Ямболските зевзеци: Ачето – един вечно зает каргонски мъж

Ачето някъде зачезна. Или си е нейде из неговата територия, Каргона, и си говори по мобифона, който всъщност изобщо не работи.

Това никак не пречи на Ачето да провежда дълги и важни разговори.  Добра душа, надали обяснява на някой за Досиетата  Х, не му е там на него дерта.  Ачето е малко нещо еротоман, почти в кръга на шегата, което пък вероятно е плод на някой местен зевзек, показал му някога няколко мръсни знака.

И Ачето ги помни. И ги помни с радост, като явно си мисли, че доставя още по-голяма, огромна радост, на целокупното ямболско население, което е плъзнало из парка и стъргалото, и таман сега е часът левентът от Каргона да се изяви.

От речта му нищо не се разбира, ломотене някакво, ала той е щастлив – излизат звуци.

Боже, имахме един професор, Иванов, като чуеше тая дума – звуци, подлудяваше. Никакви звуци, подобни глупости само при поетите, а тук, в часовете ми по фонетика, имаме звукове.

Добре де, звукове, само че и в тая територия така и не проумяхме никога какъв е приносът на проф. Иванов в българското езикознание. Освен един, цицащите африкати, тоя номер се оказа, че бил в това как се мамят животните –прасета, кокошки, всякаква гад.

Не е много за един професор по фонетика, който, за капак, идваше от столицата, и коронният му номер бе да рече: ”И не ме гледайте тъпо в черните очила!”. И без тъмните очила си беше тъп, затова нямаше никаква изненада, че синът му ни бе колега. И бе най-силен по бригадирското движение – все някакъв ударник, все някакъв командир го даваше.

…Ачето си върви преспокойно някъде към улица „Варна”. Вдясно от него има полупивница-полукафене, обаче той е съсредоточен в разговора си по мобифона, и не му е до спиране тук или там. Вероятно човечеството има да казва нещо съдбовно на Ачето, или обратното – важното е да имат такава кауза.

В зала „Диана” той си имаше постоянни благодетели –  някогашният шампион по бокс  Николай Ганев не пропускаше да пусне някой лев в шепата на Ачето, макар че той май не му иска пари. Николай обаче му знае реда, сигурно е чувал и оная работа – че лудите са деца на Бога, и не иска такъв син да скита без стотинки.

Димитър Мутафов, заслужилият треньор по бокс, веднъж ми обясняваше как един от най-талантливите му възпитаници процедира с парите си – ако изкара пет лева, четири ще даде на някой. Николай се опитваха досега да го убият поне два пъти. Първият път бившият национал до 63,5 килограма бил прострелян от пратения му килър в крака, което не му попречило да го настигне. И да го натупа подобаващо. Тази история бе станала на улица „Раковски” , така че бързо се разчу.

То и как няма да се разчуе, откакто се помня, Николай Ганев все е прицел на някой.

Ако килърите имат друга мишена, полицията ще го емне за нещо. Тогава, след като опитаха да го очистят на ул. „Раковски”, на другия ден преди пладне минавах покрай Поликлиниката. Вече се бе чуло за снощния опит да пратят Ганев рано в гробищата. По онова време аз изобщо не го познавах, освен като ас от ринга в зала „Диана”. Той – на ринга, естествено, аз  – сред ревящата публика, която му дава акъл кога и как да повали съперника си.

По онова време в Ямбол май всеки даваше такъв акъл, ако не на Николай, то на Дончо Дончев или на Петър и Стефан Аврамови. Е, и на Живко Джурелов, лека му пръст, той излизаше последен между белите въжета, нямаше в „ Лъсков” (Ямбол) по-тежък боксьор от каргонския левичар.

Джурелите направиха цяла боксова династия. След  бащата, на ринга почнаха да излизат синовете му – най-напред  Милен, а после и Веселин. Милен бе и първенец на България, но рано се отказа и си потърси късмета в Лондон.

Само че извън въжетата.  Докато Милен бе в средните категории, по-малкият му брат, Веско, вървеше по килограмите на баща си. Старият, Живко, все го спъваше за големите първенства Атанас Суванджиев. И той левичар, за капак от Сливен. Други не помня, поне в зала „Диана”, да са създавали проблеми на Живко Джурелов. Веселин, малкият му син, също имаше една-две закачалки, от които не можеше да иде на европейско първенство.

Веднъж, пак в „Диана”, игра с Бахчеванов, по онова време не само национал, а и медалист от големи шампионати. И двубоят не вървеше на добре,  Дончо Дончев беше в треньорския ъгъл, бяха вече се скарали с Мутафов. Работата не вървеше на добре, и дори публиката съвсем се смълча. Кръвта на династията обаче се пробуди, и като запука Веселин шампиона, оня едва се отърва от поражението. Бе въпрос може би още на 15 секунди.

Всъщност, един единствен човек не даваше акъл как да бъде повален противникът на Ганев или на Жельо Стефанов. Пак оня, великият Мутафов. Той явно си казваше, каквото има да казва, преди излизането на ринга, и неговите хора просто трябваше да следват указанията. И досега  Мутафов има тоя тертип – никакво палене около въжетата, явно важното, работата, я прави преди това.

А край ринга гъмжи от спецове – ляв, десен, ляв, десен, ако ни ги познаваш, ще помислиш, че Мохамед  Али е тяхно творение. Или поне Ивайло Маринов и Сарафа.

…Ачето е доволен – Ганев му е дал някой лев, публиката в залата също го е уважила, задявайки го за едно друго, и е време за мобифона. Ако не по улица „Варна”, то на излизане от градинския мост, щом  те търси човечеството, няма за кога да отлагаш…

Няма за кога да отлагаш, но наскоро мой познат бродил из Каргона и съзрял Ачето. Само че като некролог, преди три години още преминал в запаса на мъртвите. Така че каквото е имал да казва, може би го е изрекъл, въпреки че неговата голяма пиеса не бе тази с думите, а в другата, на жестовете.

Борислав Ненов