Ямболските истории на Мария Качулева: Най-полезната вещ в нашия живот – календарът. Как и кога се появява

 

Ямбол,07.01.2023 г.

Тази история не е точно ямболска, но е свързана с живота на всеки един от нас и заслужава да бъде прочетена и запомнена! Да започнем с Халдейските мъдреци от Месопотамия…

Най-полезната вещ в нашия живот – календарът. Как и кога се появява

Всяка сутрин бронзовите врати на изток се отварят, Шамаш се изправя зад планините и прогонва мрака. Вечер Шамаш си отива от небето през западните врати, за да се върне отново на сутринта, пак от изток, и светлият ден да смени тъмната нощ.

Тази шумерска легенда е най-древният опит да се обясни смяната на деня и нощта.Друга поетична легенда за вечната всепобеждаваща любов разяснява причината за редуването на годишните времена. Но красивите приказки били предназначени за суеверните и невежите. Жреците в древния Шумер ясно разбирали, че от тях се иска не само красиво да разказват, но и безпогрешно да предсказват най-важния ден от годината, първият, времето, когато започва разливът на двете велики реки Тигър и Ефрат.

Затова се хванали на работа и създали четири хиляди години преди новата ера най-полезната вещ в нашия живот и до днес – календараът…

 

В шумерския календар месеците имали по 29 и 30 дни, а годината общо 354 денонощия. Но какво се оказало? Годината се изтъркулила, отшумял новогодишният празник, а водите на Тигър и Ефрат нямали намерение да мръднат от мястото си. А-а-ха! – досетили се жреците. – Очевидно календарът е малко по-къс!

Тогава колко дни трябва да има в една година?

Не бързайте и вие като жреците с отговора! Не казвайте 365 или 366, защото ще сбъркате. Не знаете ли, че небесната механика не обича целите числа? Правилният отговор е 365 денонощия и 242 198 стохилядни или приблизително 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди.

Какво са 5 часа за една година?! Почти нищо – ще си помисли всеки, който не познава историята на календарите. Но няма да има никаква представа колко неизброими главоболия са донесли на астрономите небесните дроби и несъизмеримостта на денонощието спрямо календарната година. Въпреки че още в древността хората опознали движението на Слънцето, Луната и звездите, те все пак не успели да създадат точен календар.

А дали нашият съвременен календар е достатъчно точен и безупречен? Не се ли нуждае от поправка? След много години и много наблюдения, вавилонските астрономи известни още и като Халдейските мъдреци, направили първата поправка и успели да коригират недостатъците на шумерския календар. Те пресметнали, че за един ден Слънцето прави 180 крачки. И също толкова през нощта, само че под земята – или общо 360 крачки за едно денонощие. И решили. Сам Бог им подсказва, че годината трябва да има 360 дни, отбелязани според техния нов слънчев календар, а първият ден да съвпада с деня на пролетното равноденствие!

Минавали години, вавилонските жреци наблюдавали небесната картина и открили грешка. Слънцето пътешествало през годината не 360 дни, а приблизително 365 денонощия и 6 часа. Но лунният календар на шумерите съдържал 354 дни, т. е. 11 денонощия и 6 часа по-малко. За осем години това правело точно три месеца. В VI в. пр. н. е. вавилонските жреци успели най-после да се досетят как да синхронизират лунните месеци и слънчевата година. Лунният календар на шумерите се превърнал в лунно-слънчев. И веднъж на всеки осем години Новата ще може да бъде на законното си място, ако на третата, петата и седмата година се прибави по един допълнителен тринадесети месец.

На вавилонските жреци се пада заслугата и на още една, за съжаление неудобна при съставянето на календарите, мярка – седмицата. Те смятали, че всеки ден трябва да бъде свързан с определена планета, а всяка планета според тях била във владение на определен бог и носела неговото име. Но за беда познавали само пет. Решили проблема, като обожествили Слънцето и Луната. Религиозното суеверие и традицията запазили седмицата до наше време, въпреки че нейното неудобство е очевидно – не се дели нито на 29, нито на 30, нито на 31 дни. Така се появявя култът към Слънцето и към Луната, който впоследствие създава много проблеми на египетските фараони и Светата Христова Църква.

