Чети говедарче!
На Иван Вазов, доколкото си спомням, принадлежи тъй благородния и вещаещ всенароден просперитет призив. Истински, очевиден просперитет, и наистина всенароден, щом само за десетилетие, броящите се на пръсти грамотни войници в българската армия, достигат внушителните деветдесет процента, за да стигнат и до деветдесет и пет след време. Така ги броят, бързам да отбележа, в съседна Сърбия, която едва ли е радостна, че силната ни армия, вече е и грамотна, т. е. данните са възможно най-обективни, а не изкривени от криворазбрания патриотизъм.
Друго, за жалост, е изкривено у нас, защото не е възможен сякаш животът ни без кривини. Най-неочаквано, ограмотилият се изневиделица и сякаш без да ще българин, изведнъж става по-претенциозен, отколкото би могло да се очаква. Маниакалната ни самомнителност ражда чудовища, неоправдани, направо неправдоподобни мераци. Обяснила е, като че ли, най-находчиво и най-задълбочено тази нашенска шизофрения известната Мерсия Макдермот. Голямата приятелка на България изтъква, колкото духовито, толкова точно, каква е разликата между английския и българския овчар. Английският овчар – отбелязва тя, – мечтае да стане най-добрият овчар в Англия, а българският овчар мечтае да стане министър-председател!
И тъжно, и смешно, но печален факт от родната действителност, вчерашна и днешна, е, че полуграмотни и напълно неграмотни хора, не само имат претенцията да ни управляват, но го вършат, къде по-успешно, къде съвсем неуспешно, отдавна-отдавна. Не е задължително да са били овчари, разбира се, но май и Димитър Петков, и Захарий Стоянов са пасли овцете, преди да станат единият министър-председател, макар да е завършил едва второ отделение, а другият председател на Народното събрание, макар да е по-напред само с някой и друг клас.
Примерът ми, искам нарочно да отбележа, е колкото точен, толкова и подвеждащ, защото каквито и да са известните Свирчо и Захарий, са неочаквано грамотни, изключително талантливи журналисти, пък и блестящи държавници. Те, заедно със знаменития си приятел Стефан Стамболов, също недоучил семинарист, може да се твърди, са сред най-успешните строители на съвременна България.
Проблемът обаче е, че дори те, тези умни и одарени хора, доказали се като поборници и граждани, а сетне и като държавници, са сред овчарите, които не само искат да станат министри, но и съумяват да го постигнат. Проблемът, всъщност, е в удивителната, нашенска аномалия, позволяваща всякога учили-недоучили чобани да ни управляват!
И палмата в това отношение, безспорно, принадлежи на комунистите, измислили невероятния раб-фак, бълващ неграмотници, въоръжени с диплом, гарантиращ битието им на началници. Комай половината номенклатурчици бяха с точно такива дипломи, а някои от тях, което е още по-възмутително, бяха декорирани и с научни звания. А най-страшното е, че тъкмо в мига, в който си помислихме, че тази печална традиция завинаги е останала в миналото, тя се възроди колкото нелогично, толкова категорично. Е, нещата са наглед различни, но ударното производство на дипломирани неграмотници е колкото нерадостна, толкова осезаема действителност. Публична тайна е отдавна в нещастното ни Отечество, че всеки, който има артък пари, може да си купи една, две или пет дипломи, без да положи каквито и да е усилия. Невероятно е, но в държава, която гордо се зове член на Европейския съюз, т. е. има претенцията да е най-цивилизована, дипломите за висше образование се продават на килограм, а цената е по силите и на по-амбициозните сиромаси. Университетите и висшите училища у нас, нароили се неправдоподобно и достигнали петдесет, направо водят люта битка за все по-оредяващите кандидат-студенти, а сетне гледат всячески да избутат питомците си. Битката е за пари, досещате се, не за наука, а и кандидат-студентът, и студентът са обгрижвани, защото осигуряват живителните парични потоци, нужни на непрестанно множащите се преподаватели. Докарали сме я домат, четох някъде – и това е поредният роден парадокс! – че броят на хабилитираните лица в университетите и институтите на БАН да надвишава броя на учителите. И дори да не е точно тъй, е пълен абсурд, че изобщо могат да се съизмерват броят на учените и учителите в страна, която точно в този исторически момент, очевидно, изпростява със страшна сила и съсипва безвъзвратно добрите образователни традиции.
Едва ли има що-годе разумен човек у нас, дори ако е притежател на купена диплома, който да не си дава сметка, че проблемите на образованието днес са досущ като проблемите на здравеопазването, да речем, т. е. че образователната ни система е в колапс. Особено важно е в случая, че добрите традиции погиват наистина безвъзвратно, не само защото бяха разсипани, продадени и ограбени селските училища, да речем, а защото бе съсипана и ограбена вярата на хората. Българинът, който всякога е благоговеел пред образованието, който е отделял от заръка си, за да построи училище, който е давал мило и драго, за да изучи децата си, днес е скептичен и вече не вярва в ползата от образованието. Анна Станчова, съпругата на известния царедворец и дипломат Димитър Станчов, твърди че някога българинът е гледал на учените като на аристокрация, че в демократичната ни страна, без династически традиции, единствената династия е на образованите хора. Тя, потомственият благородник, родена като графиня дьо Грено, не би могла да сбърка, разбира се, като ни убеждава, че единствените аристократи в тогавашна България са духовните аристократи.
Какво се случва днес обаче и как я докарахме дотам, че жадният за знания и благовеещ пред науката и образованите хора българин да изпростее дотолкова, че да се отнася пренебрежително, чак подигравчийски, с учението и учените?! Случващото се, за жалост, макар да прилича на необяснима аномалия, всъщност, е колкото уродлива, толкова закономерна метаморфоза. Няма защо да се хаби да чете говедарчето, не е трудно да се досетим, щом от една страна образованието вече не е кой знае какъв мурафет, а от друга, щом лесно може да си купи необходимия диплом. Най-неприятното обаче е, че има и нещо още по-страшно, най-неприятното е, че не просто се неглижира и обезценява образоваността, най-неприятното е, че се подменя по някакъв алхимичен начин. Очевидна е напоследък нездравата амбиция да се внуши някак на неузрелите подрастващи, че няма защо да се мъчат да учат таблицата за умножение, да речем, щом са въоръжени с калкулатор. Няма да обяснявам сега, че колкото логично и да е наглед подобно схващане, то е подвеждащо и чак абсурдно, щом пречи на песоглавеца да размърда сивото си вещество и се опита да мисли. Ще изтъкна нарочно обаче, че още по-подвеждащо и направо престъпно е твърдението, че е глупост да се мъчиш и четеш книга след книга, че не са ти нужни тези знания, щом вездесъщият компютър и Чичко Гугъл знаят всичко. Много е лесно да опонираш на смехотворната профанщина, близо е до ума, щом е пределно ясно, че знанието на прословутия Чичко Гугъл е чуждо, не твое знание, което се съдържаше и преди да се появи той във всяка енциклопедия.
Въобще, подобни профанщини, ако погледнем сериозно на проблема, не само не обезмислят Вазовия призив към говедарчето, а тъкмо напротив: правят го особено актуален. Чети говедарче! – не ще и дума, е поредното от светлите послания на народния поет, изстрадал тъгите на България, както никой друг, възторгвал се от радостите и, пак както никой друг. Този гениален българин и несравним патриот сякаш е предусещал, че жадуваното бъдеще ще донесе и развала, че ще ни принуди да опазваме националната си автентичност и добрите традиции. Меракът да учиш и чутовния стремеж на цял народ да подпомогне ученолюбивото говедарче, без съмнение, е една от онези наши, велики традиции, помогнали ни да оцелеем в годините на робството и да се възмогнем сетне. Ако загърбяме ние тези животворни традиции, за да угодим на чуждата мода, загърбяме не презряното минало, а се възправяме против мечтаното светло бъдеще. Защото няма място за неуки хора в модерния свят, защото са обречени на нищета такива нещастници! Ненужно е, надявам се, да пояснявам нарочно, в края на краищата, че колкото дипломи да купиш, все си неук, ако не четеш като онова историческо, ученолюбиво говедарче…
Любомир Котев
