Христо Вълев – между читалището, парка и блудните си синове

…Врънкал често Кирил Кръстев да разказва за баща му. Духовният водач на модернистичното списание „Кресчендо”, появило се изневиделица в считания от мнозина за смотан, обвит в прахоляк и скука Ямбол, не отказвал на молбите му.

Този, който искал да слуша често и дълго за баща си е писателят Матвей Вълев. Бащата пък е Христо Вълев и никога не бил кръщавал по-малкия си син с името Матей. Нарекъл го през 1902 година Димитър. Надали е подозирал, че и той, и по-големият му син, Вельо, ще забият най-напред в Германия, а после и из пищната, но безумно далечна и тежка за живот в ония времена Бразилия. Още по-малко вероятно е подозирал, че преди това малкият му син ще го постави в изключително неловко положение, като не успял да завърши дори гимназия.

А той, бащата, е дълго време директор на петокласното мъжко училище край Тунджа и в един период е начело и на Педагогическото училище.

Човек улегнал, човек за пример, с голяма популярност, но примерът му е поставен под сериозно съмнение, щом не можел да вкара в „правия път” малкия си син.

Защото Ямбол праща модернисти и всякакви други хора на изкуството по света, ала тук, край площад „Кобург”, сетнешен „Освобождение”, аршинът за успех е друг.

…Бащата е сред тия, които решително съживяват читалището, наречено още през 1862 година, според някои, а според други едва през 1869 година, „Съгласие”.

Разкошно наименование, но малцина вършели нужната работа, а повече бистрили политиката из ямболските безчетни кръчми ( меродавният тукашен вестник „Тракиец” твърди, че през 1926 година техният брой е 172, докато сладкарниците са само 2 )

Та старият Вълев, Димитър, учителят и директорът ( от 1894 до 1904 година той е начело на петокласното мъжко училище ), освен раздвижване на читалището, свързано със сдобиването на сцена и салон, намира време и енергия да даде началото на градската градина, с която после ямболци дълги години ще се гордеят.

Градската градина в онова време била бунище и салаши/бостани/, въпреки че мястото е огромно и разположено на остров насред река Тунджа. По повелята на Христо Вълев неговите възпитаници от петокласното училище разчистват сметището и засаждат първите дървета. Оформят и алеи, а народът ямболски почнал да нарича мястото „Вълевата градина”.

В пролога на 20 век ямболската градска градина се счита за една от най-големите в царство България. Някои я считат и за една от най-хубавите. Разположена между двата ръкава на Тунджа, тя стига в по-късни години до площ от 24 хектара. В по-ново време алейната й мрежа се пресмята на 60 666 квадратни метра. В центъра на парка ( до Девети септември 1944 година ямболци категорично и винаги наричат парка „градската градина” ), сетне ще се направи голям декоративен фонтан, както и голям и малък розариум.

С решение на Общинския съвет от 1935 година се назнача и нощен пазач, Васил Христов, с надница от 40 лева.

Малко по-рано вече е открит минералният извор и трескаво върви работата по изграждането на Минералната баня, на чиято целебна вода се разчита да привлече хиляди и хиляди летовници в Ямбол.

Христо Вълев няма да види този патос на ямболци, той ще премине в отвъдното година по-рано, през 1934 г. В тази същата година и малкият му син, Матвей ( след цели единадесет години далеч от България ), най-сетне ще се завърне от Бразилия, но дали е успял да завари баща си жив?

Градината, начената от директора на мъжкото петокласно училище, ще се превърне в един от символите на града. В нея ще вгради страшно много енергия Руси Хайдутов, на който сега се нарича главната алея на парка.

Табела с неговото име обаче няма…

Градската градина или паркът, далеч преди това, е назован на името на един от ръководителите на Септемврийското въстание Васил Коларов, министър-председател на Народна република България от 1949 до 1950 г.( бюстът, който бе сложен в началото на главната алея, бе доста тежък и когато го демонтираха в началото още на Прехода, работниците видяха голям зор, докато го вдигнат от пиедестала му и го качат на самосвала )

В парка ще се появи една от най-големите спортни зали в страната, „Диана”, това е през 1964 година, после ще изгря край реката Младежкия дом, за времето си също едно малко бижу, а междувременно пак там, в парка, народът ямболски се веселеше на шишчета, сладки приказки и всякакви питиета в ресторант „Ален мак” ( дървени бараки, боядисани в зелено, отвън много маси, и много клиенти ). В „Ален мак”, наричан и бирария, имаше дансинг и оркестър, и по-разгорещените, или влюбените, можеха да покажат дарбите си.

Какви ли не пътеки се пресичат в градината, наречена някога от ямболци „Вълевата”.

В изградения в началото на 70-те години пак в нея, ресторант „Златен рог”, ще се проведе първият в България джаз фестивал, за който няма да посмее да напише нито ред само местният вестник. Въпреки че идеята за това излизане на светло на джаза ще бъде на местните шефове на Комсомола и е съгласувано с висшестоящите от ЦК на ДКМС. По онова време обаче първи секретар на БКП в Ямболски окръг е Димитър Йовчев, а той не обичал резките движения, и вероятно по тая причина, за по-сигурно, вестник „Народен другар” се направил, че не е имало никаква международна джазова проява.

Страх лозе пази…

…Непрокопсаният син, Матвей Вълев, известен още като Матвей Босяка в пролетарския печат, известен сетне и като любовник на Елисавета Багряна, както и на хубавия сборник с разкази „Прах след стадата”, натискал Кирил Кръстев да разказва за баща му.

Модернистът, считан сетне от някои за фашист, не отказвал на молбите му, защото бащата, Христо Вълев, му бил учител и изкуствоведът знаел доста работи за него.

От времето, когато малкият му син търсел късмета си в Берлин, а сетне и из пищната, но ужасно далечна Бразилия.

Учителят и директорът не можал да дочака хубавите отзиви по вестници и списания за книгите на Матвей, наречен от него Димитър. До него нямало да достигне и упоритата мълва, която си била чиста проба истина, за страстната любов между малкия му син и най-голямата българска поетеса, по която въздишали толкова много мъже.

Не било съдено, въпреки че бащата умира през 1934, на 70 години, възраст, която не е преклонна.

По-добре, че не е доживял до дълбока старост, защото тогава трябвало да посрещне и вестта, че този негов син е убит през 1944 година нейде из Албания.

Без гроб, понеже никой не е сигурен къде точно го е застигнал куршумът във войната, наричана Отечествена.

Борислав Ненов