Токораз Исто: „Мисията ми е да запазя българската памет”

Запалваща духа среща, посветена на българската история и пълнокръвното й претворяване в романите на Токораз Исто, организира Цветан Ревански в ресторант “Боровец” на 4 ноември.

„Безценно е да видим нашата история в нейния чист и неманипулиран вид. Всеки негов читател освен да преизгради осакатеното си от политическите режими национално самочувствие, се учи и как да бъде един по-добър българи”, каза Цветан Ревански при представянето на автора. Зад псевдонима Токораз Исто, който означава ТОзи Който РАЗказва ИСТОрии, стои Стоян Цветкашки, автор на 13 –томната историческа хроника „Тангра”, романите „Ятаган и меч” – 5 тома, „Атила” и др. Освен това той е и създател и ръководител на школа по Да Дао – древно българско бойно изкуство.

„Започнах да пиша книги, защото не успях да прочета това, което желаех, в книгите”, разказа авторът и допълни: „Аз смятам, че в момента в България се води война, която е отражение на една голяма световна война – войната за загуба на идентичност. Това е битка различни народи да загубят своята идентичност. Всяка държава е като човек, тя има своите етапи на израстване – създаване, съзряване, остаряване. България е държава, която е от най-древно време, нашият народ е бил от най-древните. Ние чрез орендата и чрез нашата мисия, трябва да направим така, че да възраждаме нашата държава. Иначе има голяма опасност да бъдем обречени на смърт, физическа, духовна и всякаква”.

Той обясни още: „Реших, че е моя мисия и мое призвание да напиша книгите, за да запазя българската памет. Моето поколение имаме един дълг към  хората, ние трябва да предадем на младите българи, това, което знаем от нашите дядовци и прадядовци. Ние живяхме в едно време, в което България все още беше здрава, все още имаше национални държави, в която да се наречеш българин не беше смятано за нещо срамно и трябва да го предадем на младите”.

„Българският народ е един изключително качествен народ, един народ, който трябва да се гордее с това, което е, трябва да се гордее със своето минало, един народ, който е не по-малко важен от всички други народи. Ако ние не се обичаме и ние не се ценим, ако ние на уважаваме себе си, няма как другите хора да ни уважават”, заяви писателят и разясни: „ Историята е паметта на всеки един народ. Хората и народите са много сходни. Когато един човек, не знае кой и не знае откъде идва, не знае какви са му силните и слабите страни, той започва да се обърква в себе си и не може да разбере кой е, не може да разбере как да използва силните си страни. Историята може да ни помогне да разберем кои сме и много от нещата, които българите смятат за слабост или за своя грешка в народопсихологията си, могат да бъдат използвани като предимство. Когато се върви по-най-малкото съпротивление най-лесното нещо е да кажеш: ние българите не можем да работим в екип, ние сме индивидуалисти, ние сме егоисти, ние сме завистници. Всяко едно от тези неща има своя причина, ние сме такива, защото в продължение на хилядолетия нашият ген го е създавал. Това че ние сме индивидуалисти означава, че ние сме самостоятелни, силни хора и че преди да се включим в общност, преди да станем овце, се опитваме да се изградим като вълци. Българската армия и българският народ никога не е бил стадо, винаги е бил глутница. Не бива да вървим по малкото съпротивление”.

Историята на българския народ днес се преподава и се изучава по един изключително грешен и формален начин, изрази позицията си авторът и разясни, че нещо, което е писано субективно от хора, четено субективно от хора, което е манипулирано още в същността си и още древните хронисти са правили пропаганда, като са пишели неверни и грешни неща, няма как това да бъде историческа наука.

„Аз се опитвам да пиша за историята като за нещо живо, в което да опиша как са мислели българите, как са живели. Опитвам се на моите читатели да им дам „очи”, с които да погледнат  в душата на този българин, който е съществувал тогава”, каза още писателят и добави: „Невежеството е най-страшното нещо за всеки един човек. Когато разглеждам историята, се опитвам да не бъда самонадеян, опитвам се да си принизя, да бъда нисък, да не давам оценки. Когато описвам своите истории, се опитвам да опиша образите триизмерно и сложно, да пиша за историята пълнокръвно”. За стила си на писане той обясни: „Аз се опитвам да пиша сложно и тежко. Не пиша по този съвременен англо-саксонски начин, в който всичко се върти около думата, а самата дума е като панделка, която я завързваш, и я четеш като халтура. В този начин на писане има нещо приятно, но след като свърши четенето, остава празнота. Аз съм привърженик на по-старите писатели – на руските, на немските автори от 19 в., при които в една книга трябва да има сюжет и той е гръбнакът. Едва тогава можеш да вкараш философия, истински герои и истинска история”.

