Ямболските истории на Мария Качулева: 100 години от създаването на Южнобългарския театър в Ямбол

 

Ямбол, 11.11.2022 г.

В зората на Българското Възраждане зрителите се запознават за първи път и с други форми на сценично изкуство. Операта отстъпва леко пред драматичното театрално представление и то се премества от площадите в специално създадени за това помещения. Ямболци са сред първите, които се включват в утвърждаването му. Първата театрална пиеса, изиграна от ямболци, обаче не е реализирана в Ямбол. На 11 май 1868 г. в град Браила-Румъния се играе пиесата „Покръщение на Преславский двор” от Добри Войников. Идеята е на братята Васил и Костаки Попович, преселници от Ямбол и се осъществява в двора на друга една известна ямболка – Варвара Хаджи Велева. Още седем преселници от Ямбол участват активно в реализацията на спектакъла. Важен факт е също, че за първи път тогава на сцената се появяват жени – Матилда Попович (1850-1925) и Александрина Радионова-Запрянова (1840? -1912? ), съпруга на Богдан Запрянов ( 1836-1879). И двете са родени в Ямбол и преселили се със семействата си в Браила. А Матилда Попович, дъщеря на Костаки Попович, е първата българска професионална драматична актриса. Умира през 1925 г.

Омъжена през 1880 г. за Петър Матеев (1850-1941) – един българин от Котел с необикновена съдба. Днес е трудно да преценим защо е толкова важно да бъде упоменат този факт, но всъщност появата на жени на сцената за участие в пиеса тогава е било с ефект на революция.

Първото театрално представление в Ямбол се осъществява през 1870 година. Представена е популярната за онова време драма „Многострадална Геновева“, адаптация на пиесата „Геновева” от Кристоф фон Шмидт, в превод от Павел Тодоров. Представлението е първо за града, но петото по ред за годината след градовете Плевен, Сливен, Велико Търново и Самоков. Подготвя се и се играе в читалище „Съгласие”. То е забележително събитие и за нашия град. Става възможно и е предшествано от друго с изключителна важност и значение за нацията – признаването на Българската Екзархия от Османската Империя. Подготовката на представлението е част от всеобщия духовен подем, който се наблюдава в онези дни. И, разбира се, от очакването, че най-после идва краят на петвековното робство.

Първите артисти са без сценичен опит, повече революционери, отколкото театрали, но просветени младежи, които отдават огромно значение на книгата като източник на знания, хора, които имат представа и информация за културните процеси в Европа и най-вече в Одеса – Русия, Белград – Сърбия и Браила – Румъния. Георги Дражев и брат му Ставри Дражев, Драгомир Николов, Стоян Томов, Никола Симеонов, Щерю Ковачев, Николай Попиванов, Филип Попгеоргиев, Кольо Шестаков, Стоян Парушев, Васил Апостолов, Иван Кюртчитодоров, Васил Мандров, Христо Чакмаков са първите читалищни дейци, които се захващат с подготовката на спектакъла. Спектакълът е натоварен с много очаквания от ямболци и дълго време е повод за възторжени коментарии.

Любопитен факт е, че в спектакъла участниците залагат повече на музикалното оформление, отколкото на драматичното начало. В издавания по това време вестник „Македония“ от 23 май същата година е поместен следният отзив по повод представлението:

На вторий ден на Възкресение имахме удоволствието да видим да се представи отдавна подготвената драма „Многострадална Геновева“. Това бе възбудило любопитството на цял град и народът бе изпълнил театралната зала, която можем да кажем бе доста добре украсена. Представлението, ако ни е позволено да дадем мнението на присъстващите по-опитни зрители стана твърде добре.

Музикалната банда, която се състоеше от шестима души омайваше зрителите със сладки звукове…

И нищо по-подробно за сценографията, сценичните костюми и изпълнението на актьорите.

Въодушевени от успеха си с реализацията на драмата „Многострадална Геновева”, три години по-късно, през 1874 година почти в същия си състав театралните ентусиасти се заемат с поставянето на драмата „Иванку, убиецът на Асеня“ от Васил Друмев. Премиерата в Ямбол на 8 януари 1874 г., едновременно с реализацията ѝ в Цариград, е един символичен жест, който да покаже, че нашият град не отстъпва по духовно израствване, но е имала и друга цел – да повдигане духа на ямболци и да бъдат набрани средства за „комитетското дело”. Пиесата е първата специално написана българска драматургична творба и се поставя за първи път в България в Ямбол, доста рискована идея за група младежи – ентусиасти, които си нямат никакво понятие как се прави театър. Но те се справят чудесно, макар да не им достига кураж да допуснат жени на сцената. Главната героиня в историческата драма на Васил Друмев е Мария, дъщерята на цар Асен I. Ролята е изпълнявана от самия Георги Дражев  Хаджигеоргиев (1848-1876), революционер, син на Дражо Хаджигеоргиев, ревностен деец в борбата за българска просвета и църковна независимост в Ямбол и областта, който бил принуден с голямо съжаление да обръсне красивите си мустаци и дни наред да ходи с фустите на майка си, за да привикне към поведението на една жена. Премиерата на драмата е свързана и с една забавна случка.

