Урокът на Гърция

Нищо по-нелепо няма, на пръв поглед, от превръщането на очевидния и безспорен, грандиозен провал, в урок за нас или за когото и да е, в положителен пример едва ли не.  И все пак, струва си да се вгледаме в случващото се на юг от нас, пък и да се замислим върху урока на Гърция, макар да е възмутителен той за европейските лидери. Тъкмо заради това, няма защо да увъртам, си струва да се замислим върху всичко, което свършиха и не свършиха сегашните гръцки управници, пък и не само сегашните. Струва си, наложително е, защото всичко, свършено добре или лошо в Гърция, всякога е зависело решително от добре или лошо свършената работа в европейските институции.

Провалът на Гърция, разбира се, би бил немислим, ако прехвалените европейски институции работеха що-годе добре и можеха да осъществят поне ефективен контрол, ако не друго. А проблемът, ако говорим сериозно, съществува още от момента, в който започва приобщаването на южната ни съседка в Европейския съюз, от момента, в който се разработва програмата за това приобщаване. Днес е очевидно, каквито и оправдания да се измислят, че влизането на Гърция в Европейския съюз е довело до доста фриволно пилееше на огромни средства. Днес е очевидно, че някой е недомислил или недогледал нещо, щом щедро са наливани милиарди, образно казано, в каца без дъно. Или, което е по-лошо за европейците, може би имат право тези, които все по-често и по-открито говорят, че прословутата корупция на Балканите, би била невъзможна, ако не съществуваше корупция и в европейските институции. Едно внушително мнозинство от гърците, не се съмнявам, са забогатели бързо и лесно, пък и баснословно, покрай еврофондовете, но не са малко, като че ли и облажилите се чиновници в Брюксел.

Видях с очите си възхода на Гърция, пътувах по земята и през 1986 и десет години по-късно, а после пак и пак, за да се дивя, като всеки чужденец, на впечатляващото й развитие. От бедна, най-бедна страна в Европа, по-бедна и от нас тогава, като че ли, Гърция израсна с дни, бързо, някак неправдоподобно, превърна се в модерна, европейска държава. И там крадат, няма как другояче да е, писах тогава, но и строят, яко строят, Александруполис, добрият стар Дедеагач, пък и не само той, са други, далеч по-красиви градове! Строяха наистина, със страшна сила, няколко десетилетия и изградиха модерна инфраструктура, не само нови градове, а и помислиха за благосъстоянието на народа. Не знам как точно, с какви темпове е растяла средната работна заплата, как са се повишавали пенсиите, но се приближиха те до тези в развитите държави, почувстваха се гърците европейци. Кой, как и защо е отпускал стотици милиарди на Гърция не знам, а и не искам да знам, щом е факт, радващ факт, че приобщаването на една бедна държава към богата Европа се е състояло, без да вещае днешната трагедия.

Чудя се сега, дали наистина е било всичко наред, дали никому не е хрумнало, че е налице някаква диспропорция, че има нещо сбъркано! Сигурно е, ако не друго, че е лесно, твърде лесно, за всеки опитен финансист да направи простичката сметка, че Гърция няма капацитета да върне безпроблемно милиардите, които й подаряват, че е неоправдано, съвсем неоправдано, щедростта на богатия Запад да е безгранична. Факт е обаче, радостен за едни и печален за други днес, че никой не е правил подобни сметки, или ако ги е правил някой не са му обърнали полагащото му се внимание, т. е. грешка, във всички случаи, има. Грешка има и е наивно, несериозно, да допуснем, че не е била забелязана, че без идея и без нужда, с лека ръка са хвърляни милиарди, за да благоденстват гърците за сметка на партньорите си. Стотиците милиарди, знаело се е прекрасно още тогава, са страшна тегоба не само за банките, но и за милиони данъкоплатци, а още по-неприятното е, че са били известни и евентуалните неблагоприятни последици, по всяка вероятност.

