“Чехи от Солунско” – разказ от новата книга на Любомир Котев „Махалата“

От Солун ги донесли, к`ви чехи и н`ам к`во, като са македонци от Гръцко, ама са ни македонци, ни гърци, а девета вяра, дай им да лъжат само, до скъсване лъжат, до изнемога, клати глава, прави се, че вярваш и гледай сеир. Тесалоники, викал старият, баща им, никакъв Солун, кажеш ли тъй там, на дроб-сърма ще те направят, те са такива, националисти. И млъкваше, изтърве една-две изречения и млъкне, не намираше лесно нашенската дума сякаш, пък и тих човек беше, мълчаливец, пие си кротко винцето, питаш ли го нещо, отговаря, ама не хаби думите. Те обаче не млъкват, мелят, въздух не си вземат, а той, нали е баща, гледа все да ги оправдае. Не им придиряйте, ще каже, без майка са израсли и на чуждо място, мъка е то, мъка, дето напира да излезе. Мъка е, вярно, изстрадал е завалията, ятак ли, партизанин ли, ама като подгониха Манолис Глезос и него подгонили, грабнал се той и тука кондиса, в махалата, барабар с тримата хубостника, а жена няма, загубил я по пътя. Е, тъй рекоха някой, но не е баш тъй, ама запиташ ли го, разсейва се, а ония двамата пък, то се знае, лъжат, майка им била национален герой, плюнчат се, свидна жертва в борбата. Може и вярно да е, знаеш ли ги, ама не е, защото ако е тъй, нямаше да си трае Дойчин, а щеше да търси привилегии, макар да е смотан и неразговорлив, пък и щеше да се изтърве, да каже едно-друго за нея. Няма, мълчи той и отглежда челядта си, с тях се занимава от сутрин до вечер, с Павлю и малкия, Иржи, а Апостол го нямаше още. По-късно се появи най-големият, защото останал в Прага да учи авиационна техника, те и затова са чехи де, понеже от Чехословакия ги донесоха. Там отишли първо, после тук, но и в София стояли година-две, учили ги на български ли, на занаят ли, а онзи песоглавец, малкият, ходел на училище, пък Павлю ще да е бил във флота, защото пристигна изслужил и главно на морска тема лъжеше. Изобщо, получи се така, че тези тримата лъжеха по суша, въздух и вода. Апостол мязаше на тежък човек, дето не си хвърля напразно думите, мълчаливец и той уж, като баща си, ама отвори ли си устата, ще те излъже тъй, че свят ще ти се завие. И не е да дрънка врели-некипели, като Иржито, ами е базбая свястна приказката му, ще повторя, убедително лъже. Работел на летището, в секретния отдел, обслужвал изтребителите на Варшавския договор, бойното ято, а руснаците умирали за него, биз-бизе бил с тях, пиел си ичкията с аса им, Папанин, а познавал лично и генерал Гончаренко, командира на ескадрилата, случвало се и с него да се напие. Хайде сега, ще го пресече някой, ти, както я подкара, ще излезе, че си играл казачок с другаря Хрушчов, а той ще се поусмихне и ще рече, за казачок, какво да ти кажа, не съм играл, но съм виждал Никита Сергеевич, ей така, отблизо. И онзи ще се опули, защото е ясно къде, там, при ятото, отишъл е, то се подразбира, да инспектира отряда Хрушчов, ще се опули, но няма да се предаде, хайде сега, ще рече, да не вземеш да разправяш, че сте се напили с него. Не бил толкова гламав, че да се върже, глупости, викал, къде ще те пусне кагебето, те птичка не дават да прехвръкне край него, но с генерала, виж, си пиели регулярно, защото той е вся и всьо там, като няма посещения. Брат, прегръщал го, давай брат, и наливал, яко наливал, а като се напие хубаво, обичал да пасе, една моравка имало там, до столовата, лазел и пасял, а летците, пияни и те, го окуражавали, пъци, пъци, викали, като на заек, а той им викал, соколи мои, неустрашими соколи. Сега, че лъже, лъже, то е ясно като бял ден, защото к`ви са тез тревопасни генерали и тем подобни, ама знаеш ли все пак, защото те, братушките, че пият, пият, а като са пилоти, пият още повече, понеже дажбата, разкладката им е по-голяма. И се случвало да го засече някой, но ей така, колкото да се джангази, а доказателства, то се знае, няма, пък Апостол не е вчерашен и веднага ще те забради с нова лъжа, още по-завързана, та да разсее огъня. Изтървал се обаче, изтървал се и той, слава Богу, инак не можеш да му се присмееш, пулиш се, каквито и небивалици да плямпа, траеш си и толкоз, като се насере обаче, работата е съвсем друга. Лъгал той бая време безнаказано, но този генерал, Гончаренко, му съсипал репутацията, понеже най-обичал за него да разказва, но веднъж, като пийнал повечко, изръсил, че го разхождал с джип из летището, по пистата, направо по пистата карали, а накрая станал свидетел и на трагичната му кончина. Как се изтървал дотолкоз, дявол го знае, но разправил, че като спрели и се обърнал надясно, какво да гледа, стои генералът до него, с всичките си медали там, а главата му липсва, ужас, направо да потръпнеш от ужас. Оказало се, че имало опънат някакъв тел, там, на пистата, и тъкмо тя, проклетата жица, като цепели с бясна скорост, отнесла главата на генерала, понеже стоял изпъчен, докато шофьорът, напротив, оцелял, защото бил преведен над волана, а коменданта, то се знае, издал заповед цялото ято да търси главата на генерала, пък шофьора арестували веднага. Изтрезнели всички, като я чули тази история, и възторжено задюдюкали, ти, рекли му, го обърка този, авиаторът, с Факира Мити и Мистер Сенко, те, ако искаш да знаеш, си ходят така, без глава, макар и да не са генерали. И после, къде е кагебето бе, аланкоолу, къде се дяна, как тъй те остави да обезглавяваш генералитета, то , ако ти се услади, ще захванеш и маршалите, пък и по-нагоре може да стигнеш. Не, заоправдавал се той, не ме разбрахме, усетил се тариката, ама късно, не схванахте, повтарял отчаяно, не карал той значи, лежал на задната седалка, пиян като гъз, и това го спасило, защото и него арестували, за съучастничество, но после го пуснали. Усетил се, но и така му излязъл прякор, Конникът без глава, какво друго, взели да му викат и се покрил, изчезнал от махалата, оженил се казват, ама пак лъже, където и да е, пак лъже, те не могат без това, на тях лъжата им е в кръвта. Пък и чувствителен, да му се ненадяваш, нахалник, а чувствителен, пък баща му, чувствителен като него, прокудихте ми чедото, викал, доволни сте вече и предоволни, надявам се. Няма к`во да се надяваш, пресекли го, ами вземи ги озапти, защото няма балами из нашия край, където да иде, все ще тегли, щом е такъв гявол, може да сме прости ние, ама чак дотам не сме, че да дойде някой от майната си и да ни се качи на главата. Тъй е, клател глава Дойчин, не се давате, на, емнахте ги от малки, панти били, лъжели, то добре, че е тъй, инак нищо нямаше да остане от нас, ако не бяха бабанки, здрави и яки, пък и лъжата ги спасява, защото инак вие щяхте да ги юркате. То, че е тъй, тъй е, ама защо претендира, като тяхното е зидя, на, Иржито, още непроходил, дето има една дума, още пубертет, лъже гьотуре и все тълпа момчурляци край него, зяпнали хайваните, слушат го в захлас. Как пътувал до Чехия с кораб им разправя, а те, нали са малоумни и малограмотни, няма да му се присмеят, няма да кажат, така и така, ще имаш да вземаш, Чехословакия е сухопътна държава, к`ви са тез кораби и прочее. Лъже на воля значи песоглавецът, малко му дошъл корабът, че и китове притурил, страх сковал пасажерите, като се появил кита, а капитанът обявил опасност от първа степен и раздал на всички по един харпун, а на него, понеже е малчуган, дали едно мъничко харпунче. Глупости бе, глупости на търкалета, ама малоумни момчурляците и му се връзват, к`во станало, питат, пък той, важничи такъв и се покашля, нищо особено, надявали се да се разминат, защото китът по принцип е миролюбиво животно, ама къде ти, гледат, цепи право срещу тях грамадата и на всички им си изправили косите, направо им се изправили косите. Блъснат ли се, то се знае, „Титаник”, катастрофа с трагични последствия, и той, без да му мисли много-много, метнал харпунчето, ама се прицелил преди това, точно се прицелил, в окото, защото там, мислел си, е уязвимото място на кита. Чудо станало, същинско чудо, потръпнала грамадата, разсякла морската шир с опашката си, а сетне се обърнала по гръб, пък той примрял от вълнение, нищо не помнел, ни ръкоплясканията, ни прегръдките и целувките, освестил се чак като чул капитана да държи реч. Спасител, герой, както му е реда, почетен юнга го назначили и го наградили с фуражка, капитанска фуражка, ето защо имал такава шапка, те можели само да мечтаят за фуражка, а той я заслужил с подвига си, тъй се изразил капитана, това си е подвиг, чист подвиг. И, сега, какво да го правиш туй, дето вдивява махалата, щом твоят тиквеник, още като се прибереш, започва да плещи глупости, без да му пука, че главата ти още бумти от глупостите на началника. Бай Дойчине бе, ще изпъшкаш в кръчмата, много лъже това, Иржито, извънредно, вдивява ги бе, размътва им мозъците, като говори врели-некипели, на, моичкият се стряска насън и все бълнува. И той, Иржи де, се стряска насън, чуваш и занемяваш, чете, дето много чете, все с глупости му е пълна главата, той затова лъже, за да го изкара това, дето го е насъбрал, да се освободи. Хайде сега, книгите му виновни, то и името му лъжовно, целият е лъжа, дето има една дума, а го оправдаваш, но бащата възразявал, не е тъй то, Индже се казва, на войводата е кръстен, ама му изкилифенчиха името, защото кой ти е чувал за Индже войвода там. А за четенето, виж, четял, като луд четял, нали го виждал с очите си, по цяла нощ светела лампата, но кой да му хване вяра, хайде сега, подхвърляли, той Павел не чете толкова, ама лъже като него, пък и Апостол, знаем се, много хубаво се знаем. Знаем се, поклащал глава Дойчин, прекрасно се знаем, ама защо бе, джанъм, се харесваме дотолкова и все другите са ни виновни! Знаели се, години вече, откак живеел в къщата на акушерката, дето му я дали от жилфонд, знаели се и гледал да не ги дразни, пък и бил далеч от тях, все назад го дърпали мислите му, към далечната жена и далечната земя, към далечната младост. Знаели се, кротък бил и търпял, ама като го ядосали веднъж рекъл, лъжат, вярно е, че лъжат, лъжат, ама от любов към изкуството го правят, а не като вас, белки вие не лъжете, лъжете и още как, ама все с умисъл, за да изкярите лъжете, а Павел, какво, разсмива ви с лакърдийте си, радвайте се, наместо да го мразите. Тъй е, отсякъл Чолака, прав е човекът, а другите се смълчали, но макар и притихнали, шепнели, а ще му се радвам, той, както ги реди тия пучи масали, ще излезе, че е изебал орталъка, как да му се радвам, мъка е то, мъка е чуждата радост, все ще има нещичко вярно и как, как да му се радвам, като е тъй…

 

 

About the Author :

Leave a reply