Ямболските легенди: Усмивката на Гошо Центъра

ямбол през 80 теБългарският народен земеделски съюз, познат далеч повече като абревиатурата БЗНС, единствената друга партия, позволена от комунистите, бе ташакът на БКП. Тя имаше навремето, преди 10 ноември, орган, който се наричаше Постоянно присъствие. Ръководният й орган на централно равнище. Един от братята на баба ми свирепо мразеше Тодор Живков и Георги Трайков. Трайков бе в детските ми години председател, шеф на Постоянното присъствие на БЗНС. Моят роднина сипеше огън и жупел върху него, от който помня, че ставаше дума за безбройни агнета, принесени в чест на посещения на Георги Трайков сред селските маси.

Сетне Постоянното присъствие пое Петър Танчев, към него братът на баба ми имаше сякаш една идея повече търпимост. Към Тодор Живков обаче, както към Трайков, също никаква. Споменаваше името на Горуня, пълна политическа екзотика за нас в ония години. Горуня бил шеф на текезесето в село Коневец, каква трагедия има в това, не ми беше ясно. Сетне това се изясни, както и другото – че моят родственик не бил свирепо настроен срещу комунизма, а срещу Живков и неговите хора. Кумирът на брата на баба ми се оказа Вълко Червенков, де го чукаш, де се пука.

Като преглеждам мътните си детско-гимназиални спомени, май и Мао Дзе Дун бе любимец на роднината ми, а Живков не одобряваше и политиката на Мао. Дали Мао бе жив, докато тичахме край тарбите на нашата улица, която носеше гордото име „Ямболска комуна”, ала по нея почти всички огради бяха дървени – тарби, или тараби, някои и така го изписваха? Вождът на приятелската, а после страшно враждебна за БКП компартия на Китай е умрял през 1976 г., на 83 години. Това, че бе на сто години почти, го помня, а май и дървените огради вече бяха минали в историята на улицата ни. Тротоарите с плочки обаче още бяха някаква смътна идея на управата на града, затова с кеф забивахме ножчета в рохкавата пръст пред къщите. И играехме на мади и на топчета, липсата на плочки имаше и хубави страни.

Гошо Центъра не бе в никакъв ръководен орган, ала пак бе Постоянно присъствие. Само че там, в центъра на града, около мегдана. И на стадиона, а и в зала „Диана”. За мен повече на стадиона, не зная защо го свързвам преди всичко с футболните мачове, отколкото със спортните състезания в залата. Може би, защото му даваха да разлепва афишите за футболните мачове, работа, която после, може би минаха петнайсетина години оттогава, не по-малко достойно пое Димчо от село Кабиле, наричан от някои ямболлии Нафтата.

Гошо Центъра не познаваше сякаш друго състояние на духа, освен радост. Може да го наречем и състояние на бодър идиот. Защото Центъра беше такъв, всъщност. Не помня да е имало съмнения в умствения му капацитет, ала и не помня някой да се е гаврил с тази особеност на Центъра. Напротив, Гошо предизвикаше усмивка у другите, и те поемаха нататък по-топли и по-ведри.

Може да е било и от съзнанието им за лично превъзходство, за това, че не са като него, а мислят, работят, че са умни и красиви. Че имат един гардероб дрехи. Гошо Центъра нямаше, поне така изгледаше от вида му. Облеклото му бе дочени гащи и някаква риза, над нея май пак имаше дочена дреха. Дочените панталони, или другите, може би имаше все пак и други, му бяха къси.

Задължително къси, та ги придърпваше все нагоре. Д-р Петър Берон, някогашният злополучен шеф на СДС, оказал се агент Бончо, бе с подобни гащи, когато обикаляше България като ташак на Жорж Ганчев. И в Ямбол дойдоха двамцата, не може Ямбол да бъде подминат.

Гошо Центъра май не напускаше Ямбол. Вероятно не ходеше и никъде другаде, освен из центъра на града. Стадионът и зала „Диана” ги слагам към центъра, защото са на разкрач от площада и Безистена. Тогава площадът все още бе край Безистена, сега това място е вече окончателно разжалвано като такова, макар че на хартия още е старото положение.

Гошо, тогава това не го знаехме, живеел в къща на улица „Цар Самуил”, почти на пъпа на  Ямбол, само че в уличките зад площада, където под тях пък е някогашното Еврейско училище, сетне училище „Данчето и Митошка”. ”Цар Самуил” води пък към Синагогата, превърната през 70-те години в Художествена галерия. Преди да стане Галерия, еврейската църква пак не е била по предназначението си, там е имало цех ли, склад ли на едно от ТПК-тата. Църквите не бяха приятни на властта от онова време, меко казано. С евреите обаче властта трябваше да внимава – те са били с жълти звезди преди 9 септември, мнозина  са интернирани, а някои от тях, поради гоненията на Хитлер най-вече, са били и партизани, или други дейци на компартията.

Бяхме деца, и мислехме, че Гошо Центъра спи, където завърне  –  като клошарите.  Дявол знае защо, обаче рядко го виждахме със сестра му, Жулиета, която била в училище Николинка, Кунка. Това –  според свидетелствата на стоматолога и носител на наградата за медицина на Ямбол „Хипократ” за 2015 г. д-р Иван Свинаров. Иван е бил съученик с нея, така че няма причини да не му се вярва.

