Удоволствието да работиш с деца е несравнимо
Здравко Янчев, директор на детско-юношеската школа на БК „Тунджа”:
Здравко Янчев е директор на детско-юношеската школа на баскетболен клуб „Тунджа”. Роден е през 1952 г. в Ямбол. Висше образование завършва в Националната спортна академия. През 1993 г. основава БК „Тигър”, през 1999 г. кадетската формация на „Тигър” става шампион на България. През 2001 г. шампионската титла на страната печели и юношеският тим на „Тигър”. Здравко Янчев е признат през 1999 г. за най-добър треньор в България при подрастващите.
-Г-н Янчев, кой ви насочи към треньорската професия?
-Желанието ми да стана треньор се зароди много рано – още когато играех, под ръководството на Васил Арапов. След завършването на средното си образование, се готвих с помощта на баща ми цяло лято и бях приет във ВИФ. Обичам тази игра -баскетболист не можах да стана, затова реших да се отдам на треньорската професия.
Баща ми желаеше същото, така че треньорството се превърна в моя съдба. От Васил Арапов, мир на праха му, научих много за баскетбола.
-Къде се пресякоха вашите пътища с големия Вълчо Йорданов?
-За мен той беше един от големите баскетболисти, които играеха през 70-те години на миналия век в България. Учил съм се от играта му, от това, което правеше после като треньор. Той бе не само треньор, а и приятел на всички състезатели и треньори. Вълчо бе първият треньор в България, който почна да работи върху лява ръка при атаката на коша. После вече всички в страната поеха тази негова новост. Вълчо Йорданов имаше голямо сърце – всички го обичаха.
-Как се появи идеята за създаването на „Тигър” и как се осъществи тази идея?
-Исках да създам нещо в областта на баскетбола. Аз и преди това работех като треньор в ямболския клуб, но през 1993 г.заедно със Стоян Добрев основахме БК „Тигър”. Преди това бях направил клуб „Пламъци”, но „Тигър” бе същественото, подтикът дойде именно от Стоян Добрев. Децата решиха клубът да се казва така – те искаха да бъде на името на голямо, силно животно, което да плаши противниците. Школата на „Тигър” се познава от цяла България. Сега обаче вече „Тунджа” и „Тигър” са заедно. Много е приятно, когато из страната кажат „Тигрите на Ямбол”.
-Има още две имена, чиято роля за „Тигър” е голяма – Елена и Величко Александрови, прав ли съм?
-Да, така е. Те се включиха на по-късен етап и наистина направиха много за този клуб. Те вложиха много средства, дори бяха готови да финансират участието ни в „А” група, даже имаше една година, през която плащахме на състезателите, въпреки че те бяха малки на възраст. От тези двама хора срещнахме голяма любов и разбиране.
-А как завербувахте за каузата на „Тигър” бизнесмен като Величко Александров?
-В Управителния съвет на ямболския баскетбол бе Кольо Факирев – също бизнесмен. Той бе приятел с Величко Александров, който също е от Ямбол, но живее в София. Така че Кольо Факирев ни запозна с него, а той и жена му решиха, че си заслужава да се направи всичко за децата. Аз никога не забравям Величко и Елена Александрови, въпреки че те сега не финансират клуба.
-Вие винаги сте определян като един от най-добрите треньори в работата с подрастващите. Какво е специфичното при работата с тях?
-Специфичното е, че те идват малки, ти трябва да оформиш техните характери, да ги приучиш, че трябва да се трудят.Те ти поднасят, от своя страна, много изненади. Често това са неприятни изненади. В края на краищата всичко трябва да завърши добре -оформяш тези характери и правиш от тях състезатели, това вече е радостта на треньора. От доста години нямам вече никакво желание да бъда треньор на мъжки отбор -никакво, независимо от финансовата страна. Защото това удоволствие, да работиш с деца, не можеш да го сравниш с нищо. Казах ви, че правят номера, че понякога се закачат, бият се, говорят глупости, но ти със своя характер, със своите приказки, трябва да ги убедиш в правилното взимане на решение. И малко по малко, виждаш как някои от тях, които може би щяха да станат хулигани, се изграждат с хубави характери.
Това е приятното в треньорската професия.
-През годините ми е правило впечатление, че вашите баскетболисти са много етични на терена. Това как го постигате?
-Характерите не се променят лесно. На терена трябва да бъдеш боец и се случва някой от тях да избухне по начин, който не е добрият. Но с годините нещата си идват по местата. Винаги им обръщам внимание за отношението към съдиите, посочвал съм им как реагират различни състезатели, включително и от тима на „Ямбол”. Те не постъпват етично, но има баскетболисти, които се държат достойно и приемат решението на съдията по този начин. Децата трябва да знаят, че тяхната работа е да играят на терена, а не непрестанно да репликират рефера. Пример за етичен баскетболист бе Анатолий Ясински.
-Анатолий бе не само страхотен играч, но и изключителен човек…
-Да, точно такъв беше. А когато играеше в дублиращия тим, на който аз бях треньор, Анатолий бе диригента. С него бе изключително удоволствие да се работи. Съжалявам, че той не можа да остане в Ямбол, да стане част от треньорското ръководство, за да работим с него.
-Аз съжалявам, че синът на Анатолий – Дмитрий, не прояви достатъчно характер, за да развие качествата си.
-Дима не приличаше на него, така е, той тръгна по другата пътека.
-Преди време бяхте уморен и обезверен, защото нещата не вървяха. Промени ли се нещо в това отношение, вие вече сте директор на детско-юношеската школа на БК „Тунджа”?