Значителен принос за изработването на календара имат египтяните. Те още преди 5000 години забелязали, че водите на Нил се покачват в дните на лятното слънцестоене. И точно тогава, преди изгрев слънце, на небето заблестявала най-ярката звезда – Сотис (Сириус). Небесните и земните събития съвпадали – какво по-убедително предзнаменование, че лъчезарният бог Озирис скоро ще възкръсне? Великата Сотис блести на небето и Нил излиза от бреговете си. Този надпис може да се прочете по стените на не един храм. построен в чест на Озирис. И жреците се заели да преброят дните от единия разлив на Нил до другия. Справили се блестящо с тази нелека за онова време задача. След многогодишни наблюдения, записи и математически изчисления установили, че годината се състои от 365 денонощия и 6 часа! И първият слънчев календар станал факт! За по-голямо удобство при разпределението на дните, египтяните приели, че годината се състои от 360 денонощия – 12 месеца по 30 дни, а всеки месец – от три десетдневни седмици. Останалите пет денонощия се прибавяли в края на годината и всеки от тях бил посветен на определен бог – просто, удобно и сигурно, но… Това четвърто денонощие, което жреците пренебрегнали, за четири години се превръщало в напаст, за която те си мълчали….И се намерил един фараон, който дръзнал да престъпи тяхната всесилна воля. Птоломей III Еверхет от ХІІІ династия с малка корекция превърнал блуждаещия древен египетски календар в устойчив, съответстващ на слънчевата година. Птоломей ІІІ просто наредил на всеки четири години да се прибавя още един шести ден към последните пет от годината. С този удобен и прост календар и досега си служат коптите и етиопците. И може би това е най-съвършеният и удобен аграрен календар, който историята познава.

През 2137 г. пр. н. е. в Китай се случила неочаквана беда.

Небето потъмняло. Слънцето се скрило. Показали се звездите. Ужас обзел народа! Какво ли нещастие ще им донесе това съдбоносно знамение? – питали се всички. Царските астрономи Хи и Хо, веднага били обвинени в това, че не си гледат сериозно работата и са угасили Слънцето. И били обезглавени за назидание. Но напразно. Хи и Хо имали солидни познания, натрупани от многовековните наблюдения на техните предшественици, защото още в четвъртото хилядолетие пр. н. е. в Китай започнали да изучават Слънцето, Луната и звездите. Постепенно китайските астрономи създали свой календар, който също бил лунен, но имал дванадесет месеца и започвал в първия ден на зимното слънцестоене. Но и пред създателите на китайския календар се изправил познатият още на шумерите проблем – дванадесет месеца по 29 и 30 дни е равно на 354. А остатъкът до 365? След многогодишни изчисления и наблюдения установили, че Нова година съвпада с новолунието през деветнадесет години, или на всеки 235 лунни месеца. Така в Китай бил приет деветнадесетгодишният цикъл чжан. Към всеки чжан добавяли допълнителен тринадесети месец през втората, петата, седмата, десетата, тринадесетата, петнадесетата и осемнадесетата година. Този календар се оказал малко по-точен от вавилонския, но и той криел основния недостатък на всички древни календари – несъизмеримостта на лунните месеци със слънчевата година. Въпреки че бил нееднократно усъвършенстван, китайският календар си останал докрай неточен и погрешен, като всеки смесен лунно-слънчев.

Древните гърци също създали свой календар, но значително по-несъвършен от египетския. По-точно, в тази сравнително малка страна били създадени стотици сходни календари. Всички те били лунно-слънчеви – дванадесет месеца по 29 или 30 дни. Прибавяли и тринадесети месец, но кога и къде – решавал управителят на всеки град.

Очевидно точността на времето за древните гърци не било приоритет! Известен ред в тази бъркотия успял да сложи астрономът Метон през 432 г. пр. н. е. Тогава в Гърция се състояла редовната осемдесет и седма Олимпиада и изключително подходящ случай да се въведе новият календар. Ето защо в Олимпия на площада поставили каменна колона, върху която били изрязани дванадесет таблици с названията на звездите и съзвездията. Това били Таблиците на Метон – своеобразен Вечен календар.

