Три победи…

Наивно си мислех, че може да стане чудо и да постигнем три победи, дето ще ни върнат поразклатеното национално самочувствие, дето ще донесат бълнуваното от някои политици ново възраждане на нацията и държавата. Наивно, точно наивно бе да се осланям на чудото, пък и абсурдно да го искам там, където всичко е далеч по-лесно и далеч по-просто, предвидимо, съвсем предвидимо, та не са нужни чудеса, за да постигнеш жадувания успех. Само че тъй сме научени ние, току се блъскаме в гърдите, че сме най-талантливи и най-работливи, пък все ни пречи някой да победим, та със същия патос ревем, че има заговор против нас, че ни спъват я световния империализъм, я четирите годишни времена. И сега така, фаворити бяхме уж в конкурса на детската Евровизия, а Кубрат Пулев очакваше с нетърпението на фаворит двубоя с Кличко, пък за футболното джудже Малта сякаш бе неприлично да говорим, че сме абсолютен фаворит, но си имахме едно на ум. Както всеки българин и аз току се двоумях къде и как ще се обърне каруцата ни, но не допусках, ей Богу, изобщо не предполагах, че може да се препънем три пъти, че можем да не спечелим и предварително спечеления двубой с Малта, например. Е, издънихме се, навсякъде, във всичко, вече е всекиму известно и наместо да ликуваме, отново си ближем раните, след трите провала, които заместиха чаканите победи! А най-мъчно ни е за тези прекрасни деца, за безспорните и очарователни български таланти, които все пак покориха Европа с дарбата си, които са морални победители, ако не друго! Тъжно е, но великолепните Крисия, Хасан и Ибрахим, безспорните любимци на всяка публика, бяха жестоко ощетени от идиотския регламент. Идиотски, така наричам аз регламента, който допуска подмяната на естетическите критерии с геополитически вот, който позволява на тенденциозно гласуващия да отнеме безпринципно и безнаказано лаврите на безспорния победител. Тъкмо това се и случи в Ла Валета, семпличката песничка на италианския изпълнител и приличното му, но някак безлично представяне, му донесоха голямата награда, най-вече заради гласовете на участниците от бившия Съветски съюз. Едва ли е случайно, че и Русия, и Украйна, и Белорусия, а май и Армения и Грузия, бяха единствените, като че ли, които не дадоха точки за нашата песен. Може да е нещастна случайност все пак, че тъкмо нашата песен не е харесвана отвъд Черно море, но си струва, въпреки всичко, да се замислят върху думите си всички, които напоследък подмениха братска Русия с братска Украйна, да речем. И, преди всичко, неуморимият ни президент Росен Плевнелиев, неуморим, най-вече, в плещенето на глупости, на необозрими и невъобразими глупости. Той, между другото, не пропусна възможността да се възползва от блестящото представяне на народните любимци, да се окъпе в тяхната слава и тържествено ги прие в президентството, след като спомогна, според някои, за ощетяването им. Така или иначе, триумфът на Крисия, Хасан и Ибрахим, трябва с горест да признаем, е един несъстоял се триумф, щом въпреки блестящото си представяне, са само морални победители. Стоплиха изстрадалата ни душица тези красиви и талантливи деца, зарадваха ни, но се прокрадва и горест, покрай радостта, мъка, че не сме успели, дори като сме безспорни победители и абсолютни първенци! И все пак, ако докоснахме победата тогава, ако усетихме вкуса на успеха, направихме го, благодарение на прекрасните Крисия, Хасан и Ибрахим… А голямото разочарование, най-голямото, грандиозното разочарование, дойде след техния успех, след тяхната открадната, но безспорна победа.

Безспорният успех, този път, не бе наш, а наопаки, принадлежеше, най-безапелационно, очевидно, категорично, на Владимир Кличко, големият шампион, доказал отново, че е непобедим, че е силен, много по-силен и от този претендент. Кубрат Пулев, за жалост, бе този претендент, чийто успех очакваше със затаен дъх всеки българин, като че ли, защото той с мъжкото си поведение и славните си победи, някак неусетно, се бе превърнал във всенароден любимец. Всички ние, макар да помнехме каква е силата на митичните братя Кличко, макар да знаехме, че са прекършили не един от големите боксьори, се надявахме, че е възможно да ги победи не друг, а нашият Кубрат. Надявахме се, заради двадесетте му победи, заради силните борби, заради мъжкото поведение, повтарям, което впечатляваше и респектираше всички. Надявахме се и сякаш забравихме за силата на Владимир Кличко, известна отдавна всекиму, сразила безмилостно мнозина, извела го до върха, на който той стои непоколебимо вече цяло десетилетие. Аз, ако трябва да съм откровен, никога не съм подценявал славния боксьор и съм очаквал този сблъсък по-скоро със свито сърце, отколкото възторжено, но се надявах и аз, ако не на друго, поне на достойни представяне.