Гошо Центъра наобикаляше футболния стадион май всеки ден. Присъстваше и на мачовете на тима ни, все на дигата беше, сякаш не можеше да сложи задника си мирен. Дали му плащаха по някоя стотинка за лепенето на афишите, не зная. Но ме съмнява, защото при соца се искаше отчетност, а Центъра надали е имало как да се впише в някоя от графите. Най-вероятно друг е взимал нещо срещу лепенето на спортните обявления из града, а сетне е заделял стотинки за Центъра. Или са му давали бракуваните дочени гащи.

Заместникът на Гошо Центъра, Димчо, е в унисон с пазарната икономика – няма ли някой лев, няма и лепене на афиши, нито метене на ресторанти, Димчо е и по тая част. Главната улица, наречена безлично „Търговска”, бе другото място, където всеки ден можехме да видим Центъра.  Все се въртеше около търговците – къде помагаше, къде пречеше, ала го търпяха. Може би всеки го помнеше от друго време и приемаше Гошо като неизменна част от Ямбол.

Точно както бе и със сестра му, Жулиета, която, знайно е, се бе специализирала по киното. Един светъл киноман, който бе наясно с всеки филм, преди мнозина изобщо да са видели името му на големите платна над кино „Вапцаров” или по таблата, специално направени на няколко места из града, за седмото изкуство.

Жулиета също бе дълбоко свързана със спорта, само че сърцето й бе баскетболно (всъщност за нея миналото време е неуместно, тя си и е жива, и надявам се, здрава, просто отиде да живее в село Дражево), и по тази причина вече не е част от другото Постоянно присъствие  – това в зала „Диана”. Сядаше през последните години срещу официалната ложа в залата, в сектора, който е вдясно. Там пък винаги избираше седалка съвсем близо до стената. И също винаги се намираха хлапета, които да я заприказват, най-често, уви, за да се бъзикат с кротката жена, която не зная да е направила някому нещо лошо.

Също като брат си, Центъра. Той обичаше да упътва тия, които не са от Ямбол или пък тия, които ще правят някаква работа по ”Търговска” – ще пренасят стока или пък ще маневрират с колите си. Една от легендите за Гошо идваше оттам – че един ябанджия не усетил, че Центъра е идиот и разчитал на него за да направи маневрата си. Гошо, разбира се, бодро поел нещата в свои ръце и не спрял, докато  оня не се надънил с камиона си в магазина.

Един Бог знае колко е вярна тая история, ала ние я обичахме. Малка история за един голям идиот.

Неведоми са пътищата на градската памет. По тях някои никога не оставят и стъпчица, и драскотина дори, а други са като танкове, или като ботуши с големи грайфери, и се помнят от поколение в поколение. Гошо Центъра така върви – вероятно поне три поколения го знаеха, и го помнят още. Не може село без идиот, това е аксиома на битието. И не е, разбира се, никакъв ямболски феномен, нито български, макар че на някои може и тая глупост да им се върти из тиквите . Фелини пускаше често из филмите си по някой интересен идиот, или полуидиот. Твърдеше, че те са от детската му памет за Римини. И излизаше, че той пусти град на Апенините е пълен с подобни образи. Трябва да има там поне десет училища за бавно загряващи, твърдеше един познат в ученическите ни години.

А Ямбол имаше само едно такова училище. Казваха още, че то е за космонавти.

Сградата на това училище има странна съдба. От училище за децата от центъра, то мина през училище за космонавти, което бе като дамга за нас , и май по тая причина не обичахме да минаваме оттам. На кой идиот му бе хрумнало да го нарече ”Иван Вазов”, също е интересно, преди това, когато там са учили децата от центъра,  то е „Йосиф І”.

То пък как ли да го кръстят, в ония времена, когато дори и най-келявата улица задължително трябваше да носи нечие „високо име” – я на партизанин, я на герой от Априлското въстание.

Гошо Центъра. Иди че го забрави. На чаша неделно капучино или на бутилка вино, изведнъж ще тръгне приказка за него. И ти, и събеседникът ти ще просветнете поне за няколко минути, докато си припомняте за неговата висока, кльощава фигура, за дочените му, възкъси гащи, за бодрото му, вечно кротко и вечно усмихнато лице.

Усмивка на идиот, която обаче е от ония, които правят интимните спомени за един град. За Ямбол…

Борислав Ненов

About the Author :

4 Comments to “Ямболските легенди: Усмивката на Гошо Центъра”
  • арх. Георги Георгиев
    December 14, 2015 - Reply

    Много често го срещах когато отивам да играя футбол. Той винаги ми искаше топката и като бягаше след нея, викаше:”Аз съм девяткя номер шест!”

  • Здравун
    December 14, 2015 - Reply

    Гошо обличаше и един червен анцунг.Запазена марка беше стойката,която заемаше с ръце скръстени зад гърба.А Жулиета наистина се казва Кунка.

  • Василка Беева
    December 14, 2015 - Reply

    Един разказ за отминалото време, пречупен през погледа на едно пораснало вече момче. Много ми хареса, Боре. Върна ме към моето детство. И в нашия квартал имахме незабравими образи…
    Желая ти успех и дано по-често попадам на твои работи.

  • Валентина
    October 31, 2018 - Reply

    Живеехме в “Гиганта “, тогава до Автогарата. Майките ни миеха терасите, когато им скимне, и на никой изглежда не правеше впечатление. При това става дума за централна натоварена улица. А ние живеехме на последния 8 етаж, поради което струята се носеше насам-натам. Веднъж Жулиета минаваше покрай блока, застана отдолу и започна да си мие главата. Мисля, че Георги Господинов, родом от Картона в Ямбол, ги споменава в един от разказите- Гошо Центъра и Жулиета.

Leave a reply