Хлъзгавият лабиринт на паметта

Тя е хлъзгава, толкова хлъзгава, че е възможно да се оплетат дати, събития и хора в един почти чудовищен паноптикум. И уж да е родният ти град или семейството ти, а да излезе нещо друго, понякога толкова друго, та чак плашещо.

„Ти нали помниш как през  1953 година играхме  оная оперета?” Така тия дни ми описа, и ми припомни, за тази хлъзгава писта, моя позната. „А как да го помня онова представление, като аз през  1953 година още не съм била родена?”, питаше и се смееше и на себе си, и на нашия общ приятел познатата ми.
И на паметта, защото хлъзгавата писта е именно тя. И пак тя, при един скорошен, но не първи прочит, на чудесната книга на Ваня Бояджиева Газдова „Автобиографична хроника”, ме постресна. Възпитаничката на Американския колеж в Симеоново, випуск 1939 година, е писала в спомените си, че след  1950-1952 година Халите в Ямбол били закрити, и там се появила Сувенирната палата на Безистена.

”…когато на някой му хрумна да го направят сувенирна палата, каквато е до днес, но лишиха гражданите от така необходимите им  хали”, това са думите на Ваня Газдова, на страница 102 от книгата й.

Няма как това да е било в онова време, когато  Сталин е жив и що годе здрав, и е бил задължително име на кино, читалище, площад. В града ни площадът също е носил неговото име, цял град, голям град, Варна, е носил неговото име. Не обаче заради тоталитарният режим на Сталин не може, а по съвсем други причини – чисто и просто  Халите съществуваха дълго след смъртта на бащата на народите, до към края на 60-те години на миналия век, защото иначе просто няма как моето поколение да е надничало по щандовете с месо и риба.

И да помни тъй специфичната им миризма. А и отдавна, още докато е била жива Ваня Газдова, на Безистена, на достатъчно видно място, бе изписано, че сградата е върната към вида й от преди няколко века,  в периода 1970-1973 година. Газдова греши и в нещо друго – в твърдението, че „ В Ямбол по онова време (около 1930 година) Безистенът  беше пригоден за хали”. Преустройството на Безистена приключва няколко лета по-рано, още през  1926 г., този факт е надлежно хроникиран във вестник „Тракиец”.

При отличната памет на Ваня Газдова за толкова други събития и места в Ямбол и от преди 9 септември 1944 г., и след тази дата, ми е трудно да си обясня как Халите са станали за нея Сувенирна палата още в началото на 50-те години на миналия век.

Тя ме накара и за друго да се озадача в нейната наистина изключително увлекателна книга, за която не малко ямболлии настояват да бъде преиздадена. Другото бяха кината.

Ваня Газдова е родена през  1919 година, тогава вече първото кино в града ни, това на братя Качулеви, е факт. Няколко години по-късно, през  1925 г., се появява и конкуренцията –кооперативно кино „Светлина”. Напълно ново, сградата е строена тогава, а не е префасонирана от архитекти, или пък да е градена върху някоя къща от турско време. И кинотехниката  е вече напреднала мощно, а в спомените на малката Иванка кадрите от филмите са размазани и почти нищо не се виждало.

За кино „Светлина” е закупена специална, нова техника. ”Модерен театър” на  Качулеви също следи какво става в света на седмото изкуство и поръчва от новите „трикове”.  Така че няма как прожекцията на филми в средата на 20-те години да е с подобно ужасно качество.

През  1926 г. по страниците на ямболския вестник „Тракиец” с размах се рекламира какво народът край Тунджа ще види от идния понеделник в киното, така че каквото е било на екрана в Хамбург или в Бирмингам, такова е и тук. Ако има все пак известно закъснение, то не е от години, няма как да е така, тъй като „Модерен театър”, например, работи с  „Глория-Палас” , а не с фирма от Каспичан.

Оная, хлъзгавата, паметта – тя се е намесила, за да оплете времето в главите, в килерите, които са  подземните ни мозъчни галерии и понякога пазят невероятни подробности за дреболии, а друг път ни мамят дори за неща, в които сме участвали пряко.

Как някои помнят прекрасно през коя година бе затворена за движение улица „Толбухин”, за да се сложи паваж по нея, или кога гробищата изчезнаха от мястото си в Аврена, за да се преселят покойниците  чак извън града, по пътя към Кукорево?

То беше вчера, е забавен, интересен капан, в който всеки от нас е попадал.

Беше вчера, а и досега не мога да намеря дори пет изречения , в които някой да разкаже какво е представлявал  Христо Фотев при близо двегодишния му престой в Ямбол. Доктор Антон Шиков, лека му пръст, той не само обичаше литературата, а и често пишеше, помнеше, че големият лирик е идвал на сбирките на тогавашните ямболски писатели, но когато го помолих да разчопли паметта си, не излезе нищо от нея.

Възможно ли е роденият в Истанбул през  1934 година бъдещ класик да е бил нищо и половина през тия две свои години край Тунджа? Та той тук се е влюбил до оная степен, в която се пристъпва в съответния отдел на общината и се сключва брак. За родения в Турция от българи поет това е първи брак, а те, първите бракове, се помнят. И когато работи в Дом „Украса” в Ямбол е на 23 години, само две лета по-късно излиза от печат първата му книга „Баладично пътуване”.

Нещастен или трагичен е бил в града ни, това поетът си знае, но добре , че пак той, Христо Фотев, ни е оставил сам няколко стиха за битието си в Ямбол. И ги е втъкал в прекрасната си поема „Балада за Ромео и Жулиета”. Всъщност, стиховете не са само няколко, и в тях може да се разпознае без  усилие оня град, Ямбол, от края на 50-те години. А и за доста по-късно време податките в тази поема са „меродавни”.

Да „чуем”, как авторът на „Литургия за делфините”, е видял оня Ямбол:

„Закуска – и отново осем часа

във сградата с тапети много стари.

Разтваряше добрата “Дом-украса”

вратата си за моите другари…

По-младите стояха до вратата,

по-старите – до печката огромна…

До края ще ги помня – имената

единствено не мога да си спомня!

….

Отивахме в градината, където

замайваше разцъфналата лайка.

И бавно посиняваше в небето

на облаците бялата мозайка.

Висяха ваксаджийските сандъци

по циганските детско-слаби плещи,

а трите продавачки на фъстъци

запалваха големите си свещи

и простата, циментова Диана

оглеждаше безплодното си тяло

в зелената повърхност на фонтана

като във флорентинско огледало…”

Това са прекрасните строфи на Христо Фотев. Той надали е знаел, че автор на циментовата Диана е ямболлията Панайот Лолов, още по-малко пък да е наясно, че някога, в средата на 30-те години на миналия век, когато този павилион и тази Диана се появяват, сливенският владика е скандализиран, поради нейната голота. И отказва да идва в града ни дълго време.

Оная, хлъзгавата, паметта. Тя си прави и невинни, и странни, и страшни понякога шеги с нас. Но докато я имаме, нещата са на стремето си.

Защото можем да сверим, да търсим, да питаме, да разхвърляме отново мазето или тавана, за да намерим някоя фотография, писмо или записки в тетрадка, чрез които да намерим фокуса.

Без нея сме в чудовищен лабиринт – и сме себе си, и не сме, и сме от този град, и никога не сме живели тук…

Борислав Ненов