В действие трето, сцена трета, явление шесто от драмата най-после се срещат лично Мария и царският военачалник Иванко, който се подготвя да убие баща ѝ Асен I. До този момент те само са въздишали един за друг пред останалите действащи лица, но тук най-после достигат до същността на въпроса. Започва диалог между двамата влюбени и някъде към края му има един епизод, в който уплашената Мария казва:”Ти си тук, Иванку, и с оружие!”,а той ѝ отговаря: „Татка ти ще загине, Марийо, от мойта рука, що държи ножа!”. Но на премиерата изпълнителят на Иванко – Драгомир Николов, вероятно от притеснение, забравил репликата и като не разбрал какво му подсказва суфльорът, отговорил: „Не бой са, Марийо, ножът е дървен.” И залата избухнала в смях. Фразата се оказала особено устойчива и повече от век се употребява безразборно. Много пъти тези, които се възползват от нея в разговор, не само че не знаят по какъв повод е била произнесена, но и какво е означавала за първите зрители в салона на ямболското читалище през 1874 г. в надвечерието на Априлското въстание.

В следващите двадесет години театралните постановки са малко на брой и нямат онзи заряд на ентусиастите около Георги Дражев. Повечето от тях загиват в битката за освобождението на България и читалищната театрална самодейност почти изчезва до 1889-1891 г., когато отново се подновява театралната дейност в салона на читалището, но се играят само отделни части от пиеси и театрализирани диалози, подобни на тези, които днес наричаме „скеч”. Известно раздвижване на театралната сцена се забелязва в края на века и първото десетилетие от новия век. В родния си град се изявява за първи път като любител-артист и рецитатор Кирил Теллалов, виден политически деец, режисьор и ръководител на театрална трупа от аматьори. Има заслуга за това, че поддържа жив театралния живот в града и благодарение на него в периода 1891-1894 г. в Ямбол се издава библиотека „Театър“, която поставя началото на периодичния театрален печат в страната. В началото на ХХ век ямболската театрална публика посреща и първите пътуващи трупи на Матей Икономов, Роза Попова и Комичен театър на братя Касабови. Разраства се театралната дейност в града и през 1920 година се създава Акционерен театър. Това е началото на вече професионално организираното театрално дело в Ямбол. На страниците на в. „Правда“ от 15 март, същата година четем:

На 20 февруари 1920 г. е основан Акционерен театър, който започва да дава редовно своите представления от 28 с. месец. Основателите му са господата П. Петров, В. Богданов и артистите: Г. Стаматов, Н. Гайдов, Тр. Трифонов, г-жа Зл. Трифонова, Н. Щилиянов, В. Гълъбов и други.

На 11 и 12 април същата година в Ямбол се представя за първи път драмата „Край мътния поток“ от нашия виден съгражданин Панайот Керемедчиев, която е първата оригинална драматургична творба, написана специално за местната театрална трупа.

Две години по-късно, през 1922 г., град Ямбол е обявен от Министерството на културата тогава за седалище на Южнобългарския театър, под чието ръководство са поставени театралните трупи в днешните области – Ямбол, Сливен, Хасково, Стара Загора и има статут на професионално сдружение.

В същата година, отново под егидата на Министерството на културата, в Ямбол е открит първият в България драматичен курс за професионална подготовка на кадри под ръководството на Антон Попов (1853-1927) – един от видните български артисти и основател на Народния театър. От 1927 година прераства в първата драматична студия в България.

Във в. „Тунджа“ от 1922 г. по този повод е записано:

Южно-българският народен театър в Ямбол на 1 того откри театралния си сезон с пиесата „Тоска“ на В. Сарду. Салона бе буквално изпълнен с публика, която ласкаво се отзова към това културно начинание. Държа се кратка реч за значението на драматическия театър. Военна музика изсвири увертюра и играта започна. Този спектакъл беше едно истинско тържество за гр. Ямбол. Дълг на ямболци да подкрепят театъра, щото той да стане гордост на града ни.