Всъщност показаните на народа дванадесет Метонови таблици били просто разписание на изгревите на най-известните звезди и съзвездия. Това бил слънчев календар с означение през какви съзвездия и в каква последователност преминава Слънцето за една година. А тридесетте отвора встрани от таблиците представлявали дните на един месец. Достатъчно било само да се определи кое съзвездие изгрява или залязва в началото на годината, според лунния календар, и в отвора на таблицата се поставял надпис “първо число на първия месец”, после “второ число на първия месец” и така до края на месеца. Месеците имали по 29 и 30 дни. Идеята на Метон били посрещната с всеобща радост. Кръгът, който Луната описва между съзвездията за деветнадесет години, нарекли Метонов цикъл. По същество деветнадесетгодишният Метонов цикъл бил 150 години по-рано открит в Китай. Естествено, древните гърци не са могли да знаят това и с право са се радвали на своя нов календар, към който добавяли по един месец през втората, петата, седмата, десетата, тринадесетата, петнадесетата и осемнадесетата година

Легендарният Ромул, един от основателите на Вечния град, завещал календар, в който годината имала 304 дни, разделени на десет месеца. Точността на този календар не заслужава коментар. Впоследствие митичният календар на Ромул бил сменен с друг, според който годината изоставала само с десет денонощия. За да се избегне и тази неточност, римските жреци решили да поставят допълнителен месец, наречен Марцедоний.

Но тъй като имало опасност да влязат в противоречие с боговете, които са създали дванадесетте зодиакални съзвездия, решили да поставят марцедоний с неговите 22 или 23 дни веднъж на две години, и то… между 23 и 24 февруари. И вълкът сит – и агнето цяло! Хем има допълнителен месец, хем го няма. Общият им брой оставал все дванадесет. Този календар се отличавал и с друга особеност – всички месеци били с нечетен брой дни – по 29 или 31. Суеверните римляни се боели от четните числа, смятали ги нещастни. Само месец февруари, който бил посветен на мъртвите, имал четно число дни – 28. Някак си неудобно било и месецът на мъртвите да има щастливо число дни. Нова година настъпвала през март. Историята на римския календар е дълга и объркана, както объркан е бил и самият календар. По този повод Франсоа-Мари Аруе (1694-1778) френски писател и философ, символ на епохата на Просвещението и известен повече с псевдонима Волтѐр е написал коментар, който започвал така: Римските пълководци са побеждавали винаги, но никога не са знаели в какъв ден се случва това. А дори и в коя година понякога.

С добавянето на месец марцедоний нещата не се оправяли, защото, ако веднъж годината имала 355 дни, то след четири години денонощията вече били 378. И докато старият римски календар избързвал, този пък бил прекалено бавен. За 30 години се натрупал цял излишен месец. Римският Сенат изпаднал в недоумение. Как да го оправят този календар се питали те.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И тогава знаменитият пълководец Гай Юлий Цезар решил да внесе известен ред в римския календар с една елементарна реформа. Той потърсил помощ от александрийския астроном Созиген* и по негов съвет прекроил месеците така, че нечетните месеци Януариус, Мартиус, Майус, Квинтилис, Септембер и Новембер да имат нечетно число дни – 31, а всички останали четни месеци – по 30.Само късият Фебруариус с неговите 28 дни нарушавал този ред. Годината вече имала общо 365 дни. Допълнителният ден, който се образувал на всеки четири години, Гай Юлий Цезар решил да бъде прибавян към месец Фебруариус. Цезар изместил и началото на новата година на 1 Януариус. Застанал начело, двуликият бог Янус можел спокойно да се оглежда и от отминалата година, и от настъпващата. От друга страна, по стара традиция, новите консули и управители на завоюваните от Рим земи, встъпвали в длъжност на 1 Януариус. Цезар не посмял да смени названията на месеците, които при новото подреждане на календара изгубили смисъла си на пореден номер. Прекръстил единствено Квинтилис, който от пети станал седми месец, на Юлий. Реформата на Гай Юлий Цезар станала официална на 1 Януариус 45 г. пр. н. е. и наречена неправилно юлиански календар, но поне станало ясно на света, че Гай Юлий Цезар, великият римски пълководец, е извършил една необходима поправка и пооправил неразборията с римския календар. Сенатът си отдъхнал и обявил тридневно всенародно веселие.

