Художничката Ани Добараджиева: Всичко ме вдъхновява

-Наистина ли родителите ти те подтикнаха да се занимаваш с рисуване?

-Да, те ме подтикнаха да отида да уча в Сливен.

-Къде си излагала свои творби, освен в читалище „Зора?

-Миналата година беше първата ми самостоятелна изложба, отново в читалище „Зора”. Тя се състоеше само от картини от практики по Черноморието.Всяка година през април и септември имахме по две творчески практики. Рисувала съм в Несебър, Созопол, Балчик. Иначе съм излагала в Сливен, но в общи изложби – на моя клас, на цялото училище…

-Каква е визията ти за личностно развитие?

-Сега ще кандидатствам „Мода”  и  „Плакат и визуална комуникация” в София, Пловдив и Велико Търново. Търново е на последно място, защото има много малко специалности и се изучава педагогика, а аз не искам да бъда учител.

-Защо искаш да учиш това?

-Аз уча това от първи клас и винаги ми е доставяло голямо удоволствие, но бях достигнала до етап, в който бях решила да се занимавам с нещо друго – български език и литература. Но, както вече казах, моите родители ме подтикнаха да уча в Сливен. Отидох на шега на изпита в Сливен и после разбрах, че са ме приели. Бях пред изключително голяма дилема дали да остана в Ямбол или в Сливен. И до ден-днешен се радвам за това, защото нямаше да бъда същият човек, който съм в момента.

-Как протича всекидневието на един млад художник?

-Моето – пет години, пътувайки между Ямбол и Сливен, отивайки и връщайки се, защото не останах в Сливен на квартира. Реших да пътувам всеки ден. Може би хората си мислят, че това е губене на време, но така реших.

-Фактът, че приятелят ти е в Ямбол, повлия ли на това решение да пътуваш постоянно?

-Не. Просто тогава не познавах никого в Сливен, беше много стресиращо. Първият месец съм ходила с голямо нежелание на училище, докато свикна със средата, с хората, но в крайна сметка свикнах и реших да пътувам.

-Щом пътуваш толкова много, движението, динамиката, пътят не те ли вдъхновяват?

-Не, честно казано, използвам ги за почивка, докато пътувам по половин час на ден.

-Ташко Попов откри твоята изложба, ти ли си му любимата ученичка?

-Е, сега, той няма любимци! Предполагам…

-От артистично семейство ли си? Казваш, че родителите ти са те подтикнали да рисуваш?

– Не, никой не се е занимавал с такова нещо в семейството ми, но родителите ми ме подкрепят. С тяхна намеса съм отишла и в такова училище в първи клас, защото едно дете на седем години не може само да се ориентира какво да учи и къде.

-Достатъчно ли е да имаш само талант?

-Не, но аз дори не използвам на 100 % таланта си, когато рисувам. Нещата сякаш се получават от само себе си. Много рядко давам 100 % от себе си.

-Защо? Мързелива ли си?

-Не, не съм мързелива, но имам чувството, че дори и да не давам всичко от себе си, пак ще се получат нещата. Аз не съм търпелива и не обичам да се бавя много. На 3 юни беше защитата на дипломната ми работа в училище. Трябваше да направя седем плаката, три от тях направих за една вечер. Искам работите ми да се получават много бързо и те наистина стават, от което съм много горда.

-Но това няма да е вечно.

-Да,да, знам, че няма да е вечно, но засега е така.

-Какво те вдъхновява?

-Абсолютно всичко, няма някакъв определен човек или нещо, което да ме вдъхновява. Мисля си, че съм различна от останалите художници – нямам някаква муза или нещо подобно. Много рядко, когато имам време, сядам, за да рисувам нещо различно от това, което са ни дали за задача в училище. Обичам да правя моите неща, не обичам да ми кажат една тема и да изпълнявам.

Интервю на Георги Русев и Денислав Стойчев