Художникът Пламен Легкоступ: Животът ни ще се подобри, ако всеки се стреми да си свърши добре работата и да е добър с другите

-Има ли доза на завръщане към Ямбол в изложбата Ви „Пътуване във времето“, Вие имате и ямболска връзка?

-В самата експозиция и в моите работи няма такъв елемент на завръщане към Ямбол, но усещането у мен се породи още преди две седмици, когато идвах да оставя картините, и особено днес (б. р. 17.09.2020 г.). Повече време се разходих из града, припомних си стари места, където съм минавал, видях се с много роднини, състуденти и приятели. Майка е от Ямбол, дядо ми – Петко Карабаджаков е много известен пещерняк, бил е ветеринарен лекар, двете ми лели, вуйчо ми – Ганчо Карабаджаков. Покрай тях съм бил в Ямбол като малък всяко лято. След това като студент в университета пак съм идвал тук и съм „купувал“ занаят в ателието на Ганчо Карабаджаков.

-В експозицията е представена картина от 1980 г. „Натюрморт с пепелник и пура“, рисувана в Ямбол и съвсем нови от 2020 г. – как оценявате Вашето „пътуване“ в творчеството?

-Не аз трябва да оценявам този път. Лично за мен това са 40 години работа и ако няма разлика между първата и последната означава, че 40 години са отишли на вятъра. Мисля, че доста неща в този период съм научил не само като занаят, но и като философия и те са въплътени в картините и в графиките.

-Усеща се китайското влияние – според вас повече във формата или в съдържанието се е отразило?

-В естетиката съдържанието и формата вървят ръка за ръка и не би трябвало да се разглеждат поотделно. Така се случи, че последните години съм живял известно време в Китай и това насочи интересите ми в тази посока. Всъщност аз този стил съм си го изграждал в годините в България, така че сега просто го доразвих.

-Кои картини дарихте на ХГ „Жорж Папазов“?

-Има три големи литографии – 100/70, едната, която се нарича „Сблъсък на цивилизациите“ е откупка от галерията, а другата „Риба – ветрило – 2“ е дарение, защото са един цикъл.

-В духа на днешния празник (б. р. Вяра, Надежда и Любов и майка им София) в какво вярвате, на какво се надявате и какво ви носи любовта?

-Любовта е тръпка, която я усещаш по-силно, може би когато изчезне. Много любов има в живота ми и то не само общоприетата между мъж и жена – любов между хората, към живота, любов към красотата. В какво вярвам – православен християнин съм, не съм религиозен фанатик, но не съм и атеист. Вярвам в доброто. В изложбата има някои картини с мои отдавнашни търсения – богомилски, в тях се среща дуализма между доброто и злото. Аз винаги съм вярвал, че доброто ще надделее над злото, въпреки че лошите неща по-лесно се усвояват. Що се отнася до надеждата – надявам се първо да съм здрав, надявам се да имаме по-нормално общество, в което можем да живеем. Да го няма разделението, което не знам откъде се е появило в народопсихологията на българина – дали от 50-те боилски рода, които цар Борис е екзекутирал?

Ние имаме много поводи за разделение – всичко имаме по две: червени – сини, два синода, Левски – ЦСКА. В Китай съм забелязал много по-различно отношение между хората, може би се дължи на източната философия, на тяхното възпитание, на техния светоглед, но там уважението между хората е издигнато на пиедестал. Така е и в Япония, и в Южна Корея. Там няма да чуеш, както у нас: „Кой бе, кмета ли, нали го знам какъв е, колко съм го бил като малък!? Или шефа, или директора, или който и да е издигнал се до някаква по-висока позиция. У нас има един такъв нихилизъм, неглижиране на институциите, на хората. Трябва да сме по-обединени и по-уважителни един към друг, не толкова да гледаме в канчето на ближния ни, колкото всеки един от нас, ако се стреми да си свърши добре работата и да е добър с другите, може би нещата у нас ще се подобрят.

Въпросите зададе: Диана Иванова