Надявах се, че ако загуби Кубрат Пулев, загубата му ще е като тази на Крисия, Хасан и Ибрахим, загуба на победител, който се е подхлъзнал, вярно, но непременно ще дочака успешния си реванш. Случилото се на ринга, за жалост, отчая и най-големите оптимисти, и най-върлите почитатели на нашия боксьор, направо обезвери всички ни. Владимир Кличко, такава е тъжната истина, направо помете нашето момче, уби го от бой, съсипа кариерата му, която до този момент изглеждаше прекрасна. Още в началото, още в първата минута, Кубрат бе на пода, а до края на рунда, изтърпя още един нокдаун, за да получи нокдаун и в третия рунд, докато дочака и онова съкрушително, последно круше в петия. Кубрат Пулев, длъжни сме да превъзмогнем запалянковските си страсти и да признаем, бе безпомощен, абсолютно неравностоен противник, лесна плячка за големия шампион. И всички, които го подготвяха за големия мач, целият негов щаб от треньори, специалисти и психолози, очевидно е, се провали с гръм и трясък, досущ като него. Тъжно е, смешно и тъжно, че нашият Кубрат бе заел една крайно неподходяща, бабаитска поза, че току се репчеше в навечерието на сблъсъка, което бе грешка, както се видя, фатална грешка. Трябваше да го накажа, бях длъжен да го накажа за изцепките му, простичко каза Кличко, след като вече го беше наказал, след като стовари върху му стоманените си чукове, а ефектът от наказателната му акция бе поразителен. Най-тъжното, за жалост,е, че Кубрат Пулев не се поучи от фиаското си, от грандиозния си провал, а продължи да се заканва на очевидно по-силния, превъзхождащ го стократно боксьор. И, както е тръгнало, той ще загуби много, не само тази среща, а и авторитета си, граден с толкова усилия, толкова години, щом не е разбрал, че големите мъже умеят не само да печелят, но и да губят с достойнство…

Е, малка утеха щеше да е, след грандиозния провал, победата над слабаците от Малта, но все пак утеха, все пак победа, българска победа, още една победа, поне една истинска победа. Да, жадувахме безспорната, истинската победа, след моралната победа на тези прекрасни деца, пък и след грандиозният сблъсък на прославения ни боксьор. Защото, нека не забравяме, Кубрат Пулев се изправи срещу шампиона в свръхтежка категория при професионалистите Владимир Кличко, достигна до големия финал в професионалния бокс, което вече е победа, голяма победа за всеки боксьор. Кубрат Пулев, въпреки загубата си, е голям, претендент за титлата, след двайсет безапелационни победи, а колко голям е личи, апропо, и от парите, които получава за злополучния си мач.

И всичко това го изтъквам нарочно, за да е ясно, че победата над футболното джудже Малта, би била малка утеха, действително малка, нищожна утеха, след двата, грандиозни провала, но утеха, все пак. Не я дочакахме за, жалост, дори нея не дочакахме, въпреки че всичко започна добре, прекрасно, с гол в самото начало, от засада, вярно, но незабелязана от съдията. И не беше само този гол, превъзходството ни бе сразяващо, но нашенско, никакво, безплодно превъзходство, пропуски, още пропуски, а накрая и гол в нашата врата. Върхът на всичко бе изтърваната в края на мача дузпа, която окръгли безпомощността на отбора, превърна се в черешката на тортата, както се казва. Черешката на тортата, всъщност, бяха излиянията на футболистите, треньорите и деятелите, които ни уверяваха, съвсем сериозно, че отборът не желае или не може да играе футбол. Е, това ако не е комедия, трагикомедия по-точно, не знам какво е! Това, което не само аз знам обаче е, че след такъв резил и футболистите, и треньорът, трябва да се простят завинаги с националния отбор. Те сами признаха, че или не могат, или не желаят да играят, както трябва, както се полага, а щом е тъй, нека дадат път, но по-неопитните, по-ентусиазирани младоци. А що се касае до нашите надежди, до попарените ни отново надежди, нека помислят върху тях политиците-оптимисти, дето ни обещават ново Възраждане. Новото възраждане, ще си позволя да вметна, не се постига с празни приказки, т. е. най-трудно се постига точно с празни приказки…

Любомир Котев