За жалост само година Цезарят се радвал на реформата, която осъществил и на своя юлиански календар. След неговата смърт жреците, било от невежество или небрежност, било, за да изразят отрицателното си отношение към календарната реформа, започнали да прибавят допълнителния ден вместо на четири, веднъж на три години. Тогава се намесил наследникът на Цезар, първият римски Император Октавиан Август и възстановил годишния календар според реформата на своя предшественик. Император Август решил по тоя повод да увековечи и своето име редом с името на Юлий Цезар. Така осмият поред месец Секстилис станал месец Август. Но за беда, месец Август имал 30 дни. Императорът отнел от Фебруариус последния ден и го прибавил към своя месец. Получило се малко неудобство – два месеца поред имали по 31 дни – нарушавал се реда и идеята на Созиген. Тогава? Император Октавиан Август бързо намерил решение на възникналия проблем. Просто месеците след Септембриус продължили да се редуват на четни и нечетни. Така най-после месеците в една календарна година получили този брой и названия, които вече две хилядолетия са се запазили без изменения. Реформата, която извършили Гай Юлий Цезар и Октавиан Август, наричана неправилно впоследствие Юлианският календар,е пряк предшественик на съвременния.

Как тогава се е появил Грегорианският календар или Новият, както също неправилно го наричаме?

Но защо изобщо е бил променен вече съществуващият след реформата на Гай Юлий Цезар календар? Лошо направени изчисления, в резултат на които календарът закъснявал с един ден в продължение на 128 години, са причината за належащата нова поправка. И един важен въпрос оставал неразрешен. Въпросът за началото на летоброенето. За да не бъдат забравени събитията – пише Херодот – всяка година трябва да има свой пореден номер, а летоброенето да води началото си от някоя строго определена дата. Всеки народ имал свое летоброене – египтяните по династиите на фараоните, гърците – по олимпиадите, римляните – от основаването на Вечния град и т.н. През 284 г. властта в Рим завзел Диоклетиан, провъзгласил се за император и с това събитие сложил началото на новата ера. Диоклетиановата ера продължила до 531 г., когато на историческата сцена се появил монахът Дионисий. Очевидно Дионисий е бил ревностен божи служител, защото не без основание решил, че никак не е уместно християните да водят летоброенето си от възкачването на престола на император, прославил се с жестокото преследване на последователите на Месията. Много по-добре би било новата ера да започне от раждането на Иисус Христос. Той обявил, че следващата година ще бъде не 248 от Диоклетиановата ера, а 532 от рождението на Христа. С тази реформа записал името си в историята на календарите, които отново били префасонирани. Но едва през XVIII век Дионисиевото летоброене било официално възприето и от светската държава, и в науката.

Междувременно, два века по-рано календарът отново трябвало да бъде прекроен.

В средата на XVI век в малко италианско градче живеел доктор Алоизий Луиджи Лилио. Той бил лекар, но в ония години те не били така тясно специализирани, както в наши дни изисква здравната каса. Наред с медицината, изучавали и други науки. Нека напомня, че и великият Коперник, макар да бил лекар по професия, ни е познат най-вече като астроном. И скромният провинциален доктор Лилио като всички останали се увличал от точните науки, особено от математиката. Неговият аналитичен ум и забележителни математически знания били провокирани от несъвършенството на календара, с който си служили тогава. Наистина, на пръв поглед това несъвършенство не било толкова значително. За 128 години календарът изоставал само с един ден. Но за 16 века закъснението се оказалвало значително и било истинска беда за Църквата. Според юлианската реформа и вечните закони на Никейския събор (325 г.) пролетното равноденствие винаги трябвало да настъпва на 21 март. А в средата на XVI век, когато е живял Лилио, то вече било изостанало с 10 дни и влачело след себе си безкрайни мъки за Църквата по уточняването на един от основните християнски празници – Възкресение Христово.

Д-р Лилио се заел с оправянето на тази бъркотия. Той предложил да бъдат пропуснати 10 дни от календара, за да може пролетното равноденствие да дойде на мястото си – 21 март. Но това било само половината от неговата задача. Въпросът бил 21 март винаги да се запази като ден на пролетното равноденствие. След реформата на Гай Юлий Цезар за 400 години се събрали почти три напълно излишни денонощия. И Алоизий Лилио остроумно предложил тези години, които не се делят на 400, да се смятат за обикновени с по 365 дни, въпреки че според реформата на Гай Юлий Цезар в календара те трябвало да бъдат по 366 дни. 1600 г. била високосна, но по предложението на Лилио 1700, 1800 и 1900 г. трябвало да бъдат обикновени. И за 400 години – от 1600 до 2000 – трите излишни дни щели да бъдат компенсирани, а пролетното равноденствие би запазило своето толкова необходимо за Църквата исконно място.

