Храбрият шивач

Не проумявам кое им е легендарното на шивачите, но беше време, когато комай всеки от тях бе, ако не градска легенда, то поне твърде известен, уважаван и търсен човек. Не занаятчия, забележете, а личност, която съсредоточава вниманието на обществото, човек, който се стремиш да привлечеш за приятел. В ония години на недоимък, когато липсваше свястната конфекция, когато липсваше и парчето  плат, шивачът можеше да ти помогне, вярвахме,  да изглеждаш по-прилично. И беше ухажван, най-вече от съпругите на новите  властници, желаещи да демонстрират, по най-елементарния начин, положението си в обществото, но и от жените на бившите, както се казваше тогава, които пък не искаха да се разделят с екстравагантността си. А това привилегировано положение на незначителния до вчера занаятчия, повлече мнозина към дъното, разви у тях неочаквана грандомания, доведе ги до самозабравяне. Почтени, скромни труженици, вирнаха носове, потъпкаха занаятчийския кодекс, надцениха се дотолкова, че усещаха смешното положение, в което сами се поставят всеки ден и час. Смехотворно бе, преди всичко, налудничавото им желание да се представят за хора, знаещи това, което, всъщност, не знаят, или можещи това, което не могат. Някак отведнъж, простичките, учили-недоучили терзии, се вживяха в ролята на модисти и смело подмениха фирмите на дюкяните си, които чудодейно се превърнаха в модни ателиета. Неочакваната и нелепа промяна, разбира се, засягаше формата, не съдържанието, и зад тезгяха отново стоеше нашенският терзия, който напразно се напъваше да бъде дизайнер едва ли не. Той нямаше нито фантазията, нито усталъка да го стори, но за сметка на това имаше своята многобройна клиентела от лековерни жени, разкъсвани от мерака да смаят комшийката с новия, шармантен, както си въобразяваха, тоалет. Така се стигна до абсурда, някой шивач, който случайно е натъкмил по-прилично костюмче на претенциозната патка, която си няма хал хабер от мода, или просто я е замайосал, да се къпе в незаслужена слава. Незаслужена, казвам, защото най-често прехваленият модис, не правеше нищо изключително, а просто умело заблуждаваше амбициозните си, но простички клиентки. Така се стигна и до друг абсурд, въпросният модист, вече прочул се, бе отрупван с поръчки, които не можеше да изпълни за година време, но алчно приемаше нови. И тогава именно, в този драматичен момент, той беше ухажван неистово от всички, които си въобразяваха наивно, че е незаменим. Пак тогава, в същия драматичен момент, се появиха и ловките тарикати, които ако нямаха славата на ненадминати модисти, то им стигаше ума да компенсират своята неизвестност с експедитивност. Този, когото всички, Бог знае кога и Бог знае защо, нарекоха Храбрият шивач беше от тях…
Появи се изневиделица, дошъл бе от някакво затънтено село, по време на голямото преселение, а тези, които го познаваха отдавна, твърдяха, че не е никакъв шивач, а чирак, яръм-терзия, който стъпва тук-там и тепърва ще учи занаята. И той, в интерес на истината, трябва да си е давал сметка, защото в началото бе продавач в „Плод и зеленчук”. Продаваше ряпа и алабаш, домати и краставици, магданоз, плодове, пък и цвекло, та му излезе прякор, покрай това, защото на някой от градските зевзеци хрумна, че прилича на чукундур в главата. Така го и назоваваха в началото, Чукундура, но беше несправедливо, защото той бе импозантен, възедър, изпъчен мъж и приличаше по-скоро на лъв. Имаше буйна, черна и къдрава коса, която се вееше като лъвска грива, пък бе и фуклив, а и нелишен от чувство за хумор, та бе и представителен, и занимателен. И неговата слава тръгна тъкмо от нестандартността, от представителността, от шегите, които щедро ръсеше; така стана интересен на публиката, като се върна към