Някой някого, трябва да отчетем, е излъгал! И да изтъкнем, категорично, без каквито и да е уговорки, че печелившият, успелият безапелационно в надлъгването, е Гърция, докато губещите, каквито и да са били намеренията им или възгледите им, са нейните кредитори. Факт е, печален, може би, но и безспорен, че гърците живяха добре, завидно добре, няколко десетилетия на чужда гръб, както ги корят сега кредиторите им, усетили се излъгани. Има защо да се чувстват некомфортно във Франция или Германия, да речем, щом техните банки наляха почти половината от милиардите в Гърция, има защо да недоволстват там, пък и да се чудят как да поправят непоправимото. Има защо да се чувстват подведени или направо излъгани и в Европейския съюз, където също се чувстват некомфортно и също са в безизходица, докато умуват как да преодолеят очакваната, но изглеждаща не тъй фатална до вчера криза.

Има защо, накрая, да се вгледаме и замислим, ще повторя, и ние, щом случващото се в Гърция, както и да го тълкуват, е урок не само и не толкова за нас, но и за тънещата в блажено самодоволство Европа. Не се наемам да пророкувам какво биха казали западните анализатори, но би могло да се допусне, че ще се опитат да оправдаят провала на сбърканата европейска политика, какъвто и да е той. Съвсем сигурно е инак, че нашенските, платени глашатаи на непогрешимата Европа, като се ослушват някое време, ще заповтарят чуждите оправдания без да помислят за нашите сметки. Защото, преизвестно е, както те, платените клакьори, така и платените политици, пък и платените журналисти, пък и също платените или просто празноглави държавници, за разлика от гърците, нехаят за България. Урокът на Гърция е този, че добри или лоши, леви или десни, техните държавници винаги, ама винаги, са мислили за държавата и народа, щом са постигнали този завиден за нас, недостижим в обозримото бъдеще, стандарт! Цинизъм е, разбира се, обикновен цинизъм, да се предовериш на правилото, че целта оправдава средствата, а още по-цинично е, ако преследваш неотлъчно целта си, докато злоупотребяваш съвсем съзнателно с нечие доверие.

В Гърция, бихме могли да допуснем, се е случило и това, може би, в някаква мяра, осъзнато или неосъзнато, но по-скоро като добре пресметнат ход, отколкото като фриволно и неволно увлечение. Цинизмът, знае се, ражда цинизъм, елементарна диалектика е, че на всяко действие има равно противодействие! Гърците, за разлика от нас, очевидно, не са били дотолкова милозливи и тъй нерешителни, докато обмислят взаимоотношенията си с новите партньори. И, за разлика от нас, бързо са разбрали, че първото, което трябва да постигнат, на всяка цена, е да уравнят някак, доколкото е възможно, стандарта си с европейските стандарти. Целта, наистина, оправдава средствата, когато един находчив бедняк взема от наивния или правещ криви сметки богаташ, за да помогне на окаяната си държава и бедния си народ. Европейският съюз, ако наистина е съюз на равноправното съжителство, не бива, разбира се, да си позволява разлика в  стандарта на своите членове десет или дванадесет пъти. Цинизмът на гърците, ако са си позволили да излъжат съзнателно, тънещата в охолство Европа, съответства, точно, съвсем пропорционално, на цинизма на самодоволните европейци, нехаещи за по-бедните си събратя.

И това не само би могло, но трябва, задължително трябва да е урок не само за нас, не толкова за нас, колкото за Европа! Гръцката криза вещае разпадане или поне разложение за Европейския съюз и последиците й, лесно е да се предположи, ще са далеч по-сериозни и от най-прецизните, но закъснели сметки, които отново, не се страхувам или срамувам да го изтъкна, ще са сметки без кръчмар. Сигурен съм, че кризата по-скоро би се задълбочила, отколкото да се разреши бързо, щом се задълбочава социалното неравенство в съюза, щом недопустимата  разлика в стандарта на различните държави, естествено, провокира непродуктивната за съюза лява политика. Нещо повече, тъкмо случаят „Сириза” е показателен, че политиката би могла да е не просто лява, а ултралява, съвсем непредвидима, подчертано разрушителна, превръщаща в перманентна всяка криза, умножаваща трудните проблеми. Урокът на Гърция, ако има нещо обнадеждаващо в него, идва съвсем навреме, докато все още е възможно да бъде спасен Европейския съюз, докато все още са останали мислещи хора в европейската политика, ще ми се да вярвам, политици, склонни да преосмислят сериозно досегашните порочни, очевидно изпортени, непродуктивни практики…

Любомир Котев