Календарната реформа на никому неизвестния провинциален лекар Алоизий Луиджи Лилио имала множество достойнства и била оценена високо от Църквата. През 1582 г., вече след неговата смърт, Папа Григорий XIII утвърдил Лилианската реформа, като я прекръстил на Григориански календар с т. нар була** Интер грависимас. Още същата година след 4 октомври веднага последвал 15 октомври. И календарът най-после станал много точен, само с нищожна разлика от 26 секунди по-дълъг от слънчевата година. А за 3 300 години тази разлика ще се натрупа в едно денонощие, което означава, че едва през 49 век хората ще трябва да да коригират наследения от нас календар. Те да му мислят как ще го направят!

Постепенно неправилно наречената Григорианска реформа на календара, или както го наричаме Нов стил, била възприета от всички държави. Но когато говорим за Стар стил, трябва да подразбираме юлианската реформа на календара. И е много важно да помним, че няма Юлиански, няма Григориански календар, а само реформи, с които той е усъвършенстван. За още 28 века календарът ще бъде само един. Този на Созиген.

Първите опити да се приложи реформата на Папа Григорий XIII в следосвобожденска България датират от 1896 г. Тогава у нас пристига от Италия римокатолическият свещеник Цезар Тондини Де Кварнеги, който ще бъде запомнен завинаги с маниакалната си привързаност към идеята за налагането на реформата в целия свят. 126 години по-късно трябва да признаем, че неговата идея е приета наистина от цял свят. Той намира един свой последовател в България, Милан Шишманов, и двамата разработват проект за българска календарна реформа. Проектът стига и до правителството на Народната партия (1894-1899). Министър-председателят Константин Стоилов отказва да проведе такава реформа, след като Екзарх Йосиф и Православната Църква в Русия изказват категорично отрицателно становище по въпроса. Различни лица, които свидетелстват по случая, дават различна оценка за отношението на Стоилов по идеята. Според д-р Васил Радославов, привърженик на реформата и политически опонент на Константин Стоилов, Министър-председателят е искал да проведе реформата, но се е уплашил. Според Стефан Савов Бобчев, противник на реформата и негов съпартиец, лидерът на Народната партия не е имал никакво намерение да прави подобни промени.

Малко вероятно е в България Де Кварнеги да е действал на своя глава. Логично е да се предположи, че е бил натоварен с мисия от Ватикан, за когото християнска България винаги е представлява особен интерес. Тактиката му е определено йезуитска.Твърди, че не иска непременно да бъде наложен григорианският календар, а само науката да тържествува и нищо друго. В хода на мисията става ясно, че григорианците не могат да постигнат бърз успех, затова решават на първо време поне да шумят колкото могат в публичното пространство. Стратегията им предвиждала като следваща стъпка налагането на приетия от Западна Европа григориански вариант на календара за гражданска употреба и в дипломатическите връзки на България. Обмисляло се е първоначално промяната на календара да не засяга Българската Православна Църква и тя да запази своите дати за църковните празници. Мисията на де Кварнеги през 1896-1897 г. завършва с пълен провал. Двадесет години по-късно обаче обстоятелствата за прилагане на реформа стават по-благоприятни, а сценарият, по който тя се осъществява, се оказва доста подобен на замисления от Папския представител в България.

През 1916 г. у нас най-после се осъществява календарна реформа и тя представлява част от няколкогодишна офанзива на светските власти срещу Българската Православна Църква. По същото време Правителството на д-р Васил Радославов прекратява движението за покръстване на българите-мохамедани, започнало в Родопите и Беломорието в хода на Балканската война. Кабинетът не само престава да подкрепя грижите на Българската Православна Църква за новопокръстените, а напротив, подпомага връщането им към исляма. Аргументът на Министър-председателя Радославов е зачитане на вярата и народността на всички. Такова становище естествено звучи прекрасно, ако зад него не се скриват тежки политически разправии за отстъпки пред мюсюлманите, а във външно-политически план се правят необясними за българите жестове към Турция. Междувременно отново се разгръща кампания за уния на Българската Православна Църква с Римо-католическата. Конфликтът на Правителството със Светия Синод достига неподозирано големи размери. Министър-председателят д-р Радославов отправя публично заканата за пълна промяна на статуса на Светия Синод, нов Закон за вероизповеданията и Закон за прилагане в живота на новия Григориански календар.

