Ямболските истории на Мария Качулева: Спомени за ямболските авангардисти, които имах щастието да познавам

Някъде бях прочела, че никой не умира, докато живее в нашите спомени. И е бил прав. Припомням си контактите с хора, отишли си от нас отдавна, хора, за които не съм се сещала с години и в съзнанието ми оживяват техните усмивки, жестове, разказите им… Хора, за които си спомням с уважение и обич!

ТОДОР ЧАКЪРМОВ  – неговата личност е най-бледият ми детски спомен за един нервен и вечно недоволен човек, който винаги говореше много силно. Той не се разделяше от голямата си черна кожена чанта с лъскави закопчалки и, ровейки в нея за нещо си, разпиляваше изписаната с характерния си разкривен почерк хартия, изкуствени ченета и зъболекарски инструменти. А те предизвикваха в мен неизказан ужас. Изобщо не можех да разбера защо тази слаба, леко прегърбена фигура с рошава коса и пронизващи очи, която никога не се усмихва, си носи зъбите в чанта. И това ме плашеше ужасно. Тодор Чакърмов обичаше дядо ми Благовест Качулев, вярваше му и постоянно се жалваше пред него от братовчед му Кирил Кръстев, с когото се караха непрекъснато.

Години по-късно, вече бях студентка, Кирил Кръстев ми призна, че само дипломатичността на дядо ми го е спасила от продължителни съдебни спорове с Тодор Чакърмов, но тогава бил млад, своеволен и не оценявал неговия „екзотичен талант на писател”. Съжаляваше, че не е потърсил път към Тодор Чакърмов, защото, според него, бил изключително българско явление. И ме накара да прочета неиздадената „Среща в лудницата” (1921), ръкописа на която беше запазил в архива си. Признавам, че не бях очарована и това чувство се запази и за по-нататък, когато събрах сили да прочета и останалите романи на Тодор Чакърмов, до които успях да се добера.

От времето, когато се криех под масата щом чуех Тодор Чакърмов, с неговия характерен тембър да пита за дядо ми, имам един спомен. В онази черна кожена чанта с лъскави закопчалки имаше едно зъболекарско огледалце, което ме привличаше като магнит. Вероятно, забелязал моя детски интерес към него, един ден Тодор Чакърмов взе, че ми го подари и ме направи най-щастливото дете. Пазя го и до днес.

Ще разкажа и една случка, свързана с него. По професия Тодор Чакърмов беше зъботехник.

Баща ми – Величко Качулев, и брат му Любен не го харесваха особено заради вечно мрачната му физиономия, кавгажийския нрав и постоянно недоволство от живота. В един ленив, горещ и скучен летен следобед двамата, като не знаели с какво по-интересно нещо да се захванат, решили да се обадят  по телефона на Тодор Чакърмов, за да му кажат, че на негово име на гарата в Ямбол е пристигнал един вагон, натоварен със зъболекарска пръст, която трябва незабавно да бъде освободена. Обаче съобщението приела съпругата му Пенка. Силно притеснена, че отсъствието на съпруга й в този момент от Ямбол може да му създаде проблеми с железниците, взема всичките налични пари в къщи и хуква към гарата да спасява доставката. За нещастие там попада на двама тарикати, които разбирайки, че някой се е пошегувал с нея, прибират всичките й пари и я оставят с обещанието да пазят вагона със зъболекарската пръст до завръщането на съпруга й. След два дни, когато Тодор Чакърмов научава какво се е случило в негово отсъствие, отива на гарата, за да си върне парите, но естествено не успява. На връщане спрял при дядо ми Благовест, за да се посъветва как да намери измамниците. Дядо обаче се досетил кой му е скроил номера, изпратил го с обещанието да помогне и привикал баща ми и чичо ми на разпит. След като си признали, ги изпратил да намерят и да върнат парите на човека, ако не искат да ги изработят с тежък физически труд. Как точно е станало това си беше тайна, покрита с мрак, но знам, че след седмица дядо е върнал парите до стотинка на Тодор Чакърмов без да му каже кой му е скроил този номер. И никой не разбрал истината.

Стихове от Теодор Драганов, списание “Кресчендо” бр. 2

ГЕОРГИ (ГЕО) И ТЕОДОР (ТЕО) ДРАГАНОВИ – двамата братя са родени  във втори отдел на града – Каргона, в доста бедно семейство, за което не обичаха да говорят. По-големият сключва изгоден брак с дъщерята на богат търговец от Градец, чието семейство го издържа и той завършва право. По-малкият му брат няма този късмет, но компенсира с повече талант и по-ярки творчески изяви. Рано привлечен от Кирил Кръстев в Yellow Hall, пише с настървение романи, повести, стихове и въпреки видимата му за всички маргинализация той счита себе си за най-талантливия от цялата група авангардисти. Вечно неудовлетворен, вечно мнителен и много обидчив – това са моите косвени впечатления от неговия характер. С мен и с родителте ми не разговаряше, защото бяхме близки с брат му Гео. А двамата бяха скарани толкова жестоко, че докато бяха живи не си проговориха. Нямам право да изказвам мнение кой кого е обидил и кой е по-виновен. Приемах ги такива, каквито ги познавах от дете, и ги оценях според собствените си симпатии към тях.

Георги Драганов – Гео и Величко Качулев

Георги Драганов или чичо Гео, както бях свикнала да го наричам, откакто се помня живееше в къща на ул. ”Цар Иван Шишман”, точно зад нашата. Беше доста по-голям от баща ми, но това не им пречеше да имат най-здравото приятелство, което съм виждала, продължило половин век. Забележително добре подготвен и находчив юрист, интелигентен, с енциклопедични знания, с ясни критерии и принципи, които отстояваше, обществено популярна личност, земеделец по политическа принадлежност, русофил по убеждение, един от инициаторите за създаване на руско-българските културни дружества в България през 1946 г., приел философията на  дъновизма, той признаваше в близкото си приятелско обкръжение, че присъединяването му към Yellow Hall не е най-разумното му младежко решение. И смяташе, че кавгата с брат му, която става причина да напусне групата, всъщност е била услуга за него. Той е първият човек, от когото чух да определя, с някои малки изключения, авангардистите в Ямбол като маргинали. Не харесваше Кирил Кръстев и смяташе, че в негово лице може да бъде открит най-ловкият манипулатор на всички времена, но признаваше, че само той има усет на философ и талант на есеист и никога не изменя на принципите си, ако те съвпадат с интересите му. Смяташе, че се отличава от станалите маргинали, защото е човек, който не се намира на границата на различни социални групи, системи, култури и не си позволява да му влияят  противоречащи си норми и ценности. Вярвам му, защото и аз, в резултат на личните си наблюдения върху Кирил Кръстев, съм достигнала до тези изводи.

На младини Гео Драганов бил изкушен да пише сантиментални стихове, но  прекъсва връзките си с Yellow Hall, забравя завинаги за стихоплетството и се залавя с публицистика. След като се пенсионира и прекрати всякакво участие в обществения живот на Ямбол, той се посвети на смисъла в живота си – изключително мащабно релгиозно-философско и историографско изследване за духовните връзки между павликяни, манихейци, богомили и дъновисти под заглавие „Стари и нови богомили”, което завърши през 1972 г., но не успя да издаде приживе. През 2018 г. предадох ръкописа му в  Държавен архив – Ямбол.

Трябва да призная, че Георги Драганов е един от хората, наред с баща ми, който ми е повлиял най-силно. Научи ме да мисля, да анализирам факти и ситуации и никога да не разчитам само на един източник на информация.

ЛЮБОМИР БРУТОВ  – запознах се с него в София през пролетта на 1976 г.,  малко преди да почине. Подготвях една монография за малките любителски оркестри в Ямбол  от началото на  20-и век и една вечер баща ми Величко Качулев, докато  си говорехме по темата, си припомни, че в нашето кино „Модерен театър” е свирел един Любчо, който бил поет и любител музикант. Преди това бил нает и в клуба на БРСДП (т. с.) в Ямбол с тази цел. Когато чичо ни Иван Качулев заминал за София, някой го довел да свири в оркестъра, който озвучава по това време немите филми. Дядо ми беше вече починал, брат му Иван Качулев току що беше преживял тежък инсулт и възстановяваше бавно  способността си да говори, така че единственият човек, който можеше да ни ориентира кой е Любчо, беше Кирил Кръстев.  Татко му се обади по телефона и веднага се разбра, че това е Любомир Георгиев Брутов (1894-1976), който няколко дни по-късно даде съгласие да се срещне с мен и да ми разкаже каквото си спомня. Уговорихме деня, аз отидох в София и му бях представена от Кирил Кръстев.

Посрещна ме любезно, разпита ме за баща ми, когото помнеше като малко дете, за моята професия и интересите ми и зададе неочаквано въпроса дали, след като съм избрала хуманитарна професия, се чувствам достатъчно принадлежаща към семейство Качулеви, за които се знае, че са техници, защото се раждат с отверка и поялник в ръка. Аз малко се изненадах и преди да помисля отговорих, че дори и той като поет да пише великолепни стихове, пак му трябва някой техничар, за да създаде машината, която да ги отпечата, за да бъдат разпространени. В противен случай биха си останали просто куп употребена хартия. Млъкнах в очакване да го видя засегнат, но двамата с Кирил Кръстев избухнаха в смях. Чувствах се ужасно, защото не знаех дали не се смеят на глупостта ми и на ум проклинах острия език и бързата мисъл на Качулевци, която никога „не си оставя магарето в калта”. Но не бях изгонена, а получих най-любезно съдействие и информацията, която ми беше необходима. Разделихме се приятелски с обещанието, че щом напиша монографията ще му я изпратя, което не се случи. През лятото той почина. Но Кирил Кръстев се беше обадил на баща ми, разказал му случката и завършил с констатацията: ”Вече съм сигурен, че дъщеря ти е от Качулеви”! Като че ли за това някога у някого е имало съмнение.

КАРЛ ВИОЛЕТОВ  е псевдоним на Карл Михайлов Иванов, който е роден в Хасково, но след дълго митарстване из страната като банков чиновник и директор на банка, малко преди да се пенсионира се установява в Ямбол. Бяхме съседи. Къщата му с малък двор, пълен с цветя, се намираше там, където свършва оградата на на ДСК откъм улица „Любен Каравелов”. Съпругата му леля Соня беше весела и приказлива домакиня, приятелка с баба ми. Въпреки, че децата й Александър и Албина бяха много по-големи от мене, често ме водеха у тях. А дядо ми се съветваше с Карл Виолетов по различни финансови въпроси.

Негови внуци са  Емил Карлов, добре познатият ни математик и покойният Карло Александров, художникът от Ямбол, който си отиде от този свят много рано.

Имаше и още една здрава връзка между двете семейства. Когато Кирил Кръстев и Гео Милев си обтягат отношенията  през 1922 г., Мирчо Качулев  чрез Карл Виолетов изпраща няколко поръчани илюстрации за алманаха „Везни”, за да не дразни братовчед си.

Портрет на Димо Попов на хпудожника Мирчо Качулев

В Карл Виолетов беше останал един портрет, рисуван с креда на Димо Попов, директор на Педагогическото училище в Ямбол, баща на художника Джон Попов и трите му сестри – Анка, Вася и Дора.

Портретът беше интересен заради това, че вгледаш ли се по-внимателно в него, установяваш, че всяка черта и точка, всяка сянка или светлосянка всъщност представлява детайлно изрисувани миниатюрни земноводи животинки – омари, охлюви, жаби, водни кончета, плуващи риби, октоподи, морски звезди, миди и водорасли, с коса  една бъркотия от водорасли. Карл Михайлов ми показа този портрет преди много години, много преди да  осъзная интереса си към литературата и изкуството, много преди да зная какво е това модернизъм и авангардизъм. Не се сетих тогава да попитам по какъв повод и за какво е поръчан този портрет, а и защо Мирчо Качулев е избрал тази техника, какъв символ е търсил. Когато след години открих, че това е неговият учител по естествознание, разбрах  всъщност какво е искал да загатне, но и до днес не знам защо е трябвало да бъде изпратен на Гео Милев тогава. И започнах да издирвам тази рисунка. Карл Михайлов, съпругата му Соня и дядо ми бяха починали. Кирил Кръстев не беше чувал за нея изобщо, но баща ми си спомни, че чичо му Иван Качулев е искал да я вземе, но Карл Михайлов му отказал. През 2020 година я открих предадена в Държавен архив. Трябва да допълня, че още една подобна рисунка с креда, но на Алеко Константинов, Мирчо Качулев рисува по повод 30-годишнината от изкачването на Черни връх организирано. Рисунката до днес не е открита.

Съжалявам, че не разпитах Карл Михайлов и за още нещо. Дядо ми е споменавал, че майка му, чехкиня омъжена за българин  и  последвала го в България, била роднина на Едвард Бенеш (1884-1948), два пъти министър председател на Чехословакия, външен министър и президент на страната от 1935 до 1938 г., когато емигрира в Лондон. Но за съжаление не мога да бъда абсолютно сигурна. Дядо ми не разрешаваше да обсъждам темата.

НЕДЯЛКО МЕСЕЧКОВ не е от групата на авангардистите в литературата, но е автор, когото уважавах. Бях много изненадана, когато го видях у дома един ден през септември 1967 г. Не знаех, че баща ми Величко Качулев го познава. Поводът за идването му беше второто издание на неговата книга „Банго”, в която имаше цяла глава, посветена на кино „Модерен театър” и на дядо ми Благовест. Той дойде, за да ни я подари лично и да покаже, че се е съобразил с всички забележки по темата, които му отправили баща ми и чичо ми след първото издание. И това не знаех. Бързаше за  среща с ямболските писатели, но се заприказваха с баща ми за едно време, взеха да си припомнят стари истории и градски легенди, прибра се чичо ми Любен Качулев и доведе от работа на терен в с. Кости брата на дядо ми Иван Качулев. Изненадващо  Недялко Месечков сметна,че с писателите може да пие чаша вино и на следващия ден, но рядко може да види толкова Качулеви на едно място. Остана за вечеря и тъкмо прибирахме масата, когато в двора буквално влетя ядосан Стефан Чирпанлиев. Съпругата на чичо ми Калинка Качулева, чичо ми Любен и татко се опитаха да го успокоят, което до едно време не беше лесна работа, но внезапно заради нещо, не си спомням точно какво, се разсмя, седна и той на масата, сервирахме му да хапне и срещата се проточи до ранни зори.  Даже не си спомням кой изпрати Недялко Месечков до хотела, но си спомням Стефан Чирпанлиев, който не веднъж ми е разказвал после как през целия следващ ден Недялко Месечков пил само чешмяна вода, като упорито твърдял, че в Ямбол  тя била най-сладката, защото кметът бил наредил да пускат повече захар във водопровода.

И сега, за финал, ще разкажа личните си впечатления за двама  мои роднини: Мирчо Качулев и Кирил Кръстев. Спомените ми за тях са най-много, най-колоритни и най-скъпи.

Мирчо Качулев

МИРЧО КАЧУЛЕВ е  син на  Панайот Качулев, който е първи братовчед на дядо ми Благовест Качулев. Техните бащи съответно Димитър Качулев и Велико Качулев са братя. Първите ми спомени за него са  много ранни и много кратки. В този период за мен беше най-важно, че чичо Мирчо ми подарява интересни играчки, които издават звуци и се движат сами. По-късно разбрах, че със съпругата си Анна са венчали майка ми и баща ми. Тогава май започнах по-често да питам защо не ни идват никога на гости в Ямбол. Отговор на този въпрос получих едва в студентските си години и с всеки нов детайл нещичко от семейните истори случили се преди аз да се родя ме изненадваше.

Познавах чичо Мирчо като скромен, но лъчезарен човек. Със съпругата си ме посрещаха винаги сърдечно, но любимата му и почти единствена тема беше авиацията, а това ме уморяваше. Затова предпочитах да си говоря с леля Ани, която работеше в  Киноцентър Бояна и разказваше случки от далеч по-интересни за мен теми. Сега, когато знам толкова много подробности от неговия живот и особено оценките за неговите лични качества и постижения, съжалявам, че докато беше жив не съм разговяряла повече, по-често и на повече теми с него. Особено зле се почувствах, когато Кирил Кръстев доведе у дома в Ямбол през 1982 г. сръбската изкуствоведка Ирена Субботич. Тя остана два дни в града и от нея ние научихме изумителни факти за творчеството на Мирчо Качулев. Райна Тръпкова, тогава директор на Държавния архив в Ямбол, по молба на чичо ми Любен Качулев, разреши на г-жа Субботич  да прегледа онези архивни единици, в които се пази информация за Мирчо Качулев, но резултатът беше повече от жалък. А и нашите физиономи изглеждаха също толкова жалки докато сръбската изкуствоведка цъкаше като часовник от изненада как е възможно да имаме толкова малко информация за толкова известна личност в света на модернизма. Години наред наистина оттук оттам стигаше до нас, че извън България за него се говори със суперлативи и се приема като родоначалник на футуризма в България, но тук, дори и в родния му Ямбол, той беше безпощадно забравен. И така до 2013 г., когато изкуствоведът Слава Иванова, тогава директор на Фондация „Колекция българско изкуство”, откривайки две неизвестни до момента маслени картини, от които едната неназована, а другата считаната за изчезналата „Рай”, в частен колекционер, ме намери, за да ми каже, че подготвят монография и изложба в Националната художествена галерия за Мирчо Качулев от Ямбол, родоначалникът на футуризма в България.

Приживе Мирчо Качулев, едва навършил 21 години, успял да представи само своята първа и единствена авторска изложба. Но критици и изкуствоведи веднага го забелязват. 40 години по-късно отново се сещат за него и подреждат, вече посмъртно, втората му авторска изложба.

Факт е, че никой до днес не знае в действителност колко точно на брой са неговите творби, защото той е пожелал те да бъдат забравени и да се запомнят само неговете 63 патентовани изобретения, направили Българската авиация по-боеспособна, и които се използват и до днес от нея.

Заглавна страница на книгата на Кирил Кръстев

КИРИЛ КРЪСТЕВ е още един потомък на фамилия Качулеви. Майка му Мария също е първа братовчедка на дядо ми Благовест Качулев и сестра на бащата на Мирчо Качулев – Панайот. Омъжена била за книжаря Васил Кръстев, от когото освен син Кирил има и дъщеря Петрушка.

Ще отделя малко място на леля Петя, както я наричах от дете, защото е важно да уточня, че тя беше омъжена за архитекта по образование и поета по призвание Никола Марангозов. Него в семейството го наричахме Странджата. Имаха един син Божидар, по-голям от мене няколко години, който почина много млад. И остана само синът от първия му брак, писателят Цветан Марангозов. Именно той събра, обработи и предаде в Централния държавен архив архива на Кирил Кръстев.

Чавдар Мутафов в Ямбол, 1925 г. – Кирил Кръстев, втори от ляво

За Кирил Кръстев са изписани много страници, творческото му наследство е огромно и върху него са се упражнявали да злословят, обясняват и коригират не един български критик, теоретик или анализатор. Наскоро прочетотох какво е написал един друг много талантлив наш съгражданин, поетът Георги Господинов, в предговора на първия том от поредицата “Кирил Кръстев. Манифести, статии, есета 1922 – 1939”, излязъл под знака на издателския център “Боян Пенев” към Института по литература на БАН. Ще го цитирам дословно.

Има фигури в българската културна история, които трудно могат да бъдат поместени в едно десетилетие или в някакво течение. Кирил Кръстев е сред тях. Не само защото е живял достатъчно дълго, за да обърка всяка подредба. Извървял е почти цял български век, и то най-сбъркания. Маргинализиран приживе, невлизащ в тясно скованите рафтове, отредени за български културни фигури, позволили си да преживеят три различни епохи. И да ги надживеят, запазвайки силуета си от младостта и европейския си вкус и памет през всички перипетии на тукашното живеене.”

На пръв поглед определението на Георги Господинов кой е Кирил Кръстев е ласкателно. Но ”маргинализиран приживе” е най-неточната констатация за него, която съм чувала някога. А аз съм чувала много – и в семействот, и от приятели, и от врагове. Да, по-голямата част от авангардистите около него и списание Crescendo са маргинали! За това спор няма. Но да причислиш и Кирил Кръстев към тях е  просто повърхностно направена оценка от човек, който не го познава.

Според Тълковния речник на българския език, маргинал е „Човек, който се намира на границата на различни социални групи, системи, култури, намиращ се под влиянието на противоречащи си норми, ценности и т.н.”

Е, Кирил Кръстев не стои на „границата на различни социални  групи”, защото за онова време един собственик на три книжарници, какъвто е баща му Васил, е част от градския елитарен и интелектуален кръг. Малко хора знаят, че майката му Мария е завършила  колежа на мис Мофър, където изпращали своите дъщери само богати български фамилии. Би било много пресилено неточно също да се напише, че се намира „под влиянието на противоречащи си норми, ценности и т. н.”  От мига, в който поема издаването на списание „Лебед” през 1921 г., Кирил Кръстев знае точно какво иска и изгражда ценностната си система последователно, твърдо и категорично във времето. Нека добавя и това, че не случайно избира философията за свое образование, но  това което иска да работи и работи до края на живота си е да оценя и критикува другите, творците около себе си и техните постижения. До известна степен мога да се съглася само с определението „един дискретен анархист” и то дотолкова, доколкото в най-ранния си, т. нар. експериментален период той е дадаист. А дадаистите се стремят към абсурдното, провокативно и  с чувството за хумор, към  анархията в изкуството, като отрицание на естетичните норми.

Но разминаването в детайлите на дадената от Георги Господинов характеристика не ме изненадва. Напротив, намирам, че е закономерен резултат, до който би достигнал всеки друг, който реши да пише за него. Кирил  Кръстев имаше много познати, движеше се в различни обществени кръгове, интересуваше от всичко, от най-невероятни факти, а контактуваше на ниво „личен живот” с много тесен кръг от хора, дори и в семейството си – сестра си и зет си, баща ми, Иван Качулев и дъщеря му Мария. Но никога и с никого не беше до край искрен.

Приживе с него непрекъснато  спорехме. Осъзнах късно, че това е бил неговият начин да ме провокира и да ме накара да мисля, да разсъждавам, да набирам полезна информация. След като престанах да се дразня и да го избягвам заради това, диалогът ни стигна до нивото на нормален спор между зрели хора. Научила съм много от него. И смятам, че в резултат и на неговите съвети, общата ми култура се е разширила  значително. Преди много години, още бях ученичка, той ми втълпи един принцип, формулиран от големия немски дипломат Хайндрих фон Молтке, който съветва младите дипломати да казват винаги ”…истината, истината и само истината, но никога цялата истина”! Ето, това е точната характеристика на неговото поведение през целия му съзнателен живот

About the Author :

2 Comments to “Ямболските истории на Мария Качулева: Спомени за ямболските авангардисти, които имах щастието да познавам”
  • Страхил
    November 30, 2021 - Reply

    ” Изненадващо Недялко Месечков сметна, че с писателите може да пие чаша вино и на следващия ден, но рядко може да види толкова Качулеви на едно място. Остана за вечеря и тъкмо прибирахме масата, когато във двора буквално влетя ядосан Стефан Чирпанлиев.”

    Това колко пъти се повтаря?
    После се обиждате.

  • Страхил
    November 30, 2021 - Reply

    Но пък сте бързаци.
    Това е добре.

Leave a reply