Фейсбук и убийството на забравата

Фейсбук прави почти невъзможна забравата. Ако си вътре в глобалното село, няма как да кажеш, когато някога някъде се срещнете очи в очи с някой съученик или с авер от казармата:  „Ей, колко сме се променили, мама му стара!” Няма, защото по фотките, качвани след екскурзия до Будапеща или до Бачковския манастир, а още от изпращане на абитуриенти или от тежки софри, знаеш и новата категория, в която диша твоят човек, знаеш и косите му как се развиват.

Така изчезва не просто изненадата, идваща при срещата на живо, а и работата, огромната  и пищна работа, на спомените. И на прогнозите – кой, къде, кога и как е изкарал гурбет в Испания или Англия., развеждал ли се е, колко деца има, те колко деца имат. Фейсбук дава толкова много информация за твоите хора, за тия, с които си делил една класна стая или една аудитория в университета, че понякога се чувстваш ограбен.

Сякаш все по-често ограбен, макар да има вечери или утрини, в които тая навалица от статуси и ф отки  те топли. Особено топъл е чатът – в него може да има и следи от лек флирт, от малко недоразумение, сладко нетърпение, грандиозни надежди.

Думите ни, пътуващи шеметно във Фейсбук, и отнемащи очарованието, и очакването, понякога мъчително, друг път сладостно, на ония думи, наричани писма. Колко ужасно демодирано е това – писма! Който ти пише писма, дори поетите плисват във Фейса още на петата минута от сътворяването новото си стихотворение, нямащи търпение да изчакат  ферментацията му в чекмеджето.

По тая причина и гъмжи от запъртъци в стихотворна форма из мрежата. Мрежата, която явно в близо време ще бъде като селска мрежа, очертаваща мерата на две села – идва епохата на ограничаването на думите .  Дали няма пак да се върнем към старата, изпитана пиеса, в която на маса в ресторанта си казвахме най-солените вицове и най-гневните апострофи към политиците?

Тероризмът дава много силна карта за такава промяна на правилата, и в тази партитура, покрай сухото ще гори и суровото. Фейсбук всъщност все пак е новият вариант на старото, та чак прастаро писмо. Наскоро това потвърди външният ни министър Даниел Митов, който написа на страницата си в социалната мрежа какво мисли за изявлението на Пьотър Толстой, а не направи официално изявление.

Министър Митов се опита да рече, че бил изразил позицията си. Като министър нищо не бе изразил, няма как едно писмо от частен, от личен характер, какъвто бе неговият текст във Фейсбук, да е становище на министър на външните работи по един много сериозен въпрос.

Ако Митов действително не разбира разликата, ще излезе, че няма нужда да се върти процедурата на акредитивните писма, а новите посланици ще обявяват на страниците си в социалната мрежа, че са пристигнали в София.

Ставаше все пак реч за забравата, която  Фейсбук прави все по-невъзможна. Помня как преди години, когато отворих портата на това село, бързо-бързо се сблъсках с една бивша любов. Някога се карахме доста често  с нея, от много време тя бе далеч, и аз хванах други пътища, всичко бе заличено. Фейсбук обаче бързо върна разправиите и дойде голям баир, докато приключи и тук илюзията ни, наричана някога по инерция любов.

Да, видях, била си в Чорлу да купуваш прах за пране, видях и мъжът ти как убил три заека край село Трънково, и дъщерите видях с новите им татуировки. А, и ти си видяла как пием кафе в Сараево, и новите цветя на жената си забелязала, и оная шапка, дето колегите ми я подариха за именния ден също. Да, ще видя внучката ти как посреща първия училищен звънец, ще кажа на леля ти да прати  рецептата за сладкото от смокини. За Сартър ли, хайде като се видим, кога можем да го направим? Студено е сега, ами то е едва  началото на есента, кога, напролет ли да пием едно  вино? Или да го пия от статуса, дето ми го прати за рождения ден?!

Тропат ти тарабите, мой човек, или си изскочил от някоя бабина ракла. Какво му е на статуса, направо приказка  е – дори пура има на него. И за какво да се виждате на живо, само пари залудо ще пръснете, вместо да отидете за един ден на Капалъ  чарши.

И това дава, или ще дава Фейсбук, новата кутия за писма. Новата рампа, където си с някого и с никого, когато отвориш бутилка вино или си пуснеш вечер някое страхотно парче.

Страхотно парче, чудесно вино, изкусителни мезета, а няма никой, въпреки навалицата от изключително близки хора в мрежата.

Мрежата, която прави уж невъзможна забравата.

Борислав Ненов