 година и я обръща с фронт срещу Византия. На тази карта е отбелязана и Еркесията. Според сина на проф. Веселин Бешевлиев – Боян, също български историк и изследовател, тази карта е неточно географско изображение на Еркесията. Вероятно Гийом Делил е ползвал информация от стара и непълна османска карта, създадена около 1580 год. Това предположение обяснява защо разстоянията от точка до точка са изчислявани и в турски мили.

Атанас Кривошиев

Защитното землено-окопно съоръжение в частта си от Черно море до р. Марица остава незабелязано от пътешествениците в Османската империя между XV и XIX. Информация за него се появява в Генералщабна карта на Балканския полуостров, издадена във Виена едва през 1880 г., дело на военните картографи на Австро-Унгарската империя и е осъвременявана нееднократно до Първата световна война. Източната част на Еркесията е картографирана много точно още през Руско-турска война от 1877/1878 год. и издадена в 1884 год. от Военно-топографското депо в Санкт Петербург, Русия. В 1892 г. във Виена, издателство „Фрайтаг и Берндт” отпечатва точно тази карта под заглавие „България с прилежащите ней държави”. Тя е съставена от “пионерите” на българската картография под редакцията на генерал-майор Атанас Кривошиев, фортификационен инженер родом от Ямбол и едно общо взето непознато име за историята. През “бурните двадесет” на миналия век той прави първия успешен опит от балон да картографира част от южната ни граница и отбелязва върху карта линията на пограничния вал Еркесията и неговата надморска височина от 77 м. В тази подробна като ситуация карта, забележителното фортификационно съоръжение е изобразено по запазените си очертания и така, както е изградено, влиза в картата на Балканския полуостров, театър на военни действия почти непрекъснато от 1877 до 1918 год.

Добре запазени части от Еркесията има само в нейната източна половина. От с. Дебелт, през Бакаджиците до към р. Тунджа. Големи части от западната Еркесия и особено от Малката Еркесия са чувствително заравнени. Интерес за туристи, изследователи и любознателни представляват участъците при с. Дебелт, включени в археологическия резерват “Деултум – Дебелт”, валът и земления лагер при с. Люлин и землените укрепления при с. Тенево в община “Тунджа”, която заема централната част на това изключително съоръжение символ на българската държавност, оцеляло 1340 години и обявено за паметник на културата от национално значение. Неговите очертания са ясно забележими все още върху спътникови снимки.

(1) вал – старо наименование на насип около окоп

(2) Аварският хаганат е основан през 562 година от владетеля  Баян. Съставът на населението е бил предимно от авари и прабългари, като военачалниците и голяма част от войската са били прабългари. Монемвасийската Хроника дирекно твърди, че аварите произхождат от прабългарите: „Аварите били по род хунски и български народ“.  В Аварския хаганат, живеели и много прабългари, част от прабългарските племена кутригури, оногури, както и славянски племена, които често участвали в походите на аварите. Дори Византия им плащала данък.

(3) Ринотмет в превод „Безносий”, наречен така след като през 695 год пълководецът Леонтий вдига на бунт жителите на столицата, залавя Юстиниан, заповядва да му отрежат носа и езика и го изпраща на заточение в днешния град Херсон на Кримския полуостров

(4) Текстът визира Черноморското крайбрежие с долината на реките Тунджа и Марица като обединява днешните български общини–Бургас, Средец, Карнобат, Стралджа, “Тунджа”, Гълъбово и Симеоновград.

 (5) Еркесия от тюркски език -земен прорез; на гръцки – големият окоп, голямата сграда, големия прекоп

(6) Борджан е арабското име на река  Дунав. Едно от най-ранните названия на България в картите на арабския картограф  Ал-Идриси  от 1154 г., където тя фигурира под това име.

(7) Йоан Скилица  е известен  византийски  историк  от края на 11 век. В Имперската администрация заемал високия пост   megas droungarios tes viglas -вид старша юридическа длъжност. Неговата главна творба е „Исторически обзор“, която обхваща периода  811 – 1057 г.

(8) земите между реките Дунав и Тиса

(9) палисада – фортификационно съоръжение, стобор, в старобългарски – честокол – метална или дървена ограда с разнообразна височина, която обикновено се използва, като защитно съоръжение край ров. През средните векове наименованието се използва от архитектите и в жилищното строителство, но там не е отбранителен елемент.

(10)положение, което не е очевидно, но се приема без доказателства за изходно.

(11) Гийом Делил (Guillaume de L’Isle, 1675–1726) френски кралски географ и картограф. Неговият Atlas de Géographie (Географски атлас). Картата “Seconde partie de la Crimee, la Mer Noire &c. Rectifies par diverses observations, faites par Guillaume de l’Isle. A Amsterdam, Chez Jean Covens et Corneille Mortier, Geographes”, върху която са нанесени обектите от черноморския район са издадени в Амстердам през 1742 г. от „Ковенс и Мортие”

Използвана литература:

Енциклопедия България, т. 3, 1981 г.

Иречек,К. – Пътувания по България, Княжество България, 1885, 1899, 1974 г.

Шкорпил,К. – Известия Руского археологического института в Константинополе, т.X, 1905 г. Южно-балканский окопъ
Шкорпил, К.Шкорпил, Х. Някои бележки върху археологическите и исторически изследвания в Тракия. Пловдив, 1885 г.

Шкорпил,К., Източна Еркесия, 1905
Бешевлиев, В. – Първобългарите – бит и култура, 1981 г.

Рашев ,Р. – Старобългарски укрепления на Долния Дунав, 1981 г.
Инж. Андреев, Кр. Международен търговски и културен център ГЕОПАН, 2007 г. оразмеряване, чертежи и планове на Еркесия

About the Author :

1 Comment to “Ямболски истории: Вечната битка за суверенитета на България”
  • ТРАКИЕЦ
    February 22, 2022 - Reply

    ЯМБОЛ (КАБИЛЕ) е много по-стар от 1341 годишната България. Градовете са вечни,държавите си менят границите.

Leave a reply