На въпрос за егото Токораз Исто изрази и филосовските си разбирания: „Заради консуматорското общество ние сме толкова пристрастени към живота, ние го възприемаме като нещо, от което трябва да черпим, като нещо, което ни носи само положителни неща. И понеже нямаме мисия, никога не възприемаме живота си тук като завършен и винаги искаме и още и още. Когато сме млади, не мислим за смъртта и я възприемаме като нещо, което никога няма да ни се случи. Когато станем по-големи, започваме да се замисляме за смъртта и изпитваме страх, че ще загубим живота си, а когато наближи момента, го възприемаме като нещо нормално, защото тогава сме много изтощени като тяло, но душата ни все още не го възприема. Аз смятам, че човек непрекъснато общува със смъртта и това е най-добрият наш съветник и приятел. Това  е нещо, което, каквото и да направим,  е винаги до нас и затова е по-добре да се уповаваме на него и да го изучаваме, отколкото да се правим, че го няма или да го затваряме в някакви мрачни подземия на душата си и да не му обръщаме внимание. Когато го затворим, и се направим на безсмъртни, всъщност ние признаваме страха си и сме обзети от ужас. А най-големият ужас е че нас няма да ни има, че от нас няма да остане нищо. Този ужас съществува в нашия живот непрекъснато. Най-големият комплекс, който хората изпитват, е че са незначителни, че ги няма, че техният глас не се чува, че те не съществуват, че дори и да живеят живота си, няма да оставят и драскотина в този свят. И тогава хората – слабите, малките, страхливите, стават шумни. Колкото по-шумен е един човек, колкото повече крещи, колкото повече иска да бъде център на внимание, колкото по-егоцентричен е, толкова по-страхлив и незначителен е”.

На темата за българското писателят разясни: „Смятам, че в България в момента всеки може да се нарече българин, но не всеки е истински българин. Да бъдеш българин, това означава, че си духовно същество, че си светла глава, че си човек, който има мисия. Хората не са това, което ядат, нито това, което говорят, нито колко пари имат, нито тленните неща, хората са това, за което мислят, това, с което изпълват живота си. И когато един човек изпълва живота си с незначителни, тленни неща, мислите му са свързани около ежедневни проблеми и около егото, този човек е глупав. Когато човек има дълбоки мисли, които го отвеждат в други светове, когато той живее своята духовност, това е сериозен, истински човек.  Според мен българите трябва да бъдат истински хора. Това, че си роден българин, не е достатъчно да се наречеш такъв, трябва да бъдеш изключителен, трябва да бъдеш човек на себепознанието, човек на себеосъвършенстването, трябва да бъдеш човек на духа”.

На въпрос защо Тервел не е превзел Константинопол авторът обясни: „Българите и родът Дуло винаги са имали един страхотен нагон към Константинопол. Това е някаква фикс идея, че ние трябва да владеем града. Древните български владетели смятали, че където се премества народът, там бог изгражда един каменен купол, наричан саракт. Българите смятат, че където и да отидат, винаги трябва да изградят 7 медни гумна със 7 златни стожера. Медното гумно по-късно започва да се нарича харман (място, където житото се премахва от стеблото), равно гладко място, в средата на което е забиван кол. Древните български войни винаги са се биели в такова бойно поле, в средата на което е имало кол и те са го използвали в своите битки. Този кол представлява златният стожер, който защитава българите от небето, създава разстояние между твърдокаменното небе и твърдата земя и  през това копие с конска опашка преминава най-големият поток на орендата (силата, която праща Бог). Човекът, който държал туга, или това копие, се наричал туглу, който замества кана колобър, ако канът го няма, защото това е знаменосецът, това е човекът, който осигурява връзката на Бог с българския народ. А тя винаги е минавала през върховния владетел. Българите имали идеята, че в българската територия трябва да се създадат 7 гумна, които да създадат този каменен купол, който да защити духовно и физически България. Една от идеите им е била, че в Константинопол трябвало да бъде едното едно гумно. Т. е. Константинопол да бъде присъединен духовно към нашата оренда и към духовния ни път. Едно от медните гумна е било в София, другото в Македония”.

Днес ние трябва да гледаме нашата земя и да изграждаме нашата духовна територия, а не да присъединяваме чужди земи, каза още авторът
Токораз Исто отговори на още много въпроси, но разказът му беше толкова увлекателен, че публиката би го слушала още много.