Все пак не е правилно да се свеждат подбудите за календарната реформа у нас през 1916 г. само до едно моментно раздразнение на Кабинета Радославов. Мотивите, които стоят зад решението, са доста по-сериозни. Една от хипотезите е за намеса на немското и австро-унгарското командване с искане България да премине към западно-европейския календар, за да се уеднакви във военно-оперативно отношение със своите съюзници. Нищо от последвалите в българското Народно събрание дебати обаче не дава основание да се смята, че властите са били подложени на външен натиск по този въпрос.

Календарната промяна е желана и от масонството по същата причина. За уеднаквяване на датите с Европа и е твърде по-вероятно българските му последователи да са изиграли ключова роля при въвеждането на календарните промени. В хода на обсъжданията в парламента през март 1916 г. премиерът Радославов споменава, че има сигурни сведения за това, че след не много време новият стил ще се наложи и във всички останали православни страни. Приблизително така и става. Едно от първите мероприятия след Октомврийската революция в Русия е календарната реформа от 1 февруари 1918 г. ст. ст. Правителствата на Сърбия и Румъния я осъществяват едновременно на 1 февруари 1919 г. ст. ст., веднага след края на войната. Във всичките изброени случаи обаче промените остават в областта на светските дела, а поместните Православни Църкви запазват традиционната си календарно-пасхалистична система. Отказването от нея в църковен план започва през 1920 г. с Енциклика*** на Цариградския Патриарх. А сериозното участие на лица, членове на европейски масонски ложи, в този процес е вън от всякакво съмнение. Последната православна държава, която приема григорианския календар, е Гърция, като в този случай промяната е наложена силово и на Гръцката Архиепископия през м. март 1924 г.

Каквито и да са ролите на различните задкулисни политически фактори, явната отговорност за въвеждането на западния календар в България се пада на д-р Васил Радославов и оглавяваното от него Правителство. На 26 февруари 1916 г. то депозира в Народното събрание Законопроект за промяна на календара, придружен със специален текст от Мотиви към законопроекта. Веднага става ясно, че текстовете не са дообмислени и зад тях се преплитат две възможни интерпретации. Едната предполага пълно налагане на т.нар. григориански календар, включително и на римокатолическата обредна система. С други думи Българската Православна Църква ще престане да бъде автокефална**** и ще стане напълно подчинена на Римо-католическата. Другата възможна интерпретация е за преизчисляване на дните и месеците на празниците, така че те да останат на местата си в абсолютно време, но с изместени дати 13 дни по-рано. Това предопределя и резултата след гласуването. България става първата православна държава, която приема григорианския календар за светска употреба и датата 31 март 1916 год. е последвана не от 1 април, а от 14 април.

И тук, в резултат на промяната в светския календар на страната, следва нещо любопитно за българската история такава, каквато поколения наред сме изучавали. Българската държава не е била създадена през 681 г. Така твърди немският историк Херибет Илиг. Той смята, че поради календарните бъркотии наричани ту юлиански, ту григориански календар, годините между 614 и 911 не са се случвали и сега живеем в ХVІІІ век, в 1687 г. Дори още не сме се отървали от владичеството на Османската Империя. Този период той нарича тъмните векове. Историкът твърди, че Император Ото ІІ, Папа Силвестър ІІ и Византийският Император Константин VІ се разбрали да измамят света и добавили наведнъж 297 години в календара. Според тази теория публикувана през 1990 г. Аспарух, Тервел, княз Борис-Михаил и Симеон Велики не са съществували, а България не е създадена през 681 г. Тогава кога е създадена и от кого? Херибет Илиг не може да отговори на тези въпроси.

Би следвало да отдадем дължимото и на всички защитници на традиционния църковен календар, които успяват да опазят т. нар. стар стил за Църквата и тази победа се задържа до 28 декември 1968 г. След тази дата всички религиозни празници се изтеглят с 13 дни преди датата им по стар стил с изключение на два. Денят на Св. Георги Победоносец не се отбелязва на 23 април, както всички останали Християнски Църкви по света, а на 6 май заради Празника на овчаря и пастиря в България. И Денят на Св. Св. Кирил и Методий все още официално не се чества на 11 май, а на 24 май.