златния си занаят, както сам казваше. На клиентите, всъщност, които непрестанно се увеличаваха, не на зевзеците, с които бе непрестанно обграден и по-скоро му пречеха, но които стоически понасяше. Има файда от сеирджийте, ще знаеш, смигна ми приятелски веднъж, винаги водят клиенти, може да те оплюят, наместо да те похвалят, но и това е файда, прочуваш се. Така си и беше: прочу се, бързо се прочу, бързо му излезе и името, малцина бяха чели преизвестната приказка, но всички го нарекоха Храбрият шивач. Заради подвизите му го нарекоха тъй, не за друго, а най-впечатляващият от тях бе, че можеше да ти ушие панталон за един ден, наместо за месец или седмица. Не беше, досещате се, шедьовър на шивашкото изкуство набързо скроения и набързо скалъпен панталон, но пък нямаше кой друг да го ушие за толкова време. А беше и невероятно убедителен той, като убеждаваше клиентите си, че им е ушил панталона такъв, защото следва последните модни тенденции, а не техните мераци. Не се излагай бе, наборе, казваше, виж какво носят хората в цивилизованите държави, какво си се вторачил в гащите на председателя на текезесето. Няма да правим селски работи я, нищо, че  сме от село! Наборе, тъй се обръщаше към всички, към млади и стари, но никой не му се сърдеше, за кройката се сърдеха повече хората. Защото той всеки панталон си го кроеше по своя си тертип, толкова можеше, но инак прилежно си записваше какво искаш. Гледай, гледай, как съм се заблудил, се вайкаше, на, не съм си отбелязал, че искаш заден джоб, ама и за какво ли ти е, по-добре е тъй, по-прибрано стои, всяко зло за добро, както се казва. А истината бе, че се озорваше, като трябва да направи заден джоб, само че не се двоумеше, като приема поръчки за един, че и за два задни джоба. И със страничните джобове бе същото, все чешки джобове правеше, защото тъй е модерно, няма да се излагаме я и да правим селски работи, караше се на вироглавците. Обичах да ходя да го наблюдавам и мисля, че взаимоотношенията му с клиентите бяха истински спектакъл, омайваше ги, в буквалния смисъл на думата, докато ръси невъобразими глупости. Неволно се сещам сега за онзи популярен виц, в който недоволният клиент сочел ту дългия ръкав на сакото, ту късия крачол на панталона, а несломимият шивач го нагласял към нескопосния костюм, като го карал да опъне ръката си или да свие крака си. Ето, виждаш ли, рекъл победоносно накрая, прекрасно ти стои, ама си се отпуснал, а като изпънеш ръката си и го посвиеш този крак е друго, пък като излязъл вън нещастният клиент, хората рекли:”Гледай, гледай, какъв кретен, а с какъв хубав костюм!” Горе-долу същото се получаваше и при него, недоволни бяха клиентите му обикновено, като видеха какво е скопосал, но след кандърмите си излизаха доволни, вярваха, че наистина са модерни панталоните им, че трябва да са тъкмо такива. Така я караше, пък беше и късметлия, защото по едно време модата беше такава, че панталоните се шиеха без джобове, без маншети и без колан, дюшеш му дойде тази младежка мода. И се развихри, изобщо не се помайваше, купи топове плат и шиеше по два-три панталона дневно, селянчетата от механотехникума бяха до един с модерни панталони, все от него шити. Не само те, де що имаше градска гъзория, уши си такива панталони, а за да са съвсем модерни, като на естрадните певци, както убеждаваше глупаците, купи един плат с ламяна нишка, лъскав. Споходиха го и някои неприятности, покрай този плат и тези гащи, нова мода; набил го, разправяха, един кръчмар-бабаит, защото ушил педерастки панталон на сина му. Не това бяха истинските му, големите му подвизи обаче, той се самозабрави нацяло и вземаше мярка на клиентите си още в магазина за платове, с железния метър. Звучи невероятно, но съм виждал с очите си как го