Трагедията в Лясковец и тишината във Фейсбук

Един непознат за мен сънародник, пожарникарят Богдан Личев, на 14 март упрекна България, че не е съпричастна към трагедията, пратила в гроба неговия приятел Емил Шарков. Който не е олигрофен, знае, но все пак да уточним – Емил Шарков е полицаят от специалните части, убит от психично болния мъж от Лясковец.

„Днес не е починал никой актьор, певец или спортист. Днес във фейсбук е тишина…” .

Твърди се, че това е текстът на приятеля на загиналия при операцията в Лясковец полицай. Опитах се да прочета дали точно това е написал Личев, ала не можах да вляза в профила му в социалната мрежа. Така че се доверявам на текста, публикуван по вестниците.

Доколкото видях снимката на Личев, той е по-млад от мен, а и ако имаше дълъг стаж в пожарната, сега вече щеше да е пенсионер. Поне такива са моите познати, които работеха при огнеборците.

Тишината във Фейсбук не е безразличие. Тя, поне така си мисля, е потрес от кървавата драма в малкия град от Северна България. А когато има такава драма, е по-добре да се отиде в черквата и да се запали свещ – за душата на човека, който вече е Отвъд.

Дали там е по-светло или по-тъмно, няма смисъл да гадаем. Тук, в България, обаче е страшно. И за полицаите, и за психично болните, и за голяма част от другите ни сънародници. Ние продължаваме да не знаем накъде вървим, а при това положение няма как да сме наясно и дали вървим с адекватни крачки.

За дивотиите, изречени тия дни и от настоящия вътрешен министър Цветлин Йовчев, и от главния секретар на МВР Светлозар Лазаров, и от бившия му колега и бивш премиер Бойко Борисов, не ми се пише надълго. Защото отдавна съм покъртен от липсата на професионалисти по високите етажи на МВР. Колкото от това, толкова и от липсата им на морал. В значителна степен това се отнася и за част от хората, работещи в специалните служби на по-ниски нива.

Като започнем от самоизтреблението, на което бяха изпратени полицаите в столичния квартал „Белите брези”, за което така и не осъдиха никой от началниците им, като преминем през странната, меко казано, служба на Алексей Петров в тайните служби, и същевременно ролята му на бос в организираната престъпност, и стигнем до трагедията в Лясковец.

МВР от доста време е с шефове, които могат да са учители по физкултура, но не и  хора, които да планират и да координират важни операции. Припомнете си пак какво е учил Писанчев, какво Цветанов, какво сегашният вътрешен министър Цветлин Йовчев.

Йовчев не става и за учител по физическо възпитание, тъй като е с диплома за корабен инженер. И за другите двама имам големи съмнения, доколко ще са на мястото си в училищата. Така че май единственото им пристанище е партийното строителство.

Лясковец, лесно е да се досетим, не е Далас, нито пък Пловдив.

Дори Ямбол не е. А когато три години човек не е излизал от дома си, ясно е, че има огромен проблем.

Особено когато той притежава оръжия, с които може да избие село Джулюница, част от община Лясковец. Бойко Борисов тия дни се похвали как беше убит по негова заповед Чакъра. Край Чакъра нямаше други хора и полицаите можеха да отидат и към такава развръзка, макар че и тази операция беше дефектна. В Лясковец нещата бяха далеч по-сложни и твърдя, че командосите не са били добре инструктирани какво точно да правят.

Както и нещо друго, което е началото, а сетне и сърцевината на проблема, довел до трагедията и до смъртта на приятеля на Богдан Личев. В България психично болните са оставени на произвола на съдбата. Имам  в практиката си на журналист, а и от житейски опит, много тъжна „суровина” , за да изпиша тези грозни думи.

Вие виждали ли сте как се лекува шизофреник от психиатър, без той никога да е виждал пациента си? Не сте вероятно, но е така.

Виждали ли сте психиатрично отделение на многопрофилна болница, в което няма отделен двор за разходка на болните, но те излизат, част от тях, разбира се, и никой от посещаващите роднините си в лечебното заведение, както и от другите болни, не знае до кого сяда в парка. А в тази болница гъмжи от роми, които вдигат панаири и край родилното отделение и къде ли не, така че идеята за социализация на психоболните чрез разходка, надали може да има добър ефект.

Началникът на ямболската психиатрия твърди, че това е нормална практика и няма никаква опасност. Не подлагам под съмнение дипломата му, но болницата в града край Тунджа е освен прастара, но и без никакви ограничения кой излиза от нея. Така че психично болните напълно спокойно могат да напуснат района и на така наречения парк/защото истински всъщност няма/ и да поемат накъдето им хрумне.

Надали някой в Ямбол е забравил как мъж с тежки отклонения влезе в кабинета на директора на една от банките и опита да го удуши. Как после или по-рано, няма особено значение, начупи парадното стъкло на регионалната дирекция на МВР и още куп „геройства”, докато най-сетне „системата” се задейства.

Шефът на една от най-добрите клиники в България, тази в столичния квартал Курило, Цветеслава Гълъбова, заяви, че в държавата ни няма здравна система и поради тази причина психично болните стават все по-опасни. И че тя познава случай, в който мъж-шизофреник, лекувал се три пъти в Курило, после си извадил бележка за психично здрав и се записал в професионалната армия…

Ако някой е разбрал, че съм привърженик на ширещата си от край време сред широките народни маси идея да изгорим или да вържем на синджир завинаги тези болни хора, нищо не е проумял. Но, за Бога, оказва се, че няма дори регистър на психично болните и никой психиатър не знае КОЙ, КОГА, КЪДЕ, КАК, ЗАЩО и по какъв повод е бил лекуван.

Какво ТОГАВА лекуват и как МОГАТ да са сигурни, че назначената от тях терапия е АДЕКВАТНА? Преди година или две, директорът на „лудницата” в Раднево, най-голямата в България, предупреди, че няма вече почти никакъв болничен персонал, заради ниските заплати, и че повереното му лечебно заведение е оставено на милостта на Господ. „Какво искат – да пусна болните да бродят из страната ли?!”, запита публично специалистът.

Не чух адекватен отговор от „големите фактори”. И не се учудих, това не е партийно строителство или далавера за пред Сметната палата, или  в самата нея.

А сега и тук, не ми се отваря дума за хаоса, настанил се в българското законодателство относно психично болните. Само ще спомена как един лекар ми разказа преди време, че зачестяват случаите на тарикати, използващи неадекватността на тези нещастни и болни хора и ги  водят при нотариусите.

И близките им замръкват с вестта, че вече нямат жилище. Или че им  е останала само кухнята от жилището.

И няколко думи за тишината във Фейсбук относно смъртта на командоса Емил Шарков, която покърти приятеля му Богдан Личев.

Непознати за мен съотечественико, за смъртта и за потреса от нея, не се крещи. Не се качват в мрежата траурни венци. Когато му е болно на човек, той не търси показност.

И е нелепо да мислите, че понеже не е Джоко Росич, затова никой не е обърнал „поглед” към трагедията  в Лясковец. И към страшно рано заминалия Отвъд ваш приятел.

Дали ще бъдеш в „пантеона”, или не, няма никакво значение. Който те е обичал или ценил, няма нужда от „афиши”.

И ако е имало наистина тишина, тя е била печална.

Мисля, че ще го разбереш.

Борислав Ненов