Макар че т.нар. григориански календар е общоприето средство за измерване на времето навсякъде по света, все още в отделни общности се използват и други видове календари, някои от които много по древни от него. Познати са още 18, които почиват на различни системи за изчисление и повече от сто техни разновидности. Не е възможно да бъдат описани в един кратък материал. Но ми се иска да спомена за прабългарския календар. Не само защото е свързан с нашата държава, но и защото е най-старият в света, създаден преди календара на маите, преди китайския, преди юлианския, преди григорианския…

Да, преди всички тях и тогава, когато нашата държава е била наричана Велика България, по нашия календар са изчислявали дните и годините, защото сме имали икономическо, политическо и властово влияние върху народите. Прабългарският календар е по-точен от Григорианския и само със секунда се различава от астрономическия. Древнобългарският календар е най-съвършеният в света и този факт официално е признат от ЮНЕСКО. Последните изследвания показват, че неговото начало е поставено през през 5505 пр. Хр. С 12-годишния си цикъл българският календар се оказва, че е първоизточникът на китайския.

             През 1976 г. ЮНЕСКО обяви древнобългарския календар за най-точния в света. Учените били поразени от гениалното и много остроумно решение на математическата задача с участието на чепатото число 365. Нещо повече – древното българско летоброене предлагало същото просто правило и за високосния 366-и ден. Прабългарският календар е слънчев. Годината е започвала в най-късия ден, този на зимното слънцестоене, около 21 декември. Този ден първоначално не е бил включен в нито един месец и седмица. Възприеман е бил като самостоятелна календарна единица, нулев ден, на прабългарски Ени-Алем. Сега се нарича Енин ден или Eднажден. С приемането на Григорианската реформа от България в календара той се включва в седмицата, която предхожда Коледа, на 20 декември. В резултат на натрупани лингвистични грешки днес вече се нарича Игнажден, а Светата Христова Църква го превръща умело в ден на Св. Игнатий Богоносец. Останалите 364 дни от невисокосната година се разпределяли в четири еднакви тримесечия (сезона) от по 91 дни или 13 седмици. Това е позволявало годината, както и всеки сезон, да започват винаги в неделя – първия ден от прабългарската седмица. Този принцип на прабългарския календар в наши дни се пази единствено в календара на Църквата на Адвентистите от седмия ден.

Единственият източник, от който се черпи информация за хипотетична календарна система на прабългарите, е Именник на българските ханове. В този кратък текст, намерен в Русия, има 12 двойки думи на прабългарски език, които вероятно означават календарни понятия. За описаните в Именника факти и свързването им с реални събития се използват записките на византийските историци, запазени до наши дни. А, че календарът е прабългарски, няма съмнение. Имената на владетелите там са със сигурен прабългарски произход. Негов първи тълкувател е финландският езиковед Миккола, който всъщност представя пред света гениалното творение на нашите предци.

 

Прабългарският календар и до днес е актуален и преобръща колата дори на претендиращите за най-съвършени образци календари. За съжаление този факт е много малко известен.

 

 

 

 

 

 

 

 

Видима е обезпокоителна прилика между двете

изображения,което доказва ,че китайците са заимствали

своя календар от прабългарския

*Созиген от Александрия (Sosigenes) е александрийски учен, живял през I век пр. н.е. и I век. Споменат е от Плиний Стари, като астроном, призован от Юлий Цезар в Рим, за да работи по създаването на нов календар. За провеждането на реформата в Рим група александрийски астрономи, начело със Созиген. Той взел за база египетския слънчев календар и значително го усъвършенствал. Созиген разделил годината на 12 месеца, запазвайки старите им наименования – януари, февруари, март, април, май, юни, квинтилис, секстилис, септември, октомври, ноември, декември. Месец мерцедоний в календара бил премахнат от него. Философски трудове на Созиген, в т. ч. и коментарите по трактата на Аристотел „За Небето“ (De Caelo), не са се запазили.

**основен папски документ с оловен, а при особени случаи и със златен печат, съдържащ разпоредба или послание от един Папа до други църковни или светски дейци. Булите са най-разпространени и използвани през Средните векове, като след XV век се издават много по-рядко.

***Енциклика е папско послание до всички католици, тя има програмен характер и може да се отнася до религиозен, политически или обществен проблем. Текстът на Енцикликата се пише на латински език.

 

**** в православието термин, с който се обозначава самостоятелна църква, административно независима от останалите църкви.