Ямболските арменци и ямболските тракийци: бягството от смъртта

Площад Освобождение ЯмболНамира се на улица „Раковски”, и все още някои му казват Арменския блок, макар че арменци в Ямбол почти не останаха. Не са заминали за Армения, те не са като ямболските евреи, които на два пъти, само в рамките на 40 години, напускаха града край Тунджа, за да се заселят в Израел.

„Израел е фашистка държава”, казвал навремето ямболският вестникар и поет Лео Коен. Казвал го пред Кирил Кръстев, първият българин написал монографии както за Жорж Папазов, така и за Пабло Пикасо. Преди 10 ноември 1989 г., за сведение на ония с късата памет.

Ямболските арменци, както, разбира се, и всички други в Третото българското царство, нямат избор. Кланетата в Османската империя през 1915 г. ги хвърлят в ужасен бяг. Бяг за спасяване на кожата. България ги приема. И тях, и бежанците от Одринска и Беломорска Тракия, те пък етнически българи. Царство България приема и част от бягащите от Съветска Русия белогвардейци, за да стане съвсем пъстър и многоброен букетът от народности край Тунджа, Марица, Искър, Дунав.

След 100 години, един български арменец, композиторът Хайгашот Агасян, се разплака от радост, защото дочака най-сетне светът да признае, че над неговия народ е извършен геноцид. Ако бяха евреи, арменците далеч преди 2015 г., щяха не само да получат това признание, а и да им превеждат крупни пари и от САЩ, и от къде ли не. Включително и от Германия – дори когато бе разделена от Берлинската стена, а и до днес, Германия изплаща нацисткия геноцид.

Евреите, били български, или други, са „обречени” да ги следват парите.

…С писателя Антон Баев сме седнали да пием по нещо в центъра на Ямбол. Някога това заведение се казваше „Байкал”, през 60-70-те години на миналия век, после, още в пролога на демокрацията, стана „Ню Йорк”. След това смени поне три имена, но така и не намери добър стил. Питам Антон как е арменският етнос под тепетата. Чудесният поет и романист от Пловдив е на одринска вълна обаче, имал вземане-даване с турски поети и журналисти, били по-етични от нашите арменци. Там, под тепетата, винаги арменците имаха роля, и то не в миманса, именно това може и да променило нещата. Не съм ходил в Одрин, въпреки че е на една дрямка от Ямбол. Нашите хора ходят повече в Чорлу в последните години – имало там фабрика за прах за пране. И бил евтин. Не съм чувал, откакто съществува България, някой да ходи да си купува прах за пране в Чорлу. Нито пък дрехи. Сега непрестанно ходят…

Има в Ямбол улица „Чорлу”. И не е кръстена на фабриката за пране. Тоя квартал, Аврен, е населен с мъка. Застинала из стаичките на все още несъборените малки къщи (това предстои, хора с много пари правят големи кооперации), в които вече няма почти никой, за да разкаже как предците им са бягали от смъртта. От смъртта в Османската империя. Уточнявам, и натъртвам, защото в България някои почнаха да разказват историята на Османската империя като фиеста, като баклава. Кемал Мустафа Ататюрк пък за мнозина е баща на световната демокрация. Невежеството обича тунджанското поле. И не само него.

Улица „Чорлу” не е самотна, наоколо са „Драма”, „Енос”, Галиполи”, „Силиврия”, „Ксанти”. И „Аврен”. От това село са бягали с кошмарна сила българите-тракийци от Османската империя. Искали са още да виждат изгрева, завалиите.

Пристигнали по бели гащи почти. Къщи, ниви, ливади, добитък, инвентар – почти всичко отишло в огъня. Ямбол ги посрещнал. Както арменците, както белогвардейците после. Евреите вече били тук.

„Не се радвали особено в Ямбол на бежанците от Тракия”, каза ми преди време един депутат. Той знае, за разлика от много други, тъй като неговите предци са бягали от оня ад, в Турция. Когато ми го каза, се изненадах. Край Тунджа винаги се е считало, че бежанците са приети с отворени обятия. Прегледах си записките по тукашните работи, и видях, че оня човек е прав. Или доста близо до истината. Ямболската градска управа се сепнала в онова време – толкова нови хора, а градът – малък. Ще искат земя, ще искат подслон, ще търсят и те работа. Ямбол е бил относително малък, разбира се. Тук, край Тунджа, и досега тази митология плиска, макар че по време на Третото българско царство, а и след 9 септември, по мащабите на страната ни, Ямбол никога не е бил малък град. Малки са Панагюрище, Лом, Елхово. Ловеч е малък, Благоевград, Велико Търново също, сравнен с населението на Ямбол. Ямбол е сравним, по броя на населението, от Освобождението до ден днешен, с Шумен. Тук обаче гледат повече в салкъмите, отколкото в статистиката. И всеки „другоселец” им се вижда дошъл от Париж.