А група изявени театрални творци, сред които са Георги Стаматов, Антон Попов, Панайот Керемедчиев, Георги Попов, Димитър Нешев, Николай Фол, подемат акция за набиране на средства, с които да се подпомогне изграждането на театрален салон в града и финансирането на драматичния курс за професионална подготовка на кадри под ръководството на Антон Попов. През 1927 г. в Ямбол вече има професионална трупа и започва частично оборудвана театрална зала в сградата на читалище „Съгласие”. Всички професионални и непрофесионални артисти, театрални дейци и просветители излизат с Прошение до Министъра на културата за създаване на Общински театър със собствена сграда. В същото това време нашият съгражданин, писателят Страшимир Кринчев (1884-1913) развива оживена дейност на театрален критик и лобира сред софийския елит за това, поетът Васил Карагьозов (1889-1925) написва драмата „Тайните на Вардар“, а художникът Иван Славов рисува първата оригинална театрална завеса.

Седемнадесет години продължава битката на ямболската културна общественост да бъде признат професионалния статут на Драматичния театър в града и най-после през 1939-40 г. той е преименуван в Ямболски общински театър. Но на Министерството на културата му трябват още десет години, за да признае трупата като професионална. На 8 октомври 1949 г. след Указ на театрите в НР България от 27 юни 1949 г. и с премиерата на пиесата „Царска милост“ от Камен Зидаров театърът най-после вдига завеса като професионален институт. Същата година с Указ № 794 от 24 септември 1949 г., публикуван в ДВ, бр. 224, 28 септември 1949 г. страната е разделена на 14 окръга, които обхващат 101 околии. В границите на Ямболски окръг са включени Ямболска, Сливенска, Котелска, Елховска и Тополовградска околия. С едно от първите си решения новото окръжно ръководство на Ямбол определя сградата на читалище „Съгласие” като театрална сцена и осигурява средства за цялостното преобзавеждане на залата и подмяна на сценичната техника. Извършен е пълен ремонт и вече професионалната трупа се настанява в новите помещения. На 1 януари 1952 година Ямболският театър става Държавен драматичен театър.

За съжаление безрезервната подкрепа на местното ръководство е за кратко. През 1951 година започва поредното административно префасониране на държавата. Ямболски окръг е закрит и територията му се поделя между Старозагорски и Бургаски окръг. Ямболска, Сливенска и Тополовградска околия се присъединяват към Стара Загора, а малките Елховска и Котелска околия към Бургаски окръг. Драматичният театър се оказва без субсидии и без стабилна финансова подкрепа. Въпреки това представленията и новите премиери продължават със същия темп до 1956 год., когато Старозагорското окръжно ръководство предприема курс на целеви икономии в културата, които засягат по-тежко Ямболския театър. Следва разпореждане, според което сценичното оборудване и гардеробът се отнемат в полза на Хасковския и Старозагорския театър, а трупата се намалява на половина. Опустошението е значително, но все пак не ликвидира напълно театъра. Ямболската общественост се вдига в защита на театъра си. Протестни писма, срещи с отговорни държавни фактори и непрестанни молби в крайна сметка спират решението и част от оборудването и гардероба са върнати, но в неизползваемо състояние. И трябва да изминат още години, за да се върне театърът на своите предишни позиции. За да преживее още една дълбока криза след 1989 година като част от българските културни институции в епохата на демокрацията. Новите държавни ръководители с огромно облекчение „се отървават” от финансирането им, прехвърляйки ги заедно с науката и частично образованието на чужди НПО-та и фондации като „Отворено общество”. Една от огромните грешки, които бяха допуснати. Чуждите юридически лица съсипаха българската култура и дух и привнесоха неприсъщи за българина обичаи и нрави,които не го направиха нито по-интелигентен,нито по-образован,нито възпитан по-добре в духовни ценности, които да го превърнат в завършен човек и гражданин на България или на света. На когото, както му харесва.

Като обръщаме поглед назад от дистанцията на времето, трябва да отдадем дължимото на първите, на тези творци, които приемат актьорската професия като мисия за възпитанието на хората. И може да се каже с висока степен на достоверност, че през годините Ямболският драматичен театър оформя културния живот в града наред с Музикалния театър Духовия и Камерния оркестър, детските музикални и хорови школи, фолклорните танцови и певчески състави и хилядите самодейци. Ямболският драматичен театър е сред онези културни институции, които подемат  редица инициативи, канят се на гастрол известни режисьори и актьори, установяват се връзки с театри от страната и чужбина.

На ямболска сцена започват творческия си път редица млади дарования, които оставят ярка следа в българския театър и култура, артисти, които формират в годините феномена, наречен Ямболска публика. Оттук започва творческият път на изтъкнати театрални дейци: Мирослав Миндов, Николай Люцканов, Николина Лекова и незабравимите в спомените на зрителите дългогодишни участници в трупата: Девка Благоева, Иван Славов, Стефан Арсенов, Милка Попантонова, Господин Везирев, Анко Чернев, Щилиян Кунев, Надя Чобанова, Катя Тодорова, Надя Василева, Рачо Канев, Пепа Белева, Тодор Кожухаров, Дора Кожухарова.

Огромен е списъкът на режисьори, актьори, художници, драматурзи, минали през Ямболския театър и оставили частица от себе си.

