Художникът Махмуд Абдурахманов премина Отвъд

Днес, 6 април, ямболският художник Махмуд Абдурахманов бе погребан в родното му село Козарево. Двайсетина дни преди да навърши 77 години, Мути сложи палитрата настрана. Бил е изпратен от 7 души по последния си път.

Мути бе колоритна и странна фигура, той и присъстваше, и не присъстваше в културния живот на Ямбол. Дарбата му не се отричаше, но физически Махмуд, особено в последното десетилетие, не можеше да излиза от апартамента си -aателие той нямаше. Познавах се с него, но нямам никакви претенции да съм бил нещо в живота му. Пили сме кафе, понякога по нещо по-силно, ходил съм няколко пъти у тях, след като загуби жена си. Тя ме беше опората. И палитрата, разбира се. Но сякаш първата загуба удари Абдурахманов прекалено тежко и той остана затворник – четири стени, пакет цигари, малко ракия, няколко приятели, които го наобикаляха.

Кои и какви няма особено значение, но едно име ще спомена – офицерът от Авиобаза Безмер Недко Петров-Пеци. Пеци не рисува, ала имаше слабост към Мути и много често, докато живееха в един и същи блок, прескачаше до Махмуд. Да му занесе цигари, да си поприказват, да му остави някой лев.

През 2010 година Общински съвет-Ямбол отпусна 200 лева еднократна помощ на художника.

Не искам да коментирам този факт.

Махмуд Абдурахманов е завършил Художествената академия, специалност „Сценография” при проф. Георги Каракашев. Първата му самостоятелна изложба е 1966 г. – графични творби. Имал е изложби, собствени, в Истанбул, Париж и Берлин. Мути живя известно време във френската столица, ала това не бива да се преиначава – разказвал ми е, че там най-честият спътник му е бил гладът.

Върна се в Ямбол. И преди парижката авантюра, и след нея, го водеха художник из държавните предприятия – да получава някой лев. И други художници бяха на подобни длъжности при соца.

Не помня кога за последно участва в изложба тук, край Тунджа. Платната му винаги се познаваха още при пръв поглед, нямаше нужда да се гледа кой е авторът.

Някои могат да кажат, че е рисувал все едни и същи платна – има изкуствоведи, те да преценят.

Махмуд бе добър, кротък човек. Сякаш бе в постоянен унес, правеше странни, понякога, асоциации, между поезията и изобразителното изкуство, общуваше, докато бе подвижен, с различни хора – лекари, колеги по четка, и какви ли не още.

Че са го изпратили на гробищата в село Козарево само 7 души, надали е изненада.

Когато си почти на 77 години, и си сам между четири стени, за капак и безпаричен, самотата е почти неизбежна.

Паметта за него може да е по-щедра.

Почивай в мир, Мути!

Борислав Ненов