Ямболските истории на Мария Качулева: Делата на ямболските митрополити

 

Ямбол, 13.01.2023 г.

Митрополи́т е най-старата епископска титла в Светата Христова Църква. Първоначално митрополит се наричал само епископ на християнска църква с резиденция в столица, т. нар. митрополия, на Римска провинция. Титлата Митрополит се среща за пръв път в каноните на Никейския (Първия) Вселенски Събор през 325 г. и определя: епископите на всеки народ да знаят първия от тях и да го признават за главен, и да не творят нищо, което превишава тяхната власт, без негово знание.

Нека отбележа от самото начало, че Епископът осъществява основното духовно и административно ръководство на своята епархия*, която се състои от енории. В традицията на християнството епископите се възприемат като преки наследници на апостолите, т.е. те са наследили по приемственост духовната си власт от тях. Епископът е висш духовен водач в рамките на своя диоцез. Той няма право пряко да се меси в делата на другите епархии. Дори няма право да пребивава на територията на друга епархия без изричното съгласие на нейния титуляр.

Митрополитът е самата административна длъжност на Епископа, който е най-висшият сан от трите в църковната йерархия.

На извънредно заседание Осмия Вселенски събор (869 – 870) за първи път взема решение да бъде  учреден Български църковен диоцез**, начело на който е поставен гъркът Георги, с титлата Митрополит на Дръстър, днешният град Силистра. Тогава Българската Православна Църква структурно е създадена по византийски модел. Определени са и първите 7 Митрополита, които оглавяват и първите български епархии. Към днешна дата Българската Православна Църква има 15 епархии, които се управляват от своя архиерей и той носи титлата Митрополит. 13 от тях се намират на територията на България, една обща за САЩ, Канада и Австралия със седалище в Ню Йорк, а 15-ата е Западно- и Средноевропейска Епархия със седалище в Берлин.

Град Ямбол и Ямболска област са част от Сливенската Епархия и подчинени на избран от Светия Синод според каноните на Българската Правослана Църква Митрополит. Той трябва да е навършил 40 години, да има съответното богословско образование и да е положил обет за целебат***. Сливенската Епархия включва още териториите на Бургаска и на Сливенска област и все още не е оглавявана от Митрополит роден в Ямбол.

Но все пак петима наши съграждани са се издигнали до този висок духовен сан.

Дионисий Витлеемски

Роден е в Ямбол и е от български произход. Не е известна точната дата, кои са родителите му и какво е светското му име. На 16 май 1832 година е ръкоположен за Архиепископ на Филаделфийската епархия на Йерусалимската Патриаршия. На 14 октомври 1839 година е избран за Назаретски Митрополит, а на 19 април 1841 година за Витлеемски. По време на управлението си във Витлеемската Епархия се сблъсква с постоянните претенции на католическите свещеници там. На 9 април 1857 година подава оставка поради внезапно и тежко заболяване. Предполага се, че е бил отровен. Умира няколко дни по-късно. Около смъртта и погребението му има много неизяснени факти.

 

 

 

Паисий Пастирев

Роден е в Ямбол през 1876 г. със светското име Димитър Иванов Пастирев. Завършва прогимназия в родния си град и гимназия в Сливен. През 1892 година постъпва в Самоковската духовна семинария, където учи при Сава Доброплодни и Александър Карастоянов. Двамата го препоръчат на Киевската духовна семинария. Приет е и завършва богословие в 1896 година. Междувременно на 24 септември 1894 година се замонашва в Екзархийската канцелария в квартал Пера, Цариград. На 26 декември 1894 година е възведен в йеродяконски чин в катедралата Свети Стефан пак там и полага обетите си. На 30 ноември 1898 година в Сливен е ръкоположен за йеромонах. Връща се в Русия и продължава образованието си в Казанската Духовна Академия, но две години по-късно е изгонен от Русия по нареждане на Императора. Въпреки това успява да се върне и освен духовно образование, любознателният младеж следва още шест семестъра правни науки в Новорусийския университет в Одеса, а през 1904-1905 г. под знака на Червения кръст участва в Руско-Японската война.