прави, като най-вероятното бе, че изчисляваше някак и обиколката, по своя методика, както казваше. Питал съм някои от тези смелчаци по мярка и е панталонът им, а те отговаряха, абе, какво да ти кажа, нищо не му е на панталончето, ядва се. Като се самозабрави, разбира се, не го отмина и общата, за всички шивачи, болест, приемаше поръчки, а нямаше физическата възможност да ги изпълни, въпреки чевръстината си. Беше, нека подчертая, наистина чевръст, знам го от опит, не се предоверявам на шумната му слава. Отивах на море, помня, и ми хрумна да си ушия от много модерните тогава тренки; нищо работа, рекох си, ще ги изпедепца до довечера Храбрият шивач. Наистина не беше някакво изкуство да ушиеш такива панталонки, коланче, джобче с ципче и толкоз, та му занесох плата сутринта, а той рече да намина към пет часа. И отидох аз към пет часа, а като запитах готови ли са тренките, той ухилен запита, ти как мислиш, и се захвана да ги крои. Да намина към осем, ми каза сега, а като отидох, наистина бяха готови тренките; е, наклонено беше джобчето, а и коланът не бе, какъвто го исках, но ядваха се, ще кажа и аз. Нищо работа бяха те обаче, както споменах, той учуди всички, като уши за един следобед костюм на твърде известния тогава сръбски певец Саша Попас, който обичаше да се застоява в България. Харесваше му тук и гастролираше често-често, пък имаше и много приятели, тъкмо приятели го намери някъде по морето, довели го в Ямбол, пък и го кандардисали да даде концерт. Само че, беля, няма сценичен костюм, по дънки и фланелка е човекът, та се сети някой за Храбрият шивач и той, както можеше да се очаква, спаси положението. Бях на този концерт и Саша Попас се яви, помня, в бял, снежнобял костюм, имал е сигурно кусури, но не личеше, костюм като костюм, изпя си репертоарът човека, обра овациите и толкоз. За един следобед го уши Храбрият шивач, та обра и той овации, но за други костюми, макар и шити дълго и старателно, отнасяше псувни. Костюмът бе Ахилесовата му пета, с панталоните той някак се оправяше, не му идеше отръки да шие костюми, но не отказваше никому, защото пара падаше. Е, поръчаш го с външни джобове, а той го ушие с вътрешни, или това не е така, а онова онака, или реверът е друг, какъв да е, като той знаеше един вид ревери само, но ядваше се. Успяваше да убеди лековерните, че модата сега е такава, точ в точ, или отнасяше някоя псувня, но толкоз, рядко, много рядко някой ще се ядоса дотолкова, че да не му плати. Така я караше и добре я караше, мюстюрии много, смигваше ми, прост народ, слава Богу, добре, че са те, инак сме загубени, наборе, и аз, и ти, от учените, няма какво да ти обяснявам, файда няма. Бях вече студент и се отбивах от време – на време в дюкянчето му, болял го кръста, оплакваше се и беше навил пояс от парцали около себе си, но друга бе голямата му болка. Конфекцията, проплакваше, ще ни съсипе пустата конфекция, все по-хубави костюми продават, отива си, отива си, наборе, златния ни занаят! Забавляваха ме тревогите му, не вярвах, че е тъкмо тъй, сиви и неугледни ми се виждаха сивите костюмчета, но той се оказа и пророк. Как разбра, попитах го след време, като по цял ден се шляеше край автогарата, защото бе останал без работа, а той вдигна рамене и рече, не знам, имах лошо предчувствие, толкоз, това беше. Когато понечих да го отмина обаче ме спря, виж, каза тихо, народът никога не е толкова гламав, колкото изглежда, може да го забаламосаш някак, но за малко, не за дълго. Може да изкараме късмет и да наденем нескопосани гащи на народа, но ще се усети той и, ако не ни накаже, поне ще ни се присмее! А най-малкото, което ще ни споходи сетне е, да се шляем по цял ден и да пречим на другите да си гледат работата, наместо да вършим своята…

Любомир Котев