На Ямболската театрална сцена гастролират познати и обичани актьори като Кръстьо Сарафов, Иван Димов, Владимир Трендафилов, Константин Кисимов, Д. Панов, Зорка Йорданова, Милка Колчакова, Стефан Гецов, Катя Зехирева, Ирина Тасева, Мирослав Миндов, Андрей Чапразов, Любомир Кабакчиев, Кирил Господинов, Милена Атанасова, Николай Калчев, Мария Статулова, Стефан Попов, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Георги Парцалев, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Васил Попов, Стефан Данаилов, Цветана Манева, Георги Мамалев, Стоян Попов, Г. Георгиев — ГЕЦ, Таня Масалитинова, Пламена Гетова, Стефан Мавродиев, Недялка Симеонова. Трудно могат да се изброят толкова много имена в един кратък материал.

Плеяда именити български режисьори са оставили по нещо от себе си във всяка една реализирана постановка. Не можем да не споменем Янаки Стоянов, Крюгер Николов, Стефан Златев, Александър Раев, Георги Въжаров, Николай Люцканов, Васил Луканов, Слави Шкаров, Иван Кондов, Надежда Сейкова, Асен Шопов, Симеон Димитров, Руси Карабалиев, Илия Добрев, Николай Георгиев, Бойко Илиев, Илиян Симеонов, Христо Стойчев, Недялко Йорданов, Мари-Матен, Митко Жеков, Иван Кушелиев, Радка Матева, Васко Абаджиев и много други.

Все още от 1956 година и до днес кънтят стъпките по сцената, а в полумрака на сенките, като знамение за вечността на изкуството, витае духът на незабравимата Невена Коканова. Едва на 17 години, тя прави първите си стъпки на Ямболската театрална сцена в ролята на Жулиета от „Ромео и Жулиета” на Уилям Шекспир. Остава завинаги в спомените на ямболци, те дават името ѝ на своя Драматичен театър. Невена Коканова, нейният живот и творчество, са свързани с град Ямбол и неговите театрални традиции, където ежегодно се провеждат театралните празници „Невена Коканова”. На тях за успешно представяне на млада актриса се връчва грамотата „Босоногата Жулиета”. Наречена е така, защото в спектаклите на „Ромео и Жулиета“ актрисата играе на сцената боса, което впечатлява силно публиката, привикнала да вижда актрисите в тази роля стегнати в тежки рокли и високи обувки. По стечение на обстоятелствата и последната роля на Невена Коканова в театъра – Абби от пиесата на Юджийн О`Нийл „Любов под брястовете”, е свързана с Държавен драматичен театър Ямбол. Пиесата е изиграна 147 пъти пред публика в сезон 1988-1989 год.

Запазила съм един детски спомен от времето, когато Невена Коканова беше за първи път Жулиета в Ямбол. Баща ми и чичо ми в ония години поддържаха сценичното осветление на театъра и понякога ме водеха на представленията. Била съм на 5 годинки и по приумица на режисьора бях “наета” за участие в масовката по време на дуела между Ромео и Тибалт. Известната ямболска актриса Катя Тодорова имаше за задача да ме води за ръка. Бяха ми преправили стара кадифена рокля и получих първия си сценичен костюм. Обикновено изчаквах за появата си на сцената в голямата дамска гримьорна, където се подготвяше и Невена Коканова за спектакъла, а майка ѝ строго съблюдаваше какво става около нея. Мисля, че не ѝ бях много симпатична, защото често ме избутваше в коридора и създавах проблеми на сценичните работници. За разлика от нея, Невена Коканова, винаги усмихната, често ме черпеше с бонбони. На един спектакъл, не помня кой по ред, след като майка ѝ ме изтика в коридора и тръшна зад мен вратата на гримьорната, аз се разплаках и тръгнах да търся собствената си майка, но попаднах на сцената по време на действието. Объркана, започнах да обикалям и коренно промених поставения мизансцен. Забелязвайки вероятно моята ненавременна поява, Катя Тодорова се опита да ме хване, аз побегнах, спънах се в роклята си и се пльоснах между шпагите на Ромео и Тибалт. Те спряха дуела и сигурно няколко секунди се гледахме внимателн, докато Невена Коканова не излизе иззад кулисите, хвана ме, аз се разревах с пълно гърло, но поне дуелът между актьорите продължи. А моята сценична кариера приключи след тази случка. Бях „уволнена”.

Държавен драматичен театър „Невена Коканова” в Ямбол съществува от 60 години като такъв, но 152 години като разпознаваема театрална трупа. Преминава за това време през много сътресения, тревоги, спадове, отрицания, но има и своя устремен възход, който създава в България забележителни творчески личности. Техните имена трябва да се помнят от всеки, който вярва, че духът български никога няма да загине.