-Нещата се промениха. Всичко отива към добро и смятам, че и занапред ще бъде така. Кметът на Ямбол Георги Славов, както и ръководството на баскетболния клуб, са съгласни, и искат да направим така, че след няколко години да се разчита в мъжкия отбор на наши баскетболисти, а не постоянно да се взимат състезатели от чужбина или от други български клубове. Аз считам, че сега имаме няколко деца, които до две-три години ще са готови да влязат в мъжкия тим. Ще ни липсва много висок състезател и това ще трябва да се компенсира по друг начин – чрез чуждестранен баскетболист.
-Да, знае се, че високоръстовите баскетболисти в страната ни са двама-трима и тях ги обират най-богатите клубове. Както стана с Николай Върбанов, например.
-Така е, но виждаме как игра Върбанов в „Ямбол” и колко далеч е от играта си, след като напусна нашия отбор. Но това е мое лично мнение.
-На едно мнение сме в случая. В „Ямбол” Върбанов възкръсна, върна си самочувствието, показа класата си. А беше стигнал до много опасно дъно.
-Г-н Янчев, аз на едно Общо събрание на БК „Тунджа” попитах защо юношите ни не играят ако не в „А” група, то поне в Младежката лига. Защото на тези 18-годишни юноши им трябват мачове, игрово време…
-Тук трябва да си поставим въпроса, ако тези пари са наши, как ще ги харчим. Сега в старшата възраст имаме три момчета, които заслужават внимание. Трябва ли само заради тях да се харчат десетки хиляди левове?
-Тези три момчета са Косьо Великов, Андрей Иванов и Росен Иванов, нали?
-Да, тях имам предвид.
-А къде са ни другите момчета?
-Няма ги.
-Няма ги?
-Трябва да задгърбим някои грешки, които сме допускали през годините, и аз съм ги допускал, когато играх с юношите стара възраст в по-горна дивизия. Затова искам да отправя един призив към нашите треньори – нека на състезанията да играят най-талантливите момчета. А не всички, които тренират. А най-талантливите, защото в крайна сметка ние получаваме пари от общината и тези пари трябва да ги оправдаем. Затова трябва да играят тези, които заслужават. Те, а не тези, които просто тренират. Независимо от решението на родителите или на близки и познати. Аз навремето правех такава грешка – всяко дете, което тренира, трябва да играе. Не може така. Не може да влизат на терена всички, това са около 100 деца. Трябва да изберем най-талантливите.
-Аз обаче не мога да разбера, как така стигат до юноши старша възраст и се оказва, че имаме само трима баскетболисти, които могат да имат по-сериозна роля в мъжкия „Ямбол”. И те, като Косьо, Андрей и Росен, са така заковани на скамейката, че не виждам как ще направят повече от 2 минути на мач.
-Те скоро ще покажат какво могат и „Ямбол” ще има полза от тях.
-Дано да се промени нагласата на треньорите на мъжкия ни отбор. Иначе не виждам как ще изпълните това, за което говорихте – да имаме мъжки състав от наши състезатели?
-Трябва да правим така, че да ги имаме, да идват от другите градове да ги искат. Да ги искат. Такъв бе случаят с Павел Маринов, с Павлин Иванов стана така. Аз съжалявам, че не са в „Ямбол” Мартин Раднев, Христо Господинов и Евгени Иванов, макар че те още не са изградени състезатели. Но ако те бяха играли в мъжкия ни отбор една-две години, тези момчета щяха да вървят напред.
-Но става дума не само за нагласата на треньорите, а и за ямболската публика. Трябва да и се обясни, че един-два сезона мъжкият ни тим няма да е четвърти или пети, че може да завърши на осмо място, но през това време младите ще навлязат в отбора.
-Съгласен съм. Публиката трябва да разбере, че е по-добре да играят в „Ямбол” наши момчета. Да им се радваме, а и зрители ще има – та те са си от нашия град. Че ще правят грешки, ще правят. Но бъдещето ще покаже, че те могат да се развият. Както сега се работи с младите, смятам, че всичко ще бъде наред.
-Ние, всъщност, сме го правили. Митко Ангелов влезе в мъжкия тим съвсем млад, а само след две-три години бе мъжки национал. В „Ямбол” обаче Митко имаше спокойствие и много игрово време…
-Иван Чолаков му гласува доверие тогава и от Митко стана голям състезател.
-Какви бяха детско-юношеските години на Павел Маринов и на Павлин Иванов? Те тръгнаха от вашия „Тигър”, а сега са мъжки национали…
-Павел бе малко по-веселичък, на моменти даже се глезеше повечко – той си е такъв. Павлин бе по-сериозен. Но и двамата тренираха много. Те играят баскетбола като за забавление.
-Това не е лошо…
-Не, това е най-хубавото, не стига, че се влагат, а играят за забавление. А и играта и на двамата е приятна за публиката. Павел Маринов изгря по-късно, докато Павлин още в ранна възраст изпъкна на първенствата в България. Още тогава Павлин виждаше играта. Но много трудно повярваха някои хора какъв талант имат – говоря за Павел Маринов.
-Имате предвид престоя му в „Балкан”, където треньор бе Жоро Младенов, нали?
-Има някои треньори, които са били големи играчи, но не виждат бъдещето в играча, а на Павел трябваше да се гласува малко повече доверие. Другото той си имаше, но стана по-добре, че Маринов се завърна тогава в „Ямбол”.
Много е важно да виждаш дали един играч има или няма бъдеще. Чолаков го видя, другите не успяха, то си остана за тяхна сметка.
Интервю на:
Борислав Ненов
