Ямболската одисея на „Голата маха”

След  дълго, много дълго отсъствие, може би повече от 30 години,  статуята, известна сред някогашните ямболски младежи, а и не само сред тях, като „Голата маха”, се завърна.

Завърна се в интерпретацията на Руслан Русев-Роко, този път обаче изработена от пластмаса. Първата статуя беше от бронз, втората от мозайка – и двете обаче бяха откраднати или просто хвърлени в река Тунджа от местни келеши. Мястото, на което се събираха на тумби учениците най-вече от Математическата гимназия ( тогава, при това, което наричахме комунизъм, „Николай Лобачевски” ) , от Техникума по механотехника ( в ония времена „Димитър Димов” ) и от Политехническата гимназия „Васил Левски”( тя си запази името, все пак това е Апостолът, и никой, все още, не смее да го барне, само политехническа отпадна от наименованието й ).

От тези три училища от горния курс, понеже са съвсем близо до парка. Махата обаче сетне опустя. Едно, че „Голата Маха” изчезна, а и по време на кметския мандат на Кирил Тодоров, този кът от знаменития ямболски парк бе потънал в бурени, а и не само той, защото на практика градската градина изобщо не се поддържаше.

„Голата маха”, всъщност, няма нищо общо с прочутата картина на Франциско Гоя. В платното на испанския художник голата дама е полегнала знойно на пищно легло, и нищо от позата й не отпраща към ямболската статуя.

Творбата в нашия парк беше реплика на „Малката русалка”.  Тя тръгва от прочутата приказка на Ханс-Кристиян Андерсен, написана през 1813 година, а един век по-късно, през 1913 година, на пристанището в Копенхаген е поставена нейна статуя от бронз , която се превръща в един от символите на Дания.

Приликата между датската „Малка русалка” и ямболската „Гола маха”, не подлежи на никакво съмнение, така че е неясно по каква асоциация тази скулптура „отива” към сладострастната дама, увековечена от Гоя през 1800 година. Всъщност, не е сложна извивката на аналогията – голотата е навързала едната статуя с другата, нищо, че при „Малката русалка” няма и намек за еротика, докато тя блика от произведението на Франциско Гоя.

Затова и само 13 години след като испанецът е нарисувал платното си Инквизицията решава въпроса, като конфискува „Голата маха”. И не само нея, а и „Облечената маха”, защото великият майстор рисува и втора творба, като покрива с дрехи графиня Алба, за която се твърди, че е позирала за картината.

Втората „маха”, според някои, е дори по-еротична от първата, а явно така са считали и от Инквизицията, щом конфискуват и безобидния уж вариант. Подозирам, че „босовете” на Инквизицията дълго и упоително в късни часове са се събирали да се насладят на картината. Черно на бяло няма данни за това, но щенията на плътта са неизтребими. Освен ако не са били кастрирани „шефовете” на Инквизицията. Ала за подобна мярка нямаме данни…

 

“Малката русалка” на пристанището в Копенхаген също е гола, но позата е съвсем друга, както и излъчването й, така че няма никаква прилика с картината на Гоя. Но съдбата и на бронзовата русалка, която тежи 175 кг , е също скандална.

От 1960 година насам „Малката русалка” е поваляна, на два пъти е обезглавявана, поливана е с розова, червена и зелена боя. Преди време към нея се насочиха мюсюлмански „блюстители на морала” и сложиха фередже на символа на Дания, сетне поставиха в ръката и секс вибратор…

Руслан Русев-Роко е създал изящна реплика на ямболската „Гола маха” и творбата от няколко дни привлича все повече погледите на съгражданите ни. Нужно е обаче да се направи малка пътечка до статуята, за да могат хората да се фотографират до нея, а не да газят из пръстта, която е подготвена за цветя.

Има наоколо достатъчно място за лехи от цветя.

Нужни са и няколко пейки, защото оная „Гола маха” от времето на соца, събираше младежите не само за игра на карти и спорове за футбол, а и в опит да се поуталожи избухналият пубертетен огън с по някоя целувка, съперничеща на оная от филма „Отнесени от вихъра”.

…Един приятел ми изпрати няколко стари снимки на ямболската „Гола маха”.

На едната щастливо са се увековечили квартет гимназистки. Трябва да е било ранна пролет или пък ранна есен, защото момичетата са с по-топли дрехи. Личат неизбежните в ония времена емблеми на училищата, е, не дотам, че да може да се разпознае коя е от Политехническата гимназия, а коя е прибягала дотам от Механотехникума. Девойките са наперени, едната е стъпила на самия постамент, редом с „Голата маха”. Дали не е искала да си разменят местата или някой ден и нея да я нарисуват и славата й да обиколи поне Балканския полуостров…

Другата е стъпила в езерцето, то е празно, така че няма как да си съсипе обувките, което щеше да е чиста проба трагедия. Останалите две бъдещи хубавици са скромно останали в периферията на фотографията. Може би после именно те са излезли под светлината на прожекторите , и за тях са се били до кръв мъже или са бягали от брачното ложе…

…На втората снимка е зима. Един самотен млад мъж е решил, че няма за кога да чака пролетта и е останал в нечий албум, обаче застанал на почетно разстояние от ямболската „Гола маха”. Новият носител на Нобеловата награда за литература Патрик Модиано веднага би го пратил в амнезия, сетне би го прехвърлил леко в реалния свят, за да търси отломки от миналото си. От себе си. Човекът, който ми прати този фотос, не обясни кой е на него, аз пък не го попитах.

Ще се обадя на Патрик Модиано да разнищи поредния попаднал на улица „Тъмните магазинчета”.

…Последното кадро със сигурност е от края на 70-те години. Цветна снимка, което бе рядкост за ония години на соца. И не само е цветна, а „Голата маха” освен че е бронзова, е и до пълното езерце. За да е всичко съвсем нереално или като за рекламен албум, около статуята се е ширнала чудесна морава, обрамчена от розови цветя.

( Тия цветя никога няма да ги науча по име. Като деца и по наблюдения ни водеха, и по ботанически книги съм ги гледал, и приятели с такава професия са ми обяснявали, няма полза обаче, но и без това все някак се живее ).

…”Голата маха”, която излезе, че е „Малката русалка”. Вместо пищната дама, заседнала в сърцето на Франциско Гоя, едно невинно създание, излязло под перото на Ханс-Кристиян Андерсен. И купища ямболски спомени – къде потребни, къде по-добре никога да не си спомни човек за тях.

Оная вечер минавах край новата версия на ямболската статуя, за по-сигурно направена от пластмаса ( братята-роми не бива да се предизвикват). Притъмняваше, край езерцето ту проблясваше, ту изчезваше светлинка.

Поспрях, поогледах се, един мъж на възраст откровена над средната, смутено стана и стъпка фаса си.

Дали излизаше от амнезия или влизаше в нея и искаше да мине оттук, за един поглед към „ Голата Маха”, която се оказа невинна датска русалка, не разбрах.

Не бе и нужно, просто не трябваше да спирам тиктакащата му в паметта му светлинка.

Борислав Ненов