 

От 24 октомври 1905 за година и два месеца е игумен на Бачковския манастир. Там се натъква на информация, която става смисъл на живота му. По-възрастните бачковци разказвали, че до 1870 г. в нишата, останала от средновековната църква Св. Архангели, горяло неугасимо кандило, защото след падането на България под турско там бил погребан български светец. Легендата, че Патриарх Евтимий прекарва последните години от живота си в Бачковския манастир, е добре известна. Историците също приемат Светата обител за най-вероятното място за заточението му след падането на Търновград. Били убедени, че там е погребан и там са мощите му. Това предание достигало до ушите на всеки един от игумените, но никой не обръщал внимание. Пръв се замислил над това инициативният, любознателен и амбициозен Игумен Паисий Пастирев. Само двадесет дни след преместването му в манастира започнал разкопки на посоченото място. И часове по-късно намерил гроб с почти разложена архиерейска мантия, два архиерейски епитрахила, голям архиерейски омофор**** и подметки на обувки.

Дъждовното време и служебните ангажименти спрели работата за две седмици, но на 9 декември рано сутринта монасите започнали да копаят отново. И в този ден открили втори гроб, в който се натъкнали на оловна плоча с корозирал надпис. Почистили я с оцет, спирт и търкане с козина. Макар че доста повредили надписа, той бил разчетен:

СВ(етие) МОЩИ ЕВТИМИУ ПРЕОС(в)Е(щ)ЕННОМУ АРХ(иепископу) В(еликаго) ГР(ада) ТРЪН(ова) и БЛЪГАРО(мъ) ПАТРИАР(ху).

Буквите в надписа били наредени като акростих и вертикално образували думата СИРОТА.

Веднага бил съставен Акт за откритието, подписан от Игумен Паисий Пастирев, от йеромонасите Филарет, Платон и Мелхиседек, счетоводителят Христо Попов, един йеродякон и четирима миряни. Информирали Светия синод, който изпратил специална комисия за преглед и потвърждение на откритието. В комисията бил включен известният историк-медиевист проф. Васил Златарски (1866-1935), който разчел и страничните букви на оловната плочка – 1 404 4 АП(рил) от Рождението на Христа – архимандрит Неофит и йеродякон Григорий. Тримата анкетират и изготвят подробен доклад, в който пише:

В заключение считаме за свой дълг да повторим още веднъж, че намерените в откритите гробове в артиката на голямата църква на Св. Бачковска обител кости и патриаршески одежди са костите и одеждите на последния български патриарх Евтимий, пред който ние благоговейно и най-почтително се покланяме

В очакване Светият Синод да вземе решение как ще се процедира по-нататък с находката, Игумен Паисий спира достъпа до разкопките. Но междувременно тръгва мълва, че находката е стъкмена мистификация. Дори през август 1906 г. Паисий Пастирев за малко да бъде пребит. Тогава Синодът решава да го отстрани от манастира и го изпраща на Атон да търси мир за душата си. Но на 27 декември 1905 година го връща в България, въздигнат е по бързата процедура в архимандритски сан и незабавно изпратен в днешна Северна Македония. През 1907 година Архимандрит Пастирев е определен за председател на Радовишката българска община. Започва през 1909 година аматьорски разкопки в църквата Свети Леонтий на Водочкия манастир в днешна Северна Македония, при които открива доста находки – плоча с надпис на български, плоча с изображение на двуглав орел и надпис, колони и други артефакти, но и нанася сериозни щети на храма. Част от находките веднага са конфискувани от османските власти и по-късно изгубени. Друга част от тях са използвани при строежа на храма Св. св. Кирил и Методий в Струмица.

Въпросът с двойния гроб в Бачковския манастир остава открит до 1911 г., когато синодалните старци назначават втора комисия. Този път в Бачковския ма­настир пристигат Богдан Филов (1883-1945) и историкът Йордан Иванов (1872-1947). Техните заключения са убийствени. Направо обявяват костите за преместени от друг гроб, а откритието на Игумен Паисий за измама, прибират оловната плоча с надписа и находките, съхранявани в манастирския склад и ги занасят в София. В Бачковския манастир остават само костите, прибрани в дървено сандъче. Над находката и откритетието се налага пълно мълчание, а по-късно в доклада Йордан Иванов ще напише :

Независимо обаче от всичко това, никак не е изключена възможността Патриарх Евтимий да е преминал последните години от живота си именно в Бачковския манастир.

Оловната плоча и останките от архиерейски одежди от тогава се пазят в Църковния историко-археологически музей при Светия синод на Българската Православна Църква. Там обаче костите ги няма.

Манастирският секретар Славчо Кисьов разказва интересен епизод във връзка с тяхното съхранение :

Бяха в дървено ковчеже с надпис, което стоеше в олтара. През 1957 г. дойдоха и взеха мощите, за да ги носят на изследване в Москва едни монаси, които май имаха пагони. Тогава беше така, обаждат се отгоре, даваш и не разсъждаваш.

Преди да отпътуват за съветската столица костите са изследвани от антрополога Петър Боев (р.1920). Той пояснява в доклада си, че проучването му е възложено от тогавашния патриарх Кирил. Останките му дал някакъв рус монах, служител на Държавна сигурност.

После (русият монах-бел.авт.) го прехвърлиха в Чехия и там се ожени. Какви точно кости ми е дал черноризецът с пагони, не се знае.

Петър Боев твърди, че ковчежето е върнато от Москва. Но истината е, че това не се случва, но и няма данни, че още е в Москва. Ковчежето с костите се счита и до сега за безвъзвратно изгубено.

По време на Балканската война от 1912 година Игумен Паисий е арестуван от османските власти, осъден на седем години затвор и изпратен в Адана, Мала Азия, в затвор при много тежки условия. След месец обаче е освободен в резултат на застъпничество на главния съветник на руския пълномощен министър в Цариград, негов приятел още от следването му в Одеса, Русия. След завръщането си в България, Светият Синод го изпраща отново за игумен на Бачковския манастир, където той продължава да извършва разкопки в търсене следите на Патриарх Евтимий Търновски. До последния си дъх се опитва да докаже, че гробът на легендарния Български Патриарх е именно там, заради което има постоянни проблеми с българските и руските специални служби.

През 1927 г. се оттегля от поста си и прекарва дните до смъртта си през 1943 година в Старчески дом в Станимака, днес Асеновград.

Откритието на Игумен Паисий Пастирев е от изключително значение за българската история, но за съжаление поставя в неприятна ситуация османските държавници и историци. И с всички възможни средства и дипломатическата намеса на Русия те и до днес се опитват да прикрият едно политическо убийство, това на Патриарх Евтимий Търновски. В тази мистерия с ярък криминален характер е жертвана без съмнение фигурата на един български патриот Паисий Пастирев от Ямбол.

 

Инокентий Крупнишки

Епископ Инокентий със светското име Иван Стоянов Петров е роден през 1963 г. в град Ямбол. Завършва гимназия в родния си град и е приет в Духовната академия в София. Получава богословско образование там, а от 1990 до 1992 г. специализира в Москва, където получава научна степен кандидат на богословските науки. Успешно защитава същата година докторат и получава титлата

доктор хонорис кауза на Киевската духовна академия.

Инокентий е един от инициаторите на разкола в Българската Православна Църква, започнал през 1992 година. Основната цел на разколниците е свалянето на Патриарх Максим и членовете на Светия Синод, подменянето им с млади духовници и избирането на Епископ Пимен за Патриарх. Така се формира т. нар. алтернативен Синод, който внася смут в умовете на новите държавници и политици в България. Недостатъчно грамотни и незапознати с особеностите на канона в Българската Православна Църква, охотно приемат разцеплението сред висшия духовен клир, с мисълта, че смяната на Патриарха става с назначение по нареждане.

Имам един ярък спомен от 1996 г. във връзка с това. Президентските избори бяха преминали, Петър Стоянов беше избран с огромно мнозинство за Президент и предстоеше да положи клетва в Народното събрание. На събитието не беше поканен действащият Патриарх Максим, а Инокентий, който по това време беше ръкоположен за Епископ и самоназначил се за Софийски Митрополит и председател на алтернативния Синод. Когато Петър Стоянов излезе на стълбите след като положи клетвата, Инокентий му поднесе една Библия и пред очите на насъбралото се множество новият Президент се наведе, прекръсти се и целуна пръстена на кандидата за Патриарх. С това си действие юристът Петър Стоянов показа, че не е наясно каква грешка прави като нарушава канона на Българската Православна Църква и публично легитимира алтернативния Синод за официален без никакво основание.

По това време в страната Инокентий и неговите сподвижници започват ударно да привличат по-младите свещеници, монаси и монахини, като им обещават нови придобивки, приходи и най-вече демократизиране  на Канона, нещо напълно невъзможно. Под негово управление преминават веднага над 250 църкви и манастири. Започва кръвожадната битка за овладяване на църковните имоти и приходите от църковната дейност. Тя продължава на приливи и отливи, сбивания и кражби почти осем години.

