Човек е създаден да прави добро

Педагогът Недялко Григоров:

Недялко Григоров е роден на 14 април 1924 г. в с. Устрем. Завършва средно образование в мъжката гимназия в Ямбол, а висше – педагогика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като учител, като секретар на Околийския комитет на БКП. На 26 г. става началник на отдел „Народна просвета” – Тополовград, а по-късно 17 г. е просветен началник на Ямболски окръг. През 1975 г. става директор на българското училище в Куба, след което 10 г. работи като преподавател в Института за учители по практика в Ямбол, а до навършването на 69 г. е учител в с. Топчийско
През целия си живот е бил изявен общественик, автор е на три книги: историята на образователното дело – „Училището” (в съавторство с Г. Борисов), историята на родното му село – „По дирите на изминалия път” и „Спомени от Куба”.

– Как успяхте на 90 г. да сте толкова свеж, жизнен и да продължавате да работите и да творите?
– Аз се съхраних до голяма степен, защото винаги съм работил през всички етапи на моя живот и защото съм получил добро възпитание от моето семейство.
– Какво е семейството ви?
– Аз съм израснал в селско семейство, бяхме бедни, имахме само 30 дка земя. Майка ми беше непрекъснато ангажирана с работа, на полето, вкъщи и можеше да отделя много малко време за нас. На 4-5 години трябваше да бъда бавач. Ние бяхме 5 деца, едното от които беше осиновено – синът на чичо ми, който е загинал във войната. Аз съм втори по ред, след мен е сестра ми, осиновеният ми брат, и най-малкият ми брат. От малки ние тръгвахме да работим заедно с родителите ни. Отглеждахме тютюн и цялото семейство се включваше  – сутрин майка ни събуждаше в 4 часа, качвахме се на каруцата, за да отидем на нивата да берем тютюн. Баща ми е имал болна майка и е отгледан първо от вуйчо му, а след това от други хора, от малък бил работлив, наред с другата работа се научил и на занаят – абаджийство, но е останал неграмотен. Майка ми беше завършила четвърто отделение, тя беше учената вкъщи. Тя обичаше много да чете, като се върне от църква сядаше и ни разказваше приказки. Най-много обичах да ни чете „Робинзон Крузо”.
– Как се изучихте?
– Майка ми и баща ми постоянно ни съветваха: „Трябва да уважавате учителите и нас. Нас трябва да ни уважавате, защото ви храним, обличаме ви и се грижим за вас. Ако нас ни няма, и вас няма да ви има. А учителите ще ги уважавате, защото те ще ви научат да четете и да пишете и на други добри неща”. Затова ние бяхме примерни и отлични ученици. В село учих до 6 клас, но нямаше 7 клас, за да завърша основно образование. трима-четирима ученици бяхме отличници и родителите ни решиха да ни пратят да учим в Тополовград. Там завърших основно образование и отидох да уча в 8 и 9 клас в Елхово, а в 10 и 11 – в Ямбол. В 10 клас обаче преживях голямо изпитание. Разболях се от костна туберкулоза и беше истинско чудо, че оцелях. Първоначално се върнах в село, но там нямаше лекар и заради грешното лечение на ветеринарния лекар получих абцес, движех се с бастун и имах фистули на гръбначния стълб. Наложи се д-р Момчилов да ми прави операция в Ямбол, но нямахме достатъчно средства и се прибрах преждевременно в село. След това отидох в костното отделение на държавната болница в Стара Загора, но тогава беше 1942 г. купонната система, лечението беше много слабо и условията лоши. В стаята бяхме 16 души и написахме писмо да поискаме по-силни лекарства и по-добра храна, но като автор на писмото ме изгониха от болницата без право на лечение в друга държавна болница. След 15-20 дни разбрах, че ако остана в село, няма да оживея и затова писах на министъра на народното здраве, който се разпореди да ме върнат отново в болницата. Стоях там три месеца и успях да се възстановя. След това завърших 10 и 11 клас в мъжката гимназия в Ямбол и реших да осъществя мечтата си да стана учител.
– Защо избрахте учителската професия?
– Майка ми винаги ми е говорила, че най-хубавата професия е учителската – работиш с малки деца, учиш ги на добро, дори и да не слушат няма да те ядосват така, както ще те ядосат големите хора. Като завърших подадох заявление за учител – първото ми учителско място беше в с. Радовец, след това 2 г. работих като учител в моето село Устрем.
– Кога за първи път станахте просветен началник?
– След 9 септември 1944 г. младежите в Устрем ме избраха за секретар на РМС, а след това и за секретар на партията и станах партиен работник, след което през 1947 г. станах секретар в Околийския комитет на партията. По-късно, когато бях едва на 26 г., ме назначиха за началник отдел „Народна просвета” в Тополовград.
– Макар и да сте партиен активист сте изключван два пъти от БКП. Какви са причините?
– В Тополовград ме нарочиха, че съм бил легионер в миналото, без да направят проверка, за да разберат дали е вярно, ме изключиха и след 3 дни ме пратиха трудовак, въпреки че бях освободен от военна служба. 2 години бях трудовак в Добруджа, но след това ме възстановиха като партиен член без прекъсване и ме върнаха на същата работа. По-късно през 1959 г., когато Ямбол стана окръг, ме назначиха за началник на отдел „Народна просвета” при Окръжния народен съвет – Ямбол, защото бях млад, имах отлична оценка за работата си, а другите околийски началници бяха пред пенсия.