Ямбол в началото на 20-те години на миналия век имал земя колкото щеш. Само да има сърце, а не бакалски сметки. Явно второто е било силно, затова хем дават братска прегръдка на бежанците от Тракия, хем им се свиди земята. Избягалите от смъртта са подвили крака на края на Ямбол – на къра. Преди 90 години, през 1925 г., е написано в един от протоколите на местната управа:

„В Ямбол има едно селище на общинско място под название „Авренския квартал”,  населен с бежанци. Давайки под наем тия места, с всеки е сключен договор и наема одобрен от Общинския съвет. Сега искат крепостни актове, за да могат да вземат разрешения им от държавата кредит за постройка жилища.

И още нещо е написано при това събиране на градската управа:

„РЕШИ: Аврена и до пионерните казарми, инвалиди да се продадат на публичен търг”.

Оня човек, вече бивш депутат, сега просто син и внук на тия бежанци, е бил прав – нищо не се е дало ей така. Крепостният акт означава в ония години нотариален акт. Юридическият термин за хора без къщи е бездомници. Бежанците от Тракия в Ямбол, и по всички други места в България, са такива. Такава са и други – тези, които идват към градовете от селата. Прадядо ми не е бежанец, той пристигнал в Ямбол от село, близо до Елхово, в 1914 г. В нотариалния акт за къщата на сина му, моят дядо, пише, че е крепостен акт. Пише и че е купил общинското място от местната управа, тъй като е бил бездомник. И по-големият му брат така купува, и другият му брат. Срещу нашата къща има и от другите бездомници – бежанците. Те трябвало да хвърлят в огъня голям имот, там, в Тракия, скоро пак ми обясняваше съседът. И клатеше глава – никога няма да получим обезщетение. Иначе пазел всички документи за собствеността.

Ако беше евреин, нямаше да чака вечно, може би.

През една къща от тоя бездомник, има турска къща. И тя е строена в средата на 20-те години на миналия век. Ремзе, така се казваше кадъната, така – „кадъната”, я наричаше баба ми, светла й памет. Много се имаха с Ремзето – ходеха си често на гости. И ту баклава, ту сладко от смокини. Тогава имаше в Ямбол много смокини. Такива едни женски работи.

А до кадъната, пак къща на бежанци от Тракия. До тях, пак такава къща, и една вътре, в двора, която почти не се вижда от улицата. Съседните къщи са били на брат и сестра. Това е в началото на Търновския квартал, но така, един до друг, са били доста от къщите и на бежанците, получили земя по пътя за Кукорево. В нареченото през 1925 г. в ямболските документи „селище Аврен”.

Арменци няма нито в Аврен, нито в Търновския квартал.След добирането до Ямбол, те се настанили по към центъра – близо до днешния площад „Боровец” и около улица „Раковски”. При погрома, устроен им от младотурците, някои все пак успели да вземат по някоя пара, или украшения от злато и сребро. Не били никак малко обаче и другите – тия, които спрели край Тунджа голи като пушки. Класическата версия, че арменците са по тънките занаяти – бижутерия, сарафлък и подобни, често е преувеличение. В Ямбол много от оцелелите от „безредиците”, такова е турското определение на геноцида, хванали шлосерските инструменти, или блъскали с чуковете, за да изкарат за хляба. Един от тях, Хамо Терлемизиян, разгърнал силата си и направил машиностроителна работилница. Нарекъл я „Сила”. Не била голяма, но именно върху нея стъпила „народната власт”, когато решила да прави в Ямбол тежка промишленост. Национализирали, има си хас, фабричката на Терлемизиян, оставили обаче името – „Сила”. Това сетне е едно от най-крупните предприятия край Тунджа, над 3000 души изкарваха там прехраната си.

А в по-тънките занаяти имало и в Ямбол арменци, няма спор. Най-престижното кафене през 20-те, а и през 30-те години на миналия век, „Апел”, е на Апел Керпечиян. На пъпа на града, залепено за Безистена, който през 1926 г. обаче, се превърнал, по идея на кмета  Стоян Митев, в Хали. Един от неколцината с фамилията Агопян имал сладкарница също на центъра, една от трите аптеки държал Алберт Нурян. Втората е на Иван Даов, третата също държи българин – Петър Гурджев. Едно от най-популярните имена в България, това на Анахид Тачева, съпругата на Коста Цонев, тръгва от тук. Анахид е ямболска арменка, но с родителите си рано се преселва в София. Но се топят и арменците край Тунджа – като българите. Като евреите, но те се изтеглиха в Израел, и идват рядко. Имаше детски учителки арменки, футболни съдии. Шефът на КАТ днес е арменец, класическата музика, оперетата, докато съществуваше, изобилстваше от арменци. Рупен Манавян, светла му памет, бе пък областен управител. Бе и кандидат на СДС за кмет на Ямбол. Тогава той често казваше, че иска да бъде като оня легендарен кмет, Стоян Митев, управлявал градските работи 20 години – от 1923 до 1944, с едно кратко прекъсване от три лета.

Все още му казват Арменския блок. Понякога виждам някоя възрастна жена от този етнос, приседнала на терасата си. По-често, уви, виждам некролози на този блок – топи се неумолимо народът, гледащ вечно към Арарат.Вече по своя воля, пръснал се по големия свят, но пазещ спомена за това, че тук, в Ямбол, в България, те са приети като свои, като християни, като братя…

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply