Цветан Казанджиев, носител на наградата „Жорж Папазов”: Избрал съм самотата

-Цецо, изложбата ти в читалище „Зора” вероятно е „навързана” с наближаващия 24 май?

-Да, поводът е 24 май, за мен един от най-големите български празници, а тази изложба

е, всъщност, първата ми публична проява в Ямбол за тази година. Тя е съставена от 33 картини, подбрал съм ги като визия, като формат, като неща, които ме представят, които ме защитават като творец. Много голяма част от тях са правени през последните месеци, имам само две-три неща, които са правени в началото на годината.

Няколко дни преди тази изложба, подредих няколко мои картини, по покана на регионалната библиотека „Г.С. Раковски”, в читалнята. Те са творби в по-голям формат. В момента има мои произведения в Плевен, в тамошния Арт център. Това е изложба, в която участвам с още четирима художници.От 1 май досега се събраха три мои изложби, готвя други неща за биеналето „Приятели на морето” в Бургас. Готвя неща и за голямата изложба на „Алианц България”, където съм номиниран за награда за живопис. Там ще се представя с три големи платна, изложбата ще бъде в Галерията на „Шипка 6”. Такава номинация получи и Стоян Цанев,  и аз се гордея с това, защото той е творец, който много уважавам и го чувствам близък. Тази номинация не е за графика или за рисунка, а за живопис. Аз съм получавал награди в другите жанрове, но това е вече за живописни творби. Метър и седемдесет на метър и седемдесет са платната, считам, че това е наистина впечатляващ формат.

-Как приемаш присъдената ти награда за изкуство и култура на името на големия Жорж Папазов?

-Много съм благодарен, че ми е присъдена наградата. Тази награда е задължаваща. Аз съм на 53 г. и ако съм максимално откровен, трябва да кажа, че бях против това моето име изобщо да се спряга в Ямбол за награди.

-Защо? Считаш тези награди за суета ли?

-Не открехвам някаква ниша. Не е от куртоазия или от нещо преднамерено, Всъщност, Невена Димитрова, председателят на читалище „Зора”, ме предложи за тази награда, въпреки че аз и бях казал, че не искам името ми да бъде споменавано за каквато и да е награда. Аз съм получавал награди, оценен съм, благодарен съм на всички, които са участвали в присъждането на това звание на името на Жорж Папазов.

В това време обаче, наградата, ако трябва да бъда искрен, ми идва малко в повече. Не бях готов за подобно признание. Няма да се спирам на професионализма, на това какво съм правил и къде съм го правил, но аз вече от няколко години избягвам  публичността.

Капсуловал съм се, в добрия смисъл на думата, в ателието си, общувам с много малко хора, с малко мои колеги. Нямам никакви лични отрицателни отношения към тях или към някой друг, но идва един момент в живота на човека, и мисля, че за мен този момент е дошъл. Момент, в който си давам една трезва оценка за това, което съм направил, за взаимоотношенията си с колегите, с хората изобщо.

-Това е вглъбяване, струва ми се, че за това говориш?

-Това е една моя лична самота, която засега ми помага да стоя малко встрани от нещата, които стават  в Ямбол, в България. Давам си сметка, че годините, които ми остават може би не са толкова много. И искам да не се разсейвам , да не се разпръсвам в други посоки, в други неща. Искам само да бачкам – да правя картини, да се самодоказвам, но не пред някой друг, разбира се, а пред себе си. Много ценя и като човек, и като приятел Невена Димитрова, а тя много настояваше да ме номинира читалище „Зора” за наградата „Жорж Папазов”, не зная защо бе толкова настойчива.

Аз оценявам вече всеки ден, радвам се на всяко малко нещо, което става около мен с положителен знак. Оценявам трудното, много трудното време, в което живеем. Безпаричието на хората се отразява на моята психика. Дано не се отразява негативно на това, което правя на платното или на хартията. Но аз преживявам всичко това. Ще вложа усилия да покажа, че заслужавам наградата за изкуство и култура, да ме запомнят хората с това, което съм аз, с това, което правя. Винаги съм се старал да проявявам човещина, да бъда добър към всички. Тази награда няма да ме промени. Ще я прибавя към останалите, които съм получавал и мисля, че пътят, по който аз вървя, е по-важен от  наградите. За мен целта не са наградите. За мен е важно да вървя по пътя, по този път, по който съм тръгнал преди много години. Защото ако няма цел, всичко губи смисъл.

Интервю на: Борислав Ненов