Но през 2004 година полицията започва принудително да извежда свещениците под покровителството на алтернативния Синод от превзетите храмове и да ги предава на Синода на Патриарх Максим. Инокентий и неговите миряни, свещеници и епископи завеждат повече от 80 дела в Страсбург за имуществени и неимуществени вреди. Те предявяват първоначално иск към държавата ни в размер на 679,6 милиона евро, сумата на която са оценени от тях храмовете и недвижимото имущество, което си присвояват – митрополии, офиси, магазини и бензиностанции. Води се битка за Свещоливницата и печатните издания. Четири години по-късно Съдът в Страсбург се произнася окончателно, като присъжда обезщетение от 50 000 евро. Решението е като студен душ за разколниците и малко по малко групата се разпада. Повечето от свещениците в алтернативния Синод се обръщат към Патриарх Максим с молба да получат опрощение и да бъдат приети обратно. Повечето от тях са приети след налагане на съответните наказания.

Голямата изненада идва през 2010 г. Епископ Йоан от алтернативния Синод съобщава на пресконференция, че е изпратено писмо до архиереите на Св. Синод на Българската Православна Църква, в което се обявява за помирение и единство с каноничната Църква и то е прието благосклонно. По настояване на Старозагорския Митрополит Галактион на Инокентий определят църковно послушание и го назначават за негов викарен Епископ. След два месеца обаче той отново тръгва срещу Патриарх Максим и прави задкулисен опит да върне алтернативния Синод. През месец август 2012 година изненадващо подава нова молба от свое име за да бъде регистриран по смисъла на Закона за вероизповеданията като православно вероизповедание, различно от БПЦ-БП. Формацията не получава регистрация поради факта, че в наименованието на новото вероизповедание стои името на Инокентий, който не се отъждествява с нея. По това време той е вече викариен епископ на Старозагорския Митрополит. И след този катастрофален провал, разпръскването на неговите сподвижници и при липса на източници на доходи, той е принуден на 26 ноември 2012 година да направи лично изявление, че се връща в лоното на БПЦ, след като му е обещана и дадена титлата Епископ Крупнишки. Светият Синод, скоро след смъртта на Българския Патриарх Максим, в заседанието си на 11 декември 2012 г., разглежда покайната молба на Инокентий, неговата писмена декларация, с която се отрича от титлата Софийски Митрополит и Наместник-председател на Светия Синод и решава да го приеме в лоното на каноничната Църква. Според източници от Синода, решението на архиереите е знак за желанието им да не допускат кариерно развитие в Църквата на бивши разколници. Епископ Инокентий според тях дълги години е бил ръководител на алтернативния Синод и завинаги ще остане лице на разкола в Българската Православна Църква.

Така завършва кариерата на Иван Стоянов Петров, Епископ Крупнишки. Без своя Митрополия, без свои ангажименти и с накърнено доверие на своите братя во Христе от Българската Православна Църква.

 

Архиепископ Висарион

със светско име Венцислав Атанасов Добрев, е роден на 11 февруари 1967 година. Основно и средно образование завършва в гр. Ямбол. Учи медицина в МФ на Тракийския университет и след като завършва практикува за няколко години професията си. Но разбира, че призванието му е не да лекува физическите проблеми на човека, а неговите духовни. На 19 ноември 1996 г. дава обетите си и е постриган за монах в манастира Рождество Богородично край село Кабиле, от Негово Високо преосвещенство Митрополит Геласий. Воден е под мантия от Негово Високопреосвещенство Сливенския Митрополит Иоаникий. Ръкоположен е за иеродякон и иеромонах през месец декември с. г. На 7 януари 2001 г. е възведен в архимандритско достойнство. Изпълнява послушания като протосингел на Сливенска Митрополия, енорийски свещеник при храм Св. вмчк. Георги в Ямбол, ефимерий***** на манастира Рождество Богородично край село Кабиле, енорийски свещеник в селата Могила, Дражево и Хаджи Димитрово, Община Тунджа. На 9 януари 2010 г. Светият Синод на БПЦ решава да бъде хиротонисан за Епископ в черквата Св. вмчк. Георги Победоносец, град Банско, Неврокопска епархия с титул Агатополски. От месец септември 2012 г. до месец април 2013 г. е предстоятел на българския храм Св. вмчк. Георги в гр. Лос Анджелис, САЩ. От месец ноември 2013 г. е член на Светия Синод на Автономната Православна църква на Аквилея и Западна Европа (Милански Синод) и получава титула Епископ на Иврея (Пиемонт).На 12 април 2015 г. с решение на Светия Синод е въздигнат в сан Архиепископ на Иврея ,а от 15 февруари 2017 г. е утвърден за Архиепископ на Мюнхен от Негово Блаженство Митрополит Иоан, Предстоятел на Автономната православна църква на Северна и Южна Америка и Британските острови.

