Ямболските цигани – една история без фондации

Едно от малкото добри неща, които стават през тези седмици на масови протести и дискусии кое, кога и защо със смуглите ни сънародници, е фактът, че най-сетне това тъпо и лигаво, роми, изчезна. Не напълно, но все пак  бе развенчано.

На мнозина, на мен също, са давали указания, че не бива да ги наричаме цигани в ефир. Твърдят, че от Съвета за електронни медии не давали да бъдат цигани.

За разлика от Гого Лозанов, на мен са ми били събеседници в телевизионно студио цигани. И единият, вече на възраст, с пенсия, постигната чрез бачкане като заварчик в завод, и другият, много по-млад, и той работник, само че сега, в строителна фирма, ми казаха, че не се обиждат от думата цигани. Но често в нея българите влагали подигравка.

Нито Вазов, нито Захарий Стоянов, а сетне и всички други наши „списователи”, са познавали роми в България. Познавали са цигани. Един им е отделил редове с обич, друг е бил саркастичен. Както са ги срещнали по пътя си. Но го е нямало Георги Лозанов, и СЕМ. Нямало е даже фондации, които да се „грижат” за тях. Дали за тях, дали за собствения си джоб…

…Пътуваме с влака от Велинград към Септември. Свежо е, тихо, гледката – страхотна.  В Родопите сме, все още. От спирката на някакво село се качват майки с деца. Няма проблем – място има за всички. Гълчавата е едно на ръка, макар че и това е белег на възпитание, щом си на публично място. Набързо обаче децата бяха качени на масичките, предназначени за храна, или за игра на карти, но не и за хорски крака. Имаше още няколко българи във вагона, никой от нас не им направи забележка да свалят децата от масичките.

Вече бяха станали роми, макар да правеха цигански работи.

Пак във Велинград, едно от местата, където се строяха хотели разумно, с вкус, има и циганска махала. Четири лета поред бях там, не се разбра, че има такава компактна група от този етнос. Виждах всеки ден жени, които перат с водата, която изтича от минералния басейн в центъра на града, но нямаше никакъв проблем нито с тях, нито с другите. Виждах ги рано заран, доста рано, оня град се метеше, когато трябва, а не като се е вдигнало доста слънцето, както това бе в Ямбол. Имаше ли цигани, които просеха там? Не бяхме в затворен комплекс, ходехме и по улиците, и по-евтини ресторанти, нямам спомен за просещи деца. Защо пък да не е възможно, до голяма степен и това е въпрос на организация, на дисциплина. И преди 9 септември просията е била позната, след 9-ти, поне в първите години, също. Нищо ново под българското слънце, но и не съвсем…

…Във „Витамина”сме, град Стамболийски. В трудовия колектив, който може и да е бил сплотен, въпреки че беше вероятно от поне 2000 души, имаше цигани. Често работехме сравнително близо до тях. Колежките малко поразсъблечени – жегата не е най-добрият съдружник, когато бачкаш, но нито една не помня да е казала, че братята и подмятат нещо. Може би отмъкваха по някоя консерва, или буркан, на излизане от работа. И ние отмъквахме – кисели краставички, ракията, знайно е, не бива да се пие на голо. На двамата с поета Георги Веснаков ни се падна честта да работим край басейн с домати. Голям басейн – вонята си я биваше. Това, което уж бе домати, се бе превърнало вече в смърдяща пихтия. Ние бутахме тая пихтия с гребла към лентите, за да станат скоро в буркани. И годни за консумация. Една позната работеше в „Родопа”, в цеха за колбаси. И не ядеше колбаси: ”Като зная от какво ги правим”…

Циганите работеха след нас, или преди нас, бяхме на смени. Веснаков страшно им се радваше, щом се засичахме. От Сливен е, а какво е Сливен без циганите си?!

И почваше да пее песни, в които лирическият герой бе циганин. Весели, незлобливи песни. Никой от нас тогава не мразеше циганите. Те си бяха част от етносите в България. Е, не бе мечтата на живота ни да пътуваме редом с тях в автобуса, или във влака, но не съм видял някой да иска да ги сваля от железницата. Лентата е хубаво да се задържа понякога по-дълго, да се види дали няма и нещо друго в кадъра на паметта.

А има – в Ямбол, въпреки че циганите са отколе част от населението край Тунджа, не им даваха много-много да доближават центъра на града. Нямаше никаква уговорка по тоя въпрос, ала съм виждал момчета, които с шутове пъдеха от кино „Вапцаров” циганчета. Беше гадно. И му казах нещо на единия, приятел ми беше. Той отвърна, че не съм прав. Прав бях, и сега не съм съгласен, че това е решение на нещата.

Все по-често чувам как по ямболските села се нароило с цигани. В Мелница, в Крумово, къде ли не. В Мелница, един тамошен ми разказва, а той не е на 25 години, нямали изобщо цигани. Или пък една-две къщи, не повече. Селото обаче е вече мъртво, на двайсетината баби им догаря свещта. Хората, оказа се, за мое изумление, не си търсели родните къщи, и така циганите без никакъв проблем се сдобили и с покриви. Преди години бяха накацали в село Голям Дервент – там едни от първите пропищяха, и май по етапния ред „изселиха” братята.

Много обичахме да ходим на кино през 70-те и 80-те години на миналия век. Магията на големия екран, ниската цена на билета, липсата на видео по домовете ни, убийствената сивота на филмите по телевизията, с къси изключения….

А киното се изплъзваше по-лесно сякаш от ярема на цензурата, макар да е  доста скъпо изкуство. Живков бе прост и същевременно хитър властник – бе разбрал, че народът трябва да изпуска някъде парата на недоволството. Първото бе чрез спорта, киното бе един от другите номера. Ленин бе издал „указ” за ролята на киното -„От всички изкуства, то е най-важното за нас”. Разбира се, вождът е имал предвид агитацията и пропагандата, чрез седмото изкуство. България правеше много филми, при това положение шансът да се избяга от пропагандата, или да тя да се заобиколи, бе по-голям. А и тогава италианското кино, например, бе страшно витално, с изострени социални сетива, имаше такива филми и от други държави, и дори продукции на САЩ се въртяха понякога в киносалоните. Тяхната продажба се оказа едно от най-големите престъпления, които направихме в Прехода. Видеото в къщи, както и пълното залитане по това всичко да е печелившо, за да го има, ни подлъга.

И така съсипахме големи, а и малки, хубави, добре построени кина. Поне малките салони, които в Ямбол наричахме Студийно кино, трябваше да запазим. Сега в Ямбол има един единствен киносалон, и той е в приземния етаж на читалище „Съгласие”. А в онези добри, малки салони, сега можеха да вървят кинолектории, както някога ги имаше, и да не ровим по сайтовете само, всеки затворен в черупката си.И там, в тези малки салони, да се чуят нови или стари /какво е стар и нов за човек, който е талантлив?/ фигури.

Елитарни филми или „партида” от ерата на нямото кино, ленти на филми на майстори като Фелини, Бертолучи, Трюфо. Както и американско кино от висш пилотаж, съветско кино също, и там понякога имаше страхотна класа.

Големите творби почти винаги успяват да излъжат цензурата. Тази цензура много често се хиперболизира. Когато теренът се оказа напълно свободен, и всеки можеше да издаде книгите си, в България нямаше нито една голяма пиеса, роман или стихосбирка, която да е налице, за да тръгне към публиката. Добромир Тонев веднъж ни разказа, че пратили от издателството /Добри бе редактор в „Христо Г.Данов”/ писмо с предложение до Константин Павлов да му издадат нова книга.

Така и не пратил нищо. Нищичко, обобщи Добромир. Това се потвърди – след 10 ноември Павлов не издаде нищо значимо, времето бе работело най-вече за мита около личността му. Генчо Стоев също, макар да твърдеше, че имал в чантата си романи.

Никога не съм познавал добре циганите, но почти всеки ден се е случвало, и се случва, да се срещаме. В детското ми време те бяха залепнали за един от дуварите на баба ми. Или ние бяхме залепнали за техния дувар, зависи от камбанарията. Прадядо ми купил мястото от туркиня, а от кога циганското семейство ни бе съсед, нямам точна представа.

Майка ми и вуйчо ми обаче също ги помнят от детските си лета още, а това е от малко след 9 септември 1944 г. Помнят и друго – как по съседни улици турците вдигали страшно шумни тържества, със зурлите, с тъпаните, когато обрязвали децата си. Кога и как точно са се размествали етническите пластове, вероятно е възможно да се установи. Но ще бъде много трудно – тия, които са свидетели на онова време отдавна са под тревата, а надали има правени тогава изследвания по този въпрос.

Какво ни казва статистиката за броя на циганите край Тунджа? Към 1924 г. те са само 275 души в Ямбол. За да се ориентираме по-ясно в демографската пиеса тогава, ще притуря още данни. Турците наброяват 1264 души, арменците са 558, евреите са над 1000. Само руснаците са били по-малко от циганите. И тогава / я гледай ти, няма роми/, а цигани…

Руснаците са преброени като 225, само с 50 души по-малко от смуглите жители на града ни. Мнозина са изненадани от толкова малкия брой на циганите преди 91 години. Доколкото съм запознат, тогава преброителите сами преценяват кой е турчин и кой циганин, не е като сега – те да казват какви са като етнос.

Ако останем още малко на терена на статистиката, можем да си припомним колко са циганите към 1992 г.- 2006 души. Турците тогава са преброени като 4051, двойно повече от братята.

А после? После, само за девет години, ромите са нараснали почти двойно – статистиката ги преброява на 3771 към 2001 г. Турците вече са едва 3704, тоест паднали са с 67 души под циганския етнос.

Доколко е реална тази етномозайка, давана ни от статистиката? Според мен преброяването е рискован темел, върху него трудно може да се стъпи, за да се правят анализи на демографските процеси в страната ни. Старите хора из Търновския квартал, живели десетилетия в близост, а понякога и в съседство, с турците, казваха неведнъж, че има голи цигани, има български цигани, има турчеещи се цигани. Последните през годините започнаха да обявяват, че са турци. Това качваше техният брой, от една страна, от друга, изселването, правено на няколко пъти, на истинските турци към южната ни съседка. На трето място, а всъщност на първо, е огромната раждаемост сред циганите. Докато българите, а и доста от турците, хванаха още през 40-те години на миналия век модела на семейството с две деца, циганките бяха почти всяка година с пеленаче в ръцете.

И последното засега, преброяване, извършено преди 4 години, през 2011 г, показа 4236 цигани. Вече с над 1000 и кусур повече от турците в Ямбол – те са фиксирани като 3185.

Старите хора в Ямбол, живеещи в оня квартал, Търновския, казваха и друго – че истинските турци още тогава, по време на тяхната младост, били малко. Навалицата идвала от турчеещите се цигани. И сега е така. И край читалище „Зора”, и зад Хулиганската барака, истинските турци са малко. Едни се изселиха, други се предадоха пред биологията. Популацията на циганите обаче не спира бесните се темпове, а между тях още я има модата да са турци. По-престижно е, според тях, да са свързани със „султана”…

Борислав Ненов

/Следва/