– Какво се случи в образованието в Ямболски окръг през 17-те години, докато бяхте началник?
– По мое време се въведе изискването за образователен ценз на учителите, започнаха да се създават единните средни училища, а по-късно и единните средни политехнически училища, за да може учениците в гимназиите и прогимназиите да получават и практическа подготовка. Затова въведохме производственото обучение – шлосерство, стругарство и други. По това време положихме основите на структурата за ямболското образование.
– Какви са спомените ви от Куба, където 3 г. сте директор на българското училище?
– В Куба бях пратен, защото в министреството са преценили, че съм един от началниците с най-дълъг педагогически опит, добра теоретична подготовка и изявен общественик. Куба е една много екзотична страна като природа и като хора, които според Хемингуей имат морска душа. За 3-те години работа успяхме да постигнем отлични резултати в училището, където се обучаваха децата на работещите в Куба българи.
– Защо ви изключват за втори път от партията?
– Това е най-големият буданлък. Синът ми завърши медицина и се ожени за софиянка, също лекарка, но стремежът й беше да отиде в чужбина. Сестра й, която е нейна близначка, работеше в Мароко. Докато синът ми, който беше военен лекар е бил на учение, под предлог, че отива на гости при сестра си, снаха ми взима и внука и заминава за Мароко. От там двете сестри отишли в Канада и тя започва да кара сина ми да отиде при тях. Докато бяхме в Куба, синът ми тръгна да идва на гости при нас. Дали е изтървал самолета при престоя в Канада, където жена му и детето му са щели да го чакат, за да се видят, или е искал да отиде при тях, но той не дойде в Куба, а е останал в Канада. Веднага след този случай ме върнаха в България и ме назначиха за преподавател в Учителския институт. Това се случи през 1978 г., а 10 години по-късно тогавашният секретар на Градския комитет на партията реши, че трябва да ме изключат от партията. След промените той ми се извини за стореното голямо зло, но вече беше късно.
– Преживели сте много загуби, синът ви е починал на 36 г. в Германия, жена ви е починала преди 14 г. Коя е най-голямата загуба в живота на човека и как се преживява тя?
– Най-голямата загуба е да загубиш детето си, след това е загубата на майката и бащата. Различните хора преживяват загубите различно. Няма рецепта. Един дълго време тъгува, дълго време мисли, цял живот ги помни и съжалява, че ги е загубил. Друг се съвзема по-бързо. Мен ме спаси това, че аз през цялото време не престанах да работя. Съзнанието ми винаги е било заето с конкретна работа. Писах история на образованието за целия окръг, цели три години го събирах материала. Писах историята на моето село. Написах и книга за Куба.
– Какво е за вас писането?
– Писането е една от възможностите човек да избегне скуката, да избегне болката, която понякога го задушава.
– Как приехте промените след 1989 г. и как оценявате Прехода?
– Това, което се случи след 1989 г. промени до основи всичко, което бяхме създавали по наше време, всичко. Промени се всичко – икономика, селско стопанство, промишлеността, промени се моралът на хората. Ние не сме това, което бяхме като хора. Една държава се развива и преуспява, когато народът има общи цели, към които се стреми, и когато не водят борба помежду си кой да вземе кокала и кой да забогатее по-рано. Не може в една България за това време да се родят толкова милионери, ако няма експлоатация, кражби и мошеничества.
– Защо не възстановихте членството си в БСП след промените?
– Не станах отново член, защото виждах, че хора, които пред мен са се мазнели, които са ме молели за услуги, са забравили всичко – какво са били и какво са станали сега. Не исках да ме сравняват с тях.
– Кое е най-голямото ви разочарование след промените?
– Може би моралното разочарование и това, че човек не може да сбъдне мечтите и идеалите си, защото условията, в които живеем, не позволяват с добри, човешки средства да се постигнат.
– Защо се срина авторитетът на българския учител?
– Авторитетът на българския учител се срина, защото обществото престана да вярва и да уважава учителя. Като малки първо ни учеха да уважаваме и обичаме учителите си, а и родителите вярваха на учителите. И самият учител се считаше задължен да изпълни своя граждански, професионален и човешки дълг.
– Преживели сте много. Коя е най-важната мъдрост, на която ви научи животът?
– Научих, че човешкото същество е най-висшето същество и е единственото, което осъзнава и може да прецени собствените си постъпки и действия. Едно куче като те ухапе, то не осъзнава, че ти причинява болка.
– От позицията на вашата 90-годишна мъдрост на какво искате да научите хората?
– Според всички религии човек е създаден от бог, за да прави добро. Религиите се различават по много неща, но в това са единни. Има и друго – на никого не може да се прости, ако той сложи край на живота си. Най-свещеното нещо е човешкият живот, колкото и труден да е той, не можеш да го унищожиш.

Интервю
на Диана Иванова