Негово Високопреосвещенство Епископ Висарион Агатополски е един от най-интелигентните млади свещенослужители на Българската Православна Църква с отлична подготовка по богословие и теология. Отказвайки се от светския си живот и лекарската си професия, започва да се занимава сериозно с богословие и социална педагогика за децата и младежите и получава магистърска степен в Шуменския Университет Епископ Константин Преславски и още една по философия в Софийския университет Св. Климент Охридски. Епископ Висарион е бил преподавател по психология, етика, философия, религия и гръцки език в град Ямбол, а от три години в Мюнхен се занимава с деца с ограничени социални възможности и физически дефицити. Изнася лекции по богословие, обикаля българската диаспора в Германия и носи Божието слово на нуждаещите се.

С разум и разбиране, с много труд и човечност ръководи пастирските си дела и показва пред света една кариера във възходящо развитие.

 

Йоан Варненски и Великопреславски

е висш български духовник, който от 22 декември 2013 година е Варненски и Великопреславски Митрополит на Българската Православна Църква.

Роден е на 13 февруари 1969 година в Ямбол като Иво Михов Иванов. Има музикално образование, специалност флейта. В 1993 година завършва паралелния курс на Софийската духовна семинария Свети Йоан Рилски. Дипломира се в Богословския факултет на СУ Св .Климент Охридски. През 1998 година става послушник в Кокалянския манастир и духовен син на игумена му – стареца Архимандрит Назарий, а през следващата година – йеромонах. Епископ Йоан е Доктор по богословие на Московската духовна академия Св. Сергий Радонежки, където защитава кандидатска дисертация на тема Учение о покаянии по творениям Св. Тихона Задонского (Учението за покаянието според творенията на Св. Тихон Задонски). Завръща се в България през 2001 г. и продължава да изпълнява послушанието си в Кокалянския манастир. От 2002 година е въздигнат в архимандритско достойнство от Патриарх Максим в столичния храм Св. Седмочисленици. Обявен е за протосингел на Софийската митрополия, а през 2007 година е хиротонисан в храм-паметника Св. Александър Невски за титулярен Знеполски Епископ и викарий на Софийския Митрополит.

За Варненски и Великопреславски Митрополит е избран от членовете на Светия Синод с пълно мнозинство и на 23 декември 2013 год. тържествено въдворен на Митрополитския Престол в катедралната черква на Варна Успение Богородично. При представянето си Епископ Йоан казва пред насъбралите се миряни в черквата:

Винаги съм чувствал своето недостойнство, но ако това е изборът на Бога и на божия народ във Варненска епархия, приемам го с искрена признателност, с добро чувство и обич към всеподателя Бога. Безспорно, аз по рождение не съм софиянец, но духовно съм чедо на София, божията премъдрост и всички столичани са ми скъпи в сърцето.

Няма да направя откритие, ако изкажа мнение, че българинът и по отношение на религията е абсолютен, завършен нихилист по дефиниция и е силно повлиян от Русия и нейния традиционен политически нихилизъм в това отношение. Вижда се ясно, дори и от написаното по-горе, че българските висши духовници и до днес преминават школовката си в Русия, в нейни Духовни Академии. Въпреки че Българската Православна Църква по структура и принадлежност е част от Вселенската Православна Църква, тя и до днес се съобразява с позициите на Руската Православна Църква. Дали това са общи славянски или общи политически интереси нямам намерение да коментирам. Всеки сам нека прецени .         

  

* Епархия е административно-териториална единица, начело на която стои архиерей – Eпископ, Aрхиепископ, Mитрополит

**. Диоцез е термин от древногръцки произход, с който за първи път в Римската империя се означават териториални единици, субект на административна подялба. В България с това наименование се обозначават само административни църковни единици       

*** обет за целебат – e форма на аскетизъм, свързана със сексуално въздържание и безбрачие – отказ от обвързване и сключване на брак. Тя съществува във всички религии и се изисква при определени условия. В някои религии е задължителна  за абсолютно всички свещенослужители

**** омофор – от гръцки покров, покривало. В богословието: част от епископското облекло, в преносен смисъл — епископска власт или юрисдикция, напр. под омофора на Сливенския Митрополит са черквите и свещениците от Ямболска област.

*****ефимерий – отговаря на длъжността капелан в Римокатолическата и Англиканската църква (латински от capella – параклис).Това е свещенослужител, обикновено свещеник много често е и енорийски, по-рядко Епископ, който извършва частно богослужение извън редовните служби в рамките на дадена енория, в различни обществени институции, военни части, кораби, затвори, болници, училища, както и в частни или публични параклиси, в църковни общности, които по различни